Мартеници по вятъра или предсказание за голямото добро

Та, казвам, странен беше Първи март тази година, предсказателен. Още от предния ден слънцето ни заливаше щедро, а на следващия 2 март прогърмя, поне в центъра на София, а може и другаде. Изведнъж взе да притъмнява заедно със свечеряването, изви се вихрушка, която събори търговските стойки на все още многобройните улични продавачи на мартеници. Разлетяха се мартениците, вятърът подемаше стегнатите пакети вълнени и памучни конци с разни украси, а търговците в паника хукнаха да събират стоката си и да я прибират; те добре схванаха, че на търговията с мартеници за тази година вятърът сложи край.

В същото време прогърмя, закапаха едри капки дъжд и минувачите побързаха да се скрият на сухо. За миг изглеждаше страшно, но всъщност не беше; на хубаво е, рекоха си ония, които познават средновековните гръмовници.

Плодно дърво, по чиито клони са накачени мартеници. Именно предназначението на мартениците да бъдат „унищожавани” чрез гадаене или чрез окачването им на плодно дърво, както и изработването им от нетрайни материали, е причината изучаването им днес да е силно затруднено (вж. Успоредици по-долу); в покрайнините на съвременна София, след 21 март 2009 г.

Гадателните книги са особено важна част от средновековните апокрифи. По-голямата част от тях са основани на предхристиянски текстове, но след края на ІХ в. масово навлизат в Средновековна България (вж. Донка Петканова, Стара българска литература. Апокрифи, С., 1982), където претърпяват по няколко превода; по-голямата част от достигналите до наши дни такива текстове са вероятно от ХІV в.

Гръмовниците, както и всички други гадателни книги – Коледникът, Гръмникът-зодиак, Трепетникът, Мълниякът, Месецословът и пр. – са от особена важност за средновековния българин; точно те запълват нуждата му от знания – действителни или мними – за бъдещето, помагат му да се подготви за бъдещите злини.

Гръмникът-кръговник прави опит на основата на натрупани през вековете знания, да предскаже близкото – до една година – бъдеще. Така според него, ако през март „има гръм или мълния през нощта [т.е. в тъмната част от денонощието], показва голямо добро” (превод на Д. Петканова, 1982).

Е, точно на това бяхме свидетели тая година, прогърмя още на втория ден през март; няма как, изглежда, че скоро ще трябва да чакаме „голямото добро”, може би още на 26 март.

* * *

Успоредици

(продължение от миналата неделя)

Дрянова мартеница, София, 2012 г.

Всеобщо е убеждението, че мартениците са предхристиянски обичай, и това е наистина безспорно. Техният произход обаче е толкова назад във времето, изглежда, че практически ще е напълно невъзможно да се изясни някога. Тук и археологическото проучване, което е основно за изучаване на предписмените цивилизации, няма да е в състояние да помогне – изработвани от нетрайни материали, мартениците, както и техните предшественици не могат да бъдат изследвани археологически.

Въпреки това внимателното вглеждане в ранните писмени извори, отнасящи се до трако-елинската древност, може да разкрие вече създадените в окончателната си форма протомартеници. Тези първи протомартеници, както си позволихме да ги наречем тук, всъщност си имат име, назовавани са ейресионе (от еrion – вълна; стргр.) и представляват маслинови или лаврови клонки, които са накичени с бели и червени вълнени конци. При цялата сложност на символиката и обредите с ейресионе те са, най-общо, свързани с плодородието. Според византийската енциклопедия Етимологикум магнум (около 1150 г.) ейресионе са украсени не само с червени и бели конци, но и със сушени плодове. Макар и сравнително късна, Етимологикум магнум съдържа богати сведения от множество по-ранни произведения, включително и от такива, които не са достигнали до наши дни, та може да й се вярва напълно. Впрочем самата ейресионе е носена обичайно на поне един от празниците в чест на Аполон и възниква може би по подобие на клонките, накичени с гроздове, които се носели на празниците на Дионис.

Сред най-ранните извори за правене и носене на ейресионе е Лутаций Плацид, който живее по времето на император Теодосий I (379–395). Той ни е оставил бегло описание на ейресионе, като клончето е с вплетени червени и бели нишки и се носи и на празника Панатенеи (през първия месец на атическата година – хекатомбейон, от 15 юли до 15 август), празника на богинята Атина.

