- 10 Sep 2020
- 35
- 1
Българският евроентусиазъм се крепи на три кита: фондовете, желанието Брюксел да усмирява местните политици и най-вече правото на свободно пътуване и обучение. Вече минахме веднъж през сагата със спирането и пускането на фондовете, а малкият бизнес еднозначно заяви, че цялата тази разправия му е твърде рискова. На по-наблюдателните потенциални „бенефициенти” отдавна пък им е ясно, че тези фондове са просто твърде сложни за нашата административна и икономическа реалност, а борбата с вечните приятелски кръгове - доста безсмислена. Брюкселската усмирителна ризница е все по-крехка по простата причина, че все по-малко западни хора се интересуват точно какво се случва по тези земи, стига то да не изисква тяхната кризисна намеса.
<p>Така възможността „да си вдигнеш шапката” без проблеми си остава най-трайната полза от цялата българска еврогюрултия. Още малко над три години търпение и на 1 януари 2014 година ще се отвори целият европейски пазар на труда, с което опцията „изход” ще стане още по-лесна. И подкрепата за еврочленството сигурно още по-силна.</p>
<p>Колективната памет на нацията продължава да отделя специално място на свободата на движение и това надали ще се промени през идните години. По различни оценки вълните от емиграция изпратиха над милион българи зад граница, като основният бум е от годините на безвизовото пътуване. Строителната индустрия на Испания и секторите на услугите на Гърция и Италия поеха голяма част от тези хора, а очакванията за мащабни завръщания в резултат на кризата така и не се случиха. Продължава тихото изтичане на хора, които намират тукашната културна среда за непоносима и проекта на българската европеизация като приключил и неуспешен. Голяма вълна от професионална емиграция в рамките на ЕС също изглежда предстои, особено след отпадането на трудовите ограничения след малко повече от три години. Интересното е, че последните данни на Евростат за тези, които са още тук, разкриват картината на една възникваща нация от домошари.</p>
<p>На въпрос с повече от един отговор шест от десет българи заявяват, че при липса на работа не биха отишли зад граница, защото техният дом е тук, други 37% не желаят да създават главоболия на семейството си с евентуално преместване. Любопитно е, че противно на нашите собствени клишета изоставянето на приятелите е фактор за едва 14% (една от най-ниските стойности за целия ЕС). Домошарството е миксирано със сериозна доза мързел. 13% си признават, че отиването зад граница е твърде голямо усилие (отново една от най-високите стойности за целия съюз). Липсата на работа не е причина за миграция дори вътре в страната. При безработица едва 12% от българите биха се преместили в друга част на страната, за да работят. Почти шест от десет българи на практика не биха предприели каквото и да било, за да търсят работа извън родното си място, като това отново е една от най-високите стойности за ЕС.</p>
<p>Може би затова малко хора се интересуват от сегашната драма около политиката на екстрадиране на роми във Франция, зад която обаче могат да бъдат търсени далеч по-сериозни проблеми, които биха имали ефект и върху държави като България. Например свободата на движение е фундаментална за самото съществуване на ЕС. Като такава тя е фиксирана още в Римския договор от 1957 година и е основна част от идеята за европейско гражданство. Нещо повече, именно стимулирането на движението и общуването между отделните европейски общества е най-актуалната рецепта за производство на европейски демос. Либералната надежда в основата на този проект е най-общо заключена във формулата: повече контакти и общуване, по-голямо сближаване, по-близки идеи и разбирания, повече Европа. Срещу тази надежда стои тежкият социологически факт, че 84% от европейците не са живели или работили в друга страна членка (данни на Евростат от юни 2010).</p>
<p>Употребата на тази свобода следва, разбира се, да е в унисон с нормите за обществен ред на отделните страни членки, както и директивата от 2004 година и различните решения на съда в Люксембург. Извън тях обаче има разбиране, че това право не трябва да подлежи на условности, които са против целите на европейския проект. Следваща възможна стъпка е повторното въвеждане на условия и проверки за доход, място на престой, вероятност даден човек да попадне в социалната система на съответната страна и други, дори за граждани на ЕС. По този начин свободата на движение става все по-условна. Това е и по-общата опасност от сегашната френска инициатива, тя може да бъде разширена не просто към дадена малцинствена група, а и към гражданите на цели страни членки. И ако българското правителство не намира основания да бъде активно в сегашната ситуация, поне трябва да си даде сметка за потенциалните опасности във възможните продължения на френската, а и не само, политика. За да запази една от най-смислените придобивки на българското еврочленство и възможности за развитие на страната.</p>
