Този следобед (българско време) бе погребан Фидел Кастро; на точното място, в Сантяго де Куба, до героя от националноосвободителните борби на кубинския народ Хосе Марти (1853–1895). Задачата ни сега е да продължим да приповдигаме завесата, която обичайно забулва Куба.
Думата ни беше за потреблението и за извратените негови игри, в които ни вкарва задължително капитализмът. Не мога да се въздържа да припомня тук като пример само, че при смъртта на българския патриарх Максим (1971–2012) стана ясно, че той е обитавал в Софийската митрополия една-единствена малка стая с легло, работна маса с пишеща машина (негова лична собственост) и няколко стола; а вероятно поради общественото положение, което заема в продължение на десетилетия, е можел да си позволи много повече – например огромна и свръхскъпа къща в Банкя, пътуване всеки ден за държавна сметка с хиляден кетъринг – луксозна храна и килограми ядки до повръщане, и поне няколко мутренски джипа. Но не, от тези последните неща имат нужда празните хорица, духовността ги изключва по правило.
В Куба така наричаните там „нормирани храни”, които са променлива величина и заемат между 25% и 30% от потребяваните от всеки член на кубинското общество продукти, са задължително най-важните за човешкото съществуване. Тези храни през 1985 г. струват на кубинците по това време 156 песо годишно*, а цените им не са променяни от повече от две десетилетия преди това; при средна годишна работна заплата от 870 песо. Така е ясно, че срещу малко под 18% от годишните доходи на работещите кубинци те имат осигурена прехрана – не богата, но достатъчна; останалите 82% от доходите си кубинците могат да харчат както намерят за добре, но физическото им оцеляване никога не е под въпрос.
Понеже Куба внася и днес около половината от необходимите си хранителни продукти – социализмът всъщност никога не е имал проблем с разпределението на благата, а с тяхното производство в достатъчни количества и с пропагандата на това производство – става ясно защо кубинците са рязко против отмяната на купоните и на продоволствените книжки; държавата доплаща разликата между действителната и продажната цена на „нормираните храни” и това й струва годишно 1 млрд. долара през 2010 г. например (вж. Eric Toussaint [Лиежки университет-Белгия], Los desafíos de Cuba, 2010).
Ето в това е същността на идеята ни – първообразът на потреблението в едно бъдещо човешко общество, което ще замени все някога капитализмът, може би съществува вече и то именно в съвременна Куба. Според този модел държавата ще има грижата да осигурява задължително нужното за прилично съществуване на всеки член на обществото (но не „всекиму според потребностите”), а за останалото всеки ще трябва да се погрижи сам; стимулите са важни винаги.
Фидел Кастро бе първият чуждестранен държавен ръководител, комуто бе позволено да говори от трибуната на мавзолея на Ленин. На снимката от ляво надясно: Никита Хрушчов, Фидел Кастро и Леонид Брежнев в Москва по време на огромен митинг на Червения площад при първото официално посещение на секретаря на Централния комитет на Кубинската комунистическа партия в СССР през 1963 г.
Такова общество в Куба създаде Фидел Кастро; именно в него потреблението може да се окаже първообраз на бъдещото потребление на човечеството; различно от днешната потребителска гавра.
И още – бедна ли е Куба, може да стане ясно от световните икономически класации, където тя впрочем почти винаги е преди съвременна полуколониална България:
Куба е 67-а в света през 2014 г. според „индекс на човешкото развитие” (България е 59-а).
Куба е 32-ра през 2015 г. сред страните с най-висока очаквана продължителност на живота по данни на Световната здравна организация – 79,1 години (България е 81-ва със 74,5 години).
Куба е 60-а в света с 235 млрд. долара (данни за 2013 г.) брутен вътрешен продукт (по паритет на покупателната способност) по версията на Световната банка от 1 юли 2016 г. (България е 79-а със 120 млрд. долара през 2013 г. и 126 млрд. долара през 2016 г.).
По брутен вътрешен продукт на глава от населението Куба е 56-а с 20 611 долара през 2013 г. (България е 66-а с 16 573 през 2013 г. и 17 512 през 2015 г.).
Та кога, казвате, ще стигнем кубинците?!
* * *
Една особеност в жизнения път на Фидел Кастро бе повтаряна сякаш задължително навсякъде през последните девет дни след кончината му; Кастро живя и си отиде непобеден. Не го засегнаха нито стотиците опити за физическото му отстраняване, нито безкрайната омраза на бившите американски господари на Куба; нито злобните американски санкции, нито Горбачовото предателство сломиха кубинския народ.
Раул Кастро каза днес, че в Куба, по настояване на самия Фидел, няма да се кръщават улици, заводи и училища на негово име; дълбоко се надявам, че у нас това няма да бъде спазено. И не толкова заради Фидел Кастро, а заради бъдещите български поколения; да им е за пример.
Трудно ще е да се съмняваме в желанието на Фидел Кастро, предадено днес от брат му. Без съмнение бившият кубински ръководител е имал приживе ясна историческа представа за земната слава, как бързо отминава и за това колко малко значи тя; през 2000 г. той сподели в телевизионно интервю, че носи в джоба на полувоенната си дреха лист със забележителната мисъл на бореца за независимост на Куба ген. Антонио Масео (1845–1896), извлечена от писмата му: „Не ме е грижа за моята [земна] слава; та цялата световна слава се побира в едно само царевично зърно”.
________________
* В първата част на този текст има грешка по моя вина: изразът „цената на цялата месечна ОПК през същата тази 1985 г. е 13 песо при средна заплата в страната от 870 песо” трябва да се чете като „цената на цялата месечна ОПК през същата тази 1985 г. е 13 песо при средна заплата в страната от 870 песо годишно”.
Свързани текстове:
(Hasta siempre, comandante, или краят на извратените игри на потреблението)