Със сигурност античната ейресионе рязко променя функциите си след IV в., но свързаността й с плодородието остава несъмнена. Тази форма славяните, които след средата на V в. н. е. заселват плътно днешна Югоизточна Европа, възприемат и преосмислят, наместват трайно в своите обредни практики.

Как точно трако-елинското ейресионе се предава на новите заселници на полуострова, едва ли е трудно да се предположи. След не много време ще видим колкото е възможно по-подробно процеса на това заселване, но тук ще е добре да приведем само две сведения. Исидор от Севиля (около 560–636) недвусмислено пише, че „[при управлението на император Ираклий (610-641)] славяните превзеха от ромеите Гърция”. Малко по-късно арменският географ Анания Ширакаци (около 610 – около 685) е по-обстоятелствен – „Земята Тракия съдържа 7 малки области и една голяма, която обитават 25 племена на склавоните”. Така става пренасянето на формата на ейресионе – клонче с вплетени с него червени и бели конци и сухи плодове у славяните, те възприемат и част от обредния й смисъл. Само дето по-северните славяни заместват недостъпните им маслинови и лаврови клонки с дрянови, които в местообиталищата им се срещат в изобилие.

Нека припомним, че в Древния Рим новата година започва във втората половина на февруари или в първите дни на март (според нашето деление на годината). В края на VIII в. пр. н. е. първите четири от десетте месеци в римския календар, които дотогава носят само последователни номера, получават трайни названия. Първият месец на годината става марциус (Martius) в чест на бога на войната, с пукването на пролетта започват и предвидените от по-рано военни действия. В началото на пролетта са и първите обреди с ейресионе. От 46 г. пр. н. е. новата година в Рим започва на 1 януари.

Дряновите мартеници се използват масово само от няколко години. Засега остава неясно дали те имат връзка с античното ейресионе, или сме свидетели на случайното му преоткриване като форма. На снимката – дрянова мартеница, използвана като първомартенска украса в малък семеен магазин за обувки; София, 2012 г.

Снимки на автора

В средновековна България, както и на Балканите изобщо, годината започва през септември, с началото на прибирането на реколтата. В края на Средновековието началото на новата година се измества в началото на януари, на празника Сурваки, по българския народен календар. Изглежда, че точно по това време старото ейресионе се раздвоява като форма – на сурвачка и на мартеница.

Важен атрибут на празника Сурваки е сурвачката – дряново клонче, украсено с разноцветни, включително бели и червени, вълнени конци, както и със сухи плодове и орехи, което символизира плодородието – „пълен клас на нива, златен мамул на лес, червено грозде на лоза, жълта дюля в градина”, наричат сурвакарите. Мартеницата остава в началото на „старата” нова година, на 1 март, но символно се насочва повече към здравето. Белият и червеният конец представят стилизирано, съответно, мъжкото и женското начало, които са вплетени, усукани, понеже „непревъртян конец не е мартеница”.

Така мартеницата е едновременно символ на плодородието, но и символ на всяко начало. В българската обредна практика белият и червеният конец са част и от сватбените обреди – по бяла и червена нишка младоженците влизат в новия си дом.

В народните ни представи бялото и червеното са мощен апотропей, те могат да церят и предпазват от злини и болести – на болно дете винаги се връзват усукани бял и червен вълнен конец. При масови заболявания един бял и един червен вол изорават около гробищата бразда-две, за да ги изолират от живите, смята се, че така епидемията няма да се разрасне и постепенно ще утихне (вж. за този пример у Иваничка Георгиева, Българска народна митология, 1993, с. 191).

Като се вглеждаме в обредния смисъл както на мартениците, така и на протомартениците, ще установим безпогрешно, че в българската народна традиция мартеницата и сурвачката поемат формата на античното ейресионе. Тяхната обредна функция и символика е преработена и преосмислена до голяма степен, те могат да бъдат наредени сред най-българските обредни явления, които ни отличават рязко от околните. В същото време мартеницата и сурвачката са нашата връзка с тракийските ни предци, които, макар и най-малко на брой, са ни предали ценно духовно наследство.

Свързани текстове:

http://glasove.com/categories/komentari/news/novogodishna-martenica-za-proshka

(Новогодишна мартеница за прошка)