Махмуд Даруиш, поетът на победените

Махмуд Даруиш, поетът на победените
Палестинският поет Махмуд Даруиш е смятан за един от най-големите съвременни арабски поети. Той си отиде на 9 август 2008 г. в САЩ след операция на сърцето. Роден е през 1941 г. във вече несъществуващото селце Бируа в Галилея, изравнено със земята през първата израело-арабска война през 1948 г. В младостта си Махмуд Даруиш се бори в израелската Комунистическа партия, впоследствие многократно е бил изгнаник - в Москва, в Кайро, в Бейрут или Париж. Известно време е бил член на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), автор на речите на Ясер Арафат, но подава оставка в момента на подписването на мирните споразумения от Осло, на които се противопоставя. Връща се в Палестина през 1996 г. и живее в Рамала, на Западния бряг на река Йордан, където ръководи сп. "Ал Кармел".

 

 

Неговите поеми бележат цели поколения. Те са били поставяни на театрална сцена и превърнати в музика от ливанския певец Марсел Халиф. Понякога стиховете му се превръщали в лозунги. Самият той се определял като поет на победените - като "троянски поет", т.е. като "един от тези, на които е отнето правото дори да предадат собственото си поражение". Но отказвал да бъде свеждан до говорител на палестинската кауза или да подчинява изкуството си на борбата за национално освобождение. Махмуд Даруиш е едновременно рафиниран и популярен. Думите му възпяват изгнанието, любовта към една земя, любовта към една жена и всекидневните радости и страдания.

Публикуваме стихотворението му "Обсада", написано в Рамала през януари 2002 г. Преводът е от френски език.

 

"Обсада"

Тук, на склоновете на хълмовете, срещу здрача и канона на времето

Близо до градините с разбити сенки,

Ние правим това, което правят затворниците,

Това, което правят безработните:

Отглеждаме надеждата.

* * *

Eдна страна, която се приготвя за зората. Ставаме по-малко умни

Защото очакваме с надежда часа на победата:

Няма нощ в нашата нощ, ярко осветена от силния обстрел.

Враговете ни бдят и запалват за нас светлината

В мрака на мазетата.

* * *

Тук, никакво "аз".

Тук, Адам си спомня за праха на своята пръст.

* * *

На прага на смъртта той казва:

Не ми остават повече следи за губене:

Свободен, аз съм съвсем близо до моята свобода. Бъдещето е в ръката ми.

Скоро ще проникна в моя живот, 

ще се родя свободен, без родители,

И ще избера своето име от буквите от небесна синева…

* * *

Тук, с издигането на дима, по стъпалата на къщата,

Няма време за времето.

Ние правим като онези, които се издигат към Бог:

Забравяме болката.

* * *

Нищо тук няма ехо.

Митовете чукат на вратата ни при нужда.

Нищо няма омирово ехо. Тук един генерал 

тършува в търсене на една заспала държава

Под руините на една бъдеща Троя.

* * *

Вие, които се изправяте на праговете, влезте,

Изпийте с нас едно арабско кафе

Ще почувствате, че сте хора като нас

Вие, които се изправяте на праговете на къщите

Излезте от нашите утрини,

Ние ще бъдем спокойни

Да бъдем хора като вас!

* * *

Когато изчезнат самолетите, гълъбите отлитат

Бели бели, те измиват лицето на небето

Със свободни криле, те подхващат отново сиянието и притежанието

На ефира и на играта. По-високо, по-високо те отлитат

Гълъбите, бели бели. Ах, ако небето 

Беше реално [ми каза един човек, минавайки между две бомби]

* * *

Кипарисите зад войниците, защитни минарета

На небето от отмаляването. Зад железния плет

Войници пикаят - под охраната на един танк -

И есенната утрин завършва златната си разходка в

Една широка улица, подобно на църква след неделната литургия…

* * *

[Към един убиец] Ако бе съзерцал лицето на жертвата

И помислил, щеше да си спомниш за своята майка в газовата

камера, щеше да се освободиш от разума на пушката 

И щеше да промениш мнението си: не така намираш своята самоличност.

