Докато си въобразяваме, че публичното слово е абсолютно свободно, идеологическите забрани се умножават. Духът на свободно изследване на догмите, който е основополагащ за модерността, се сблъсква с фанатизма на онези, които просто не приемат, че не виждаме света като тях и не вярваме в онова, в което те вярват.

 

Матю Бок-Коте описва автоцензурата в университетите и медиите в Северна Америка

 

На 17 февруари монреалският всекидневник “Льо Дьовоар” публикува тревожен доклад, изготвен от Общообразователния и професионален колеж дьо Мезонньов. Докладът на учебното заведение в Монреал, което приема младежи на 17 и 18 г., ни казва, че все повече учители развиват рефлекси на автоцензура, за да не засегнат религиозните или културни вярвания на учащите. Така те си забраняват да преподават някои произведения. Трябва да кажем, че половината от 7000 студенти, които посещават този  колеж, произлизат от новата имиграция и не са непременно запознати със западната цивилизация. В този доклад термините са премерени, думите - нюансирани: епохата се страхува от амалгами. Ако засегнем въпроса за исляма, се стремим да го неутрализираме, като критикуваме в по-широк смисъл това, което във Франция биха нарекли комунитаризъм.

 

Първото, което ни идва наум, когато мислим за тези учители, е, че 

 

нашата епоха преоткрива богохулството. 

 

Докато си въобразяваме, че публичното слово е абсолютно свободно, идеологическите забрани се умножават. Еди-коя си общност, и не само най-радикалните й представители, няма да приеме да се окарикатурява нейния Бог, еди-кое си идеологическо лоби няма да приеме да се поставя под въпрос големия разказ за жертвата, чрез който се вписва в публичното пространство. Духът на свободно изследване на догмите, който е основополагащ за модерността, се сблъсква с фанатизма на онези, които просто не приемат, че не виждаме света като тях и не вярваме в онова, в което те вярват. 

 

Това е нова заповед: няма да обиждаш малцинствата.

 

Тази ситуация, която засяга квебекското общество, може да изглежда банална в някои европейски гимназии. Някои преподаватели в някои територии на Стария континент твърдят, че им е трудно да засегнат историята на Холокоста пред ученици, развяващи комплотски или виктимарен дискурс. Фактът обаче е показателен за нещо просто: навсякъде, където се установи, обществото на различността е съпътствано от упадък на свободите. Накрая литературата ще плати цената: вече няма да четем произведенията, за да опознаем човешкото сърце, а за да открием предразсъдъците, които смятаме, че намираме. За да използвам приетата формулировка,

 

това е епохата на подозрението.

 

Ще дойде време, когато за една творба ще се съди според нейната съгласуваност с новия морал на различността. Цензурите ще се питат дали героите окуражават добрите ценности. И ще разпределят книгите по този критерий.

 

В класната стая в Северна Америка учителят знае, че е наблюдаван. Дебнат го. Това е един аспект на новата северноамериканска университетска култура, в която групички, самопровъзгласили се за представители на често невероятни малцинства, претендират за правото да отстранят някои преподаватели или да отменят провеждането на конференция на територията на университета. Млади, крайнолеви активисти в университетите смятат, че всичко им е позволено. Виждаме го с участта на професор Джордан Питърсън  от университета в Торонто, известен в англосаксонския свят, упрекван от активисти заради резервите му към транс движението и радикалния феминизъм. Днес той е мишена на широкомащабна кампания по оклеветяване. Така явлението, което на първо място засяга американските университети, прекосява северната граница на САЩ и засяга едновременно Канада и Квебек. Не виждам защо, след известно време, да не прекоси Атлантика.

 

Същото състояние на ума вече доминира в обществения живот в Америка, както и в Европа. Всеки, който дръзне да се впусне в него, знае, че може да се “подхлъзне” във всеки момент. Ако не използва 

 

правилните думи за правилните теми

 

всеки може бързо да се присъедини към лагера на париите и на хората, с които не трябва да се общува. Форматирането на публичното говорене е такова, че много политици определено смятат медиите за минно и наблюдавано поле, в което си обречен на стерилен език, ако не искаш да имаш проблеми. Много често журналистите задават въпроси на политиците, не за да разберат какво мислят, а за да проверяват дали се придържат към догмите, които са в основата на господстващата идеология. Те мечтаят да им поставят капан и да им залепят етикет, от който повече няма да се освободят. 

 

Интелигенция, която се прави на щраус

 

Стигаме до най-важното: прогресистката интелигенция иска да вярва в мултикултурното съвместно съжителство, дори когато реалността го опровергава и разкрива общество, в което различността се изразява в социална и идентичностна фрагментация. Тази интелигенция е готова да се залъгва, за да повярва още повече. Спомняме си за този жесток пасаж от “Йероглифи”, автобиографичната книга на Артур Кьостлер, в която той разказва за комунистическата си ангажираност. “Аз реагирах на бруталния шок на реалността с илюзията по начин, характерен за истински вярващия. Бях учуден, слисан, но еластичната броня, която дължах на възпитанието на партията, веднага започна да действа. Имах очи, за да виждам, и ум, обучен да елиминира това, което виждат. 

