- 10 Sep 2020
- 95
- 1
След дългите години на присъединяване към най-различни организации българските политици дочакаха звезден миг, в който могат поне частично да отключат мечтите си за активна, настъпателна, поучаваща външна политика. Малкото пространство, върху което тази игра може да бъде изиграна, е регионалната политика на страната, но най-вече по отношение на тези страни, чието влизане в ЕС предстои. Турция просто е твърде голяма хапка за нашия естаблишмънт, Сърбия не би приела българско менторство по никакъв начин, Босна и Херцеговина е поделена от околните държави и Турция, Косово и Албания също не са вариант за упражнение по българска външна политика.
По тази причина целият ентусиазъм на възпираната дипломатическа виртуозност сега ще се изсипе върху Македония, спрямо която вече се опитваме да играем голямата европейска игра.<br /><br />В никое управление няма пълна хармония между отделните нива и министерства, дори когато става дума за външна политика. При по-дълбоко вглеждане винаги могат да бъдат открити нюанси, разлики в подходите, различни идеи за нейните посоки и съдържание. Но при цялото многообразие все пак следва да има една доминираща линия, която е устойчива и разпознаваема. В България по отношение на регионалната политика най-общо има поне три. Първата е в президентството със своя вече добре оформен външнополитически център, който тепърва ще „доразвива” себе си. Европейската карантина на Г. Първанов поприключи и той устремно се „метна” в голямата тема за бъдещето на Европа и програмата „Европа 2020”. Дори вече обмисля реализацията й на местна почва. Бъдещата му политическа биография пък вече е в своя разгар, от къщата на бул. „Дондуков” той вече си прави партийни срещи (с остатъчните парчета на ВМРО), играе си легитимационни игри с поредни бълбукащи политически „проекти”, подпомага екипи за външната политика на страната, подмята идеи за регионалната ни политика. Отсега можем да видим неговата ангажираност с „темата” Западни Балкани и Македония, чиято тоналност е разпознаваема най-малко от близките му отношения с ВМРО-2. „Плавният преход” на Първанов към обикновената политика ще бъде допълнен от темата за енергийната сигурност, където по всяка вероятност лежи и неговото най-голямо неполитическо изкушение. Единствено разкъсването между политическата игра и баналното продължение в стил „Шрьодер” 2 може да попречи на външнополитическия размах на сегашния обитател на президентството.<br /><br />„Патриотичната” външна политика на правителството е поверена на безпортфейлния министър Б. Димитров. Тя е най-изявена при готовността за внос на хора, който следва да изпълни поредица от важни задачи. Те включват културна регенерация на нацията, постигане на „националните идеали” в съвременни условия, демографски рестарт по нашите земи. Тази поредна външна политика иска максимално агресивно да капитализира регионалното предимство на България, независимо от контекста на цялостния европейски процес, в рамките на който й е предоставена тази възможност. На това предимство се гледа като на уникален и еднократен шанс за решаване на двустранни въпроси и в битов прочит звучи нещо като „сега ни е паднало”. Отгласи от тази нагласа могат да бъдат чути и в думите на премиера Борисов, най-вече по отношение на Македония. Президентът също подсказва от време на време своето предпочитание към подобна „национално отговорна” позиция. Външният министър в сянка, Б. Димитров вече получи шумно предупреждение от премиера относно своята активност, но историческата възможност да остави следа едва ли убягва на телевизионния професор.<br /><br />Третият център е официалната външна политика, за която отговаря Н. Младенов, който пък през идните години ще има трудната задача да удържа „меката” националистическа енергия на другите два места в политическата система. Той ще трябва едновременно да помага за членството на съседите ни в ЕС, но и да се опита да омекоти част от най-бурните изблици на македонския елит. Както стана ясно, външният министър готви голямо балканско посещение, с което по всяка вероятност ще стартира и нова регионална политика. Всички в ЕС очакват това от България, макар страната ни да продължава да има проблеми с доверието и затруднения с пресиления образ на отличник в региона. За разлика от предишното управление при сегашния опит за по-активно поведение поне никой няма да се изсмее на желанието ни. Остава обаче реалната опасност от няколко успоредни външни политики и от нелеп опит на „малка, но горда” България да играе стражар в нашето югоизточно кьоше спрямо Македония. От това и двете държави няма да станат по-европейски, а тежкият провинциализъм на временно еманципирания БГ национализъм ще лиши от смисъл и крехкото съзряване на външната ни политика.<br />