* * *

Обсадата е очакване

Очакване на стълба, наклонена по средата на бурята.

* * *

Сами, ние сме сами чак до утайката

Ако не бяха посещенията на дъгите.

* * *

Имаме братя зад този простор.

Добри братя. Те ни обичат. Те ни гледат и плачат.

След това си казват тайно:

"Ах! Ако тази обсада бе обявена…" Те не завършват изречението си:

"Не ни оставяйте сами, не ни оставяйте".

* * *

Нашите загуби: между двама и осмина мъченици всеки ден.

И десет ранени.

И двайсет къщи.

И петдесет маслинови дръвчета…

Към това се прибавя структурната пукнатина, която

Ще се превърне в поема, театрална пиеса и незавършено платно.

* * *

Една жена каза на облака: като моя любим

Защото дрехите ми са напоени с кръвта му.

* * *

Ако не си дъжд, любов моя

Бъди дърво

Наситено с плодовитост, бъди дърво

Ако не си дърво, любов моя

Бъди камък

Наситен с влага, бъди камък

Ако не си камък, любов моя

Бъди луна

В съня на любимия, бъди луна

[Така говореше една жена на своя син при неговото погребение]

* * *

О, пазачи! Не се ли уморихте

Да дебнете светлината в солта ни

И в нажежеността на розата в нашата рана

Не се ли уморихте, о пазачи!

* * *

Малко от това безкрайно абсолютно синьо

Би било достатъчно

Да облекчи товара на времето

И да изчисти калта на това място

* * *

На душата се пада да слезе от своето ездитно животно

И да върви с копринените си крака

Редом до мен, ръка за ръка, като двама приятели

Отдавна, които си поделят стария хляб

И чашата със старинно вино

Ще изминем заедно този път

След това дните ни ще поемат в различни посоки:

Аз, отвъд природата, а тя

Тя ще избере да се сгуши в една възвишена скала.

* * *

Ние седнахме далеч от нашите съдби като птици

Които вият гнездата си във вдлъбнатините на статуите.

Или в камините, или в палатките, които

Бяха издигнати по пътя на принца, тръгнал на лов.

* * *

В моите развалини расте зелената сянка,

И вълкът дреме върху кожата на моята коза

Той мечтае като мен, като ангел

Животът да е тук… а не там.

* * *

При обсада времето се превръща в пространство

Вцепенено в своята вечност

При обсада пространството се превръща във време

Което е пропуснало своето вчера и своето утре.

* * *

Този мъченик ме обгражда всеки път, когато изживявам нов ден

И ме пита: Къде беше ти? Върни в речниците

Всички думи, които ми дари

И облекчи сънливците от бученето на ехото.

* * *

Този мъченик ме просветли: не съм търсил отвъд простора

Девствениците на безсмъртието, защото обичам живота

На земята, сред боровете и смокините,

Но не мога да стигна до тях, колкото и да се стремя

С последното нещо, което ми принадлежи: кръвта в тялото на лазура.

* * *

Мъченикът ме предупреди: Не вярвай на виковете им

Вярвай на мен, като баща, когато гледа снимката ми, плачейки

Как размени ролите ни, сине, и ме изпревари.

Аз първи, аз най-напред!

* * *

Мъченикът ме обгражда: просто смених мястото си и изтърканите мебели.

Поставих газела в леглото си,

И лунен полумесец на своя пръст,

За да успокоя болката си.

* * *

Обсадата ще продължи, докато ни убеди да изберем покорството, което не вреди,

напълно свободно!

* * *

Да се съпротивляваш означава: да осигуриш здравето

На сърцето и на тестикулите, и на тона, който трудно се изкоренява:

На надеждата.

* * *

И в това, което остава от зората, аз вървя към моето вън

И в това, което остава от нощта, чувам шума от стъпките на моето намерение.