 

Тази вътрешна цензура е по-сигурна и ефективна от всяка вътрешна цензура”.

 

Очарователно е да видим до каква степен политическата коректност е система, делегитимираща изразяването на реалността. Според нея не съществува несигурност: има само чувство за несигурност. Националната идентичност не се размива:  тя се преобразува. Дори ако тревожните събития се умножават, медийната система не бърза да напише разказа за разпадането на съвместното съжителство. 

 

Спомняме си отричането на масовите сексуални нападения в Кьолн на 31 декември 2016 г. и голямото притеснение около разкритията за лошата участ на жените в един квартал в Париж, Ла Шапел-Пажол, през 2017 година. С войнствена упоритост много журналисти не желаят да видят в тях нищо друго, освен произшествия без политическо значение. А в някои страни ще се обърнат към съда, за да накарат онези, които не мислят като тях, да замълчат.   

 

Характерно за една влиятелна утопия е да се радикализира с ритъма, с който отрича реалността. Тя губи контакт с нея, намира убежище в лозунгите си и демонизира онези, които свидетелстват срещу нея. Тя третира като парии онези, които вече не се преструват, че вярват в официалната версия на големия разказ за различността. Но един ден истината проблясва, сякаш усилията за повтаряне на мултикултуралисткия катехизис са били прекалено придирчиви и вече нямат смисъл. Тогава възниква въпрос с невероятна простота и той идва от учителите в Квебек: не е ли най-голямото богохулство в наше време да казваме, че “различността” не е непременно богатство?

 

 

Матю Бок-Коте е социолог, преподавател в HEC в Монреал и сътрудник на Радио Канада. Сред книгите на Матю Бок-Коте е "Мултикултурализмът като политическа религия" (Le Multiculturalisme comme religion politique, Éditions du Cerf, 2016), приветстван от критиците, и "Новият режим. Есета по текущи демократични въпроси "(Le Nouveau Régime. Essais sur les enjeux démocratiques actuels, Les Éditions du Boréal, 2017).

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

6 коментар/a

Алба на 01.03.2018 в 20:53
Политкоректността и автоцензурата са присъщи на културния марксизъм, който днес вече е в облика на културен неотроцкизъм. Автоцензурата пречупва съвестта на журналиста, на интелектуалеца, поради това е деструктивна. Виждаме и у нас и журналисти, и интелектуалци се гънат под бремето на автоцензурата. Тотално деструктивна е Истанбулската конвенция, която довежда до абсурд същата тази политика на културен неотроцкизъм.
Муйо на 01.03.2018 в 21:22
Алба, +1. Силно препоръчвам на автора "Животът на Наполеон, император на французите" от сър Уолтър Скот. Там има хубав анализ на всички аспекти на френската революция, като почнеш от подмяната на понятията, минеш през пренаписване на историята и стигнеш до властта на най-кресливото (за момента) малцинство. Има и отговор на въпроса "кому е изгодно?"
Царят е гол на 02.03.2018 в 00:57
Кой ще го каже така, че да се засрамим от истината и да има промяна?
читател на 02.03.2018 в 09:38
Много интересен и, най-важното, необходим текст, за да се отварят очите на нашите "демократи". Но, ако преводачката не се подвежда толкова да робува на оригиналния текст, а го преведе на по-разбираем и простичък български, определено ще е по-интересно за повече хора. Все пак, поздрави!
observer на 02.03.2018 в 13:30
Нищо за богохулството не видях в статията, феминизмът и модните напоследък права на сексуалните малцинства не са точно богохулство, освен ако за първото се вкопчим в Свещената книга написана преди две хиляди години при съвсем различни културни и морални ценности, където жената е приравнена с добитъка и робите на стопанина. Пък и французите имат в историята си период, в който разказват играта на Църквата, и отправната му дата е днешният им национален празник, а революционната песен химн.
Helleborus на 04.03.2018 в 13:48
Светът все още не се е разделил с примитивното схващане, че за да направиш добро, не може да отнемеш свободна воля на някой човек. Т.е. твоето добро не е по-добро от неговото добро, както и да го представяш, защото като хора сте равнопоставени. Никой на никой не е началник, раждаме се "свободни и равни" както са възприели американците в основополагащи документи. Хората могат да си бъдат началници само за извършването на определена дейност и по взаимно съгласие. Но никога в човешки план! Затова и нямат право да пишат закони какво да прави някой в такъв личен план. Власт на човека над човека в сферата на ценностите няма как да има, не може, а доколкото има, тя е нелегитимна и тиранична. Защото веднъж прокламира ли се, че политикът има право да налага ценности, всичките сили на мрака и цялото зло на света ще се устремят, за да обсебят тази политика, както и се случва. Единствено в конкурентна и свободна среда, в обществото може да се постигне съгласие за определен морал, който да се отрази и в политиката, но никога обратното. Защо излязоха всички тези претенции всеки да забранява, всеки да се налага, защото самият дух, че може да го правиш, е пуснат от бутилката, от самата политика. Понеже тя не зачита свободната воля и хората започнаха да не си я зачитат, всеки иска да възпитава чужди деца, да превъзпитава чужди семейства... това е агресията, от там следва и другия аспект на агресията, физическото насилие.

Напиши коментар