* * *

Поздрав към този, който споделя с мен моята чаша

В плътността на нощта, прииждаща и на двете места:

Поздрав към моя призрак.

* * *

За мен моите приятели винаги готвят празник

За сбогуване, успокоително погребване в дъбовата сянка

Епитафия в мрамора на времето

И аз винаги ги изпреварвам при погребенията:

Кой е починал… кой?

* * *

Думите, кученце, което хапе бездната

Думите нараняват без следи от кръв.

* * *

Нашите чаши с кафе. Птиците зелените дървета

В синята сянка, слънцето подскача по една стена

подобно на газела

Водата в облаците с неподражаемата форма на това, което ни остава

* * *

От небето. И други неща с прекъснати спомени

Разкриват, че тази утрин е мощен блясък,

А ние сме гостите на вечността.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

Коментари

  • Мая Ценова

    20 Апр 2017 9:38ч.

    Уважаеми колеги, Зарадвах се, че сайтът "Гласове" е отредил място на големия палестински поет Махмуд Даруиш, но защо в превод от френски? Съществува принцип художествена литература да се превежда от езика на оригинала, а самата поема е представяна двукратно на български език в превод от арабски в рецитал, постановка на доц. Иван Налбантов и изпълнение на група негови студенти, след което по-късно влезе в антологията "След тебе няма "след", издадена през 2009 и впоследствие, през 2015, претърпяла и второ, разширено издание... Предоставям на Вашето внимание пълния текст. Махмуд Даруиш Обсадно положение Тук, по нахълмените склонове, под залеза, под дулото на времето, покрай градините с посечените сенки, сме се захванали със заниманието на затворници и безработни: отглеждаме надежда. Една страна на прага на зората. Все по-малко умни сме – защото погледи сме вперили в победния си час. И няма нощ в нощта ни, блеснала с артилерийски огън – будуват враговете ни; за нас запалват враговете светлини из непрогледните тъмници. Тук никого не чакахме след прогласа на Йов … Ще продължи сегашната обсада, докато научим враговете си на образци от нашата класическа поезия. Небето сутрин е оловно, нощем – портокалово. Сърцата пък са все така като трендафил неутрални. Тук няма “Аз”. Адам си спомня тук за свойта кал. И на ръба на свойта смърт изрича: Не ми остана и земята под нозете – та да я изгубя. Край свободата си – свободен съм. И утрешният ден е в собствените ми ръце. След малко в собствения си живот ще вляза и ще се родя свободен – без баща и майка, и за името си букви тюркоазени ще избера… В обсадата животът се отъждествява с времето – от паметта за старта до забравата за края. Тук, при възвишенията на дима, по стъпалата на дома, за време няма време. Постъпваме досущ като възнасящите се към Бог – забравяме за болката. Болка е стопанката да не опъне сутрин въжето за пране - да се задоволи с неопетнеността на знамето. Тук нищо няма отзвук Омиров. Легендите потропват на вратите ни, когато ни потрябват. Нищо няма отзвук Омиров. Генералът тук разкопки прави за една държава, дремеща под руините на бъдещата Троя. С далекоглед на танк войниците измерват разстоянието между битието и небитието… А с шесто чувство ние мерим разстоянието от снарядите до своите тела. Вие, дето сте застанали на прага, влезте и пийнете с нас – кафето е арабско. Може да почувствате, че хора сте и вие като нас. Вие, дето сте застанали по праговете на къщята, напуснете сутрините ни – та да се уверим, че хора сме и ние като вас! Ще намерим време за забава – ще играем табла или ще прелистваме да видим новините си във вестниците от раненото си вчера. Рубриката “Хороскоп” ще прочетем: В двехиляди и втората година камерата се усмихва на родените от зодия “обсада”. Всеки път, когато дойде вчерашният ден, му казвам: Срещата ни не е днес, иди си, ела утре! Мисля си – безсмислено: Какво си мисли някой като мен там, на върха на хълма, вече от три хиляди години и до този мимолетен миг? И тогава мисълта ме заболява. И тогава паметта се оживява. Щом изчезнат самолетите, политат гълъбите – бели-бели, умиват те лицето на небето с криле свободни и възстановяват прелестта, собствеността на въздуха, възвръщат радостта, политат по-високо, по-високо, те, гълъбите бели-бели… “Дано небето да е истина,” – ми рече преминаващ от една към друга бомба. Проблясък, проницателност и мълния са тъй тъждествени. След малко ще науча аз това ли е Божественото откровение, или пък ще научат приятелите ми, най-близките, че е преминала поемата и е погребала поета. (Към критика): Не тълкувай мойте думи нито с чаена лъжичка, ни с капан за птички. Насъне ме обсаждат мойте думи – думите, неказани от мен – изписват ме и сетне ме оставят останките да търся от съня си. Кипарисите оттатък границата - минарета, пазещи небето да не рухне, а отвъд желязната ограда войниците пикаят, охранявани от танк. Есенният ден довършва своята разходка златна по една широка улица, просторна като църква след неделната молитва. Обичаме живота утре – щом дойде утрешният ден, ще заобичаме живота такъв, какъвто е – обикновен, коварен, сив или шарен, без Апокалипсис, без Отвъдно. И ако непременно трябва сватба, нека бъде лека за сърцето и за хълбока. “Опитният правоверен два пъти не го ужилва… радостта!” Рече ми един писател-сатирик: Ако знаех още отначало края, нямаше да има работа за мен в езика. (Към убиеца): На жертвата в лицето да се беше взрял и да се бе замислил, щеше да си спомниш майка си сред кухнята – от мъдростта на пушката тъй би се отървал и мирогледа си би променил: Не се възстановява самоличност тъй. А тази рима хич не бе необходима – ни натъкмява песента, ни болката спестява тя. Тъй безполезна е – като мухите на трапезата. Мъглата е тъмата, тъмата гъстобяла, обелена от портокала, от жената обещала. Обсаждането – чакане, очакване по стъпала на стълба, килната сред бурята. Сам-сами сме ние, сам сами сме чак до дъното, ако не ни спохождаше дъгата. Братя имаме – оттатък хоризонта, братя верни – те обичат ни и гледат ни, и плачат. Сетне тайничко си казват: “Ех, обсадата да беше явна…” Не довършват фразата: “Не ни оставяйте сами. Не ни оставяйте.” Загубите ни: загинали от двама докъм осем души всеки ден; ранени - десет, двайсет къщи, петдесет маслинови дръвчета… И в добавка – композиционният дефект, от който ще са поразени поемата, пиесата, платното недовършено. По пътя, от прокудено кандило осветен, съзирам шатра, от четирите посоки връхлетяна – Юга, срещу вятъра въстанал, Изтока – приел суфизма Запад, Запада – примирие на мъртъвци, които секат парите на мира. А Северът – далечният, той не е география или посока, а сборище на боговете. Една жена на облаците рече: Завивка вий бъдете за любимия ми – мойта дреха е съвсем подгизнала от неговата кръв. Ако дъжд не си, любими мой, дърво бъди – със плод отрупано дърво бъди; ако дърво не си, любими мой, бъди ти камък – просмукан с влага камък ти бъди; ако и камък ти не си, любими мой, луна бъди – във сънищата на любимата – луна бъди. (Тъй думаше една жена на своя син на погребението му.) Хей, вие, бдящите, не се ли уморихте от взиране към светлината на солта ни, от пламъка на розата в кървящите ни рани, не се ли уморихте вие, бдящите? Тук се изправяме. Тук се установяваме. Тук се обезсмъртяваме – с една единствена, едничка цел – да бъдем. Оттам насетне – и за всичко – все се разминаваме. Под формата на национален флаг “ще сториш най-добре, народе жив, да избереш ти символа на най-обикновеното магаре.” За текст на новия си химн се разминаваме: “Ще сториш най-добре да избереш ти песен от венчавката на гълъбите.” За задълженията на жените – пак се разминаваме. “Ще сториш най-добре да избереш жена за шеф на апарата по сигурността.” За нормата на сперматозоидите, за общото и частното, за всичко все се разминаваме. Една цел имаме: да бъдем. Оттам нататък всеки индивид ще има как да избере целта си. По пътя към затвора си ми рече: Когато се освободя, ще зная, че отечеството да прославяш, точно както и отечеството да окарикатуряваш, е професия подобно всички други! Тъй малко от безкрайния лазурен Абсолют достатъчен е бремето на времето да облекчи и да очисти наслоенията от пространството. Би трябвало душата да слезе на земята, с копринени нозе да тръгне редом с мен, ръка в ръка – така, като другари стари, споделящи и хляба стар, и чашата със старо вино. Тъй двамата да пресечем ей-тази улица, а сетне дните ни да потекат във две посоки, аз – накъм Свръхестественото, а пък тя да избере да седне с кръстосани нозе върху скала висока. (Към поета): Всеки път, когато оттегли се отсъствието, сред божествената самота затъваш. Бъди ти блудният субект на собствения си обект, бъди обект на собствения си субект. В отсъствието си присъствай! Намира време за ирония: Не работи телефонът. И звънецът на вратата не работи. Как тогава толкова си сигурен, че не съм бил тук! Намира време за мелодия: В очакване на теб не мога да те чакам. Нито мога Достоевски да чета. Нито пък да слушам Ум Кулсум, Мария Калас или някой друг. В очакване на теб стрелките на часовника се движат все наляво, към време без пространство. В очакване на теб не чаках теб, а вечността! Той към нея: И кое е любимото ти време? Тя: Черен… карамфил. Той: И къде ще стигнеш с мене, докато е черен карамфилът? Тя: Чак до фокуса на светлината вътре в мен. Пак тя: И още по-далече… По-далече… По-далече. Обсадата ще продължи, докато и обсаждащият както обсаденият започне да усеща, че скуката е качество човешко. Аз не те обичам, а не те и мразя. Рече тъй затворникът на следователя. Сърцето ми е пълно с нещо, дето хич не те засяга – прелива с мирис на босилек, моето сърце – невинно, светещо, преливащо, а пък в сърцето няма време за изпитване. Не, аз не те обичам. Кой си, та да те обичам? Да не би да си ти част от мойто аз? Или пък час за чай? Или пък стон на флейта. Или песен – та да те обичам? Но затвора мразя - без да мразя теб. Рече тъй затворникът на следователя: Чувствата ми не засягат теб. Чувствата ми са си моята интимна нощ. Мойта нощ, която се придвижва между средствата, освободена и от рима, и от ритъм! Седнахме далече от съдбите си – подобно птици, виещи гнезда по дупките на паметниците, или в комините, или пък в шатрите, разпънати по пътя на емира, поел на ловен излет. Върху развалините ми зелена никне сянката, връз руното на моята овца задрямал е вълкът и като мен и като ангела сънува, че тук, не там, животът съществува… В обсада времето в пространство се превръща, вкаменило се във вечността си. В обсада и пространството във време се превръща, от свойто “вчера” и от свойто “утре” изоставащо. Висока или ниска е земята, свещена или пък разблудна - нехаем много за магията на епитетите, и може процепът – на небесата процепът - да се превърне в география! Загиналият тук е, с мен, във всеки мой нов ден. - Де беше? – пита той. – Върни на речниците всички думи, дето бе ми подарил, и избави заспалите от грохота на ехото. Загиналият учи ме: Встрани от свободата си аз нямам своя красота. Загиналият обяснява ми: Оттатък хоризонта не съм търсил девиците на вечността. Обичам аз живота на земята, сред боровете и смокините. Но не намерих път към него и потърсих го в последното, което имах – кръвта в плътта на тюркоаза. Загиналият ме обсажда: На погребение не идвай – освен ако си ме познавал. Не искам показност от никого. Загиналият ме предупреждава: Ти на възгласите им недей да вярваш. Вярвай на баща ми, дето гледа към портрета ми разплакан: Как смени ти ролите ни, сине. Как ме изпревари. Аз съм пръв. Аз пръв съм! Загиналият ме обсажда: Променил съм само жилището си и скромната мебелировка. Сложих върху стаята газела, върху пръстите си – полумесец, само болката да облекча! Ще продължи сегашната обсада, за да ни убеди да изберем – напълно доброволно - едно безвредно робство! Приветствам онзи, който с мен споделя интереса към упоителната светлина – към пеперудената светлина в нощта на тоз тунел. Приветствам онзи, който с мен поделя чашата ми в гъстотата на нощта, преливаща от двата стола. Приветствам призрака си. (Към читателя): Не вярвай на поемата. Отсъства тя. Не е ни интуиция. Ни мисъл. А предчувствие за пропаст. Ако се разболее любовта, ще я лекувам с физкултура и с ирония, и с изолирането на певеца от мелодията. Моите приятели са ми подготвили прощално тържество. И гроб уютен в сянката на буките с надгробие от мрамора на времето, а все ги изпреварвам аз по погребенията: Кой почина? Кой?.. Обсадата превръща ме от трубадур във…шеста струна на цигулката! Загиналата - дъщеря е на загиналата дъщеря на падналия и сестра е на загинал, и сестра е на загиналата пък снаха на майка на загинал, внучка е на дядо на загинал, и съседка пък на чичо на загинал – и така нататък… и така нататък… Няма новина, която да смути цивилизования свят. Свършило е варварското време. Жертвата е анонимна, обичайна. Жертвата – подобно истината – относителна е… и така нататък и така нататък Тихо, тихо – искат в този час войниците да слушат песните, които слушали са някога загиналите и останали са като мирис на кафе в кръвта им – пресни. Прекратяване на огъня. Примирие за тестване на предписанията: Годни ли са самолетите да бъдат плугове? Казахме им: Прекратяване на огъня – примирие за изпитание на намеренията. Може пък да се просмуче малко мир в душите. И тогава с поетични средства ще се състезаваме по обич на нещата от живота. Те отвърнаха: Нима не знаете – мирът със себе си отваря портите на крепостта ни за напевите хиджаз и нахауанд. Рекохме: И що от туй?.. А после? Писането е кутре, което хапе нищото. Писането причинява рани, но без кръв. Чашите с кафето ни. Врабчетата. Зелените дървета, сенките им синкави и слънцето, прескачащо от зид на зид като сърне. Водата в облаците с неограничени форми сред парчето, дето ни остана от небето. А и други някои неща, чиито спомени отлагат се – показват всички те, че е всесилна и сияйна утринта. И че сме гости ний на вечността. (От арабски: Мая Ценова)

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мая Ценова

    20 Апр 2017 9:41ч.

    Съжалявам, сайтът не прие поетичната форма, което при всички случаи предизвиква не точно желаното емоционално мъздействие. Затова си позволявам да публикувам линк към текста. https://www.facebook.com/maya.tzenova.1/posts/1962799027285124?pnref=story

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Галя Дачкова

    20 Апр 2017 10:05ч.

    Уважаема г-жо Ценова, благодаря ви за вниманието и професионалното уточнение. Истината е, че текстът, който поместихме вчера за Махмуд Даруиш, е предишна публикация в "Гласове" от 31.07.2014 г. Така че всъщност става дума за препубликуване на стар текст в сайта. Когато преди близо три години попаднах на неговото прекрасно стихотворение на френски език, не го открих преведено на български. Преведох го от френски, за да споделя с нашите читатели красотата на езика и на мисълта на един голям палестински поет, не особено познат за широката публика у нас. Благодаря Ви за превода от арабски език!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи