След събитията в Шарлотсвил кметът на Ню Йорк Бил де Блазио публично се нае да демонтира статуята на Христофор Колумб, понеже била обидна за американските индианци. Според него тази статуя може да предизвика омраза, както повечето от символите, свързани с европейската експанзия и колонизацията на двете Америки. В Канада учителски синдикат в Онтарио предложи да се преименуват училищата, носещите името на Джон А. МакДоналд, един от бащите основатели на страната. Във Великобритания сметнаха за добре да предложат да се премахне статуята на Нелсън, упрекван, че е защитавал робството. Ще намерим доста други примери за този лов на статуи в новините през последните седмици.

 

 

Някои ще видят в него само нова проява на греха на анахронизма, който тласка към унищожаване на историята, сякаш предишните епохи трябва да бъдат осъдени, а следите им изтрити от публичното пространство. Но очевидно има нещо друго, освен проява на необразованост в това прочистващо изстъпление, което така възбужда тълпите, сякаш са призовани към отмъстителна мисия. Как да се обясни този внезапен гняв, който в името на вътрешната деколонизация на западните държави, кара една определена левица да иска да изтръгне паметта, сякаш миналото трябва да се прочисти напълно? 

 

Изправени сме пред особено ожесточен пристъп на прочистваща треска, 

 

който свидетелства за силата на рефлекса за покаяние в съвременната западна политическа култура.

Можем да разберем, че в революционния устрем, когато от един режим се преминава към друг, разярената тълпа атакува статуите на властта. Случва се да чупят идолите, за да покажат упадъка на един полубог, в когото вече не вярват. По време на рухването на комунизма еуфорията на тълпите ги караше да хвърлят на земята статуите и други паметници, представлявали тиранията, от която са се освободили. Трябваше да се съборят паметниците в прослава на Ленин, за да отбележат падането на комунизма. В това наистина няма нищо учудващо. Понякога трябва да се разруши, за да се създаде.

Но в подобна ситуация ли сме ние? Случаят с южните Съединени щати, в основата на 

 

сегашното идеологическо торнадо, 

 

е особен. Паметта, свързана с него, невинаги се определя изключително въз основа на расовия въпрос, което не означава, че той не е централен и че движението за бялото превъзходство не се стреми да упражнява монопол върху това наследство. Но тя не се свежда до това. Най-вече разумните американци, които по никакъв начин не са расисти, са шокирани, че крайнолевите активисти разрушават статуи напълно незаконно. Те трудно приемат, че всяко споменаване на наследството на Юга се уподобява с расизма. Как тези американци биха толерирали, например, че се цензурира филм като “Отнесени от вихъра”, както току-що стана в кино в Мемфис, който го свали от програмата си поради идеологически причини?

Въпросът за статуите, които увековечат спомена за генералите или войниците от Конфедерацията в САЩ, е сложен. Но

 

манията по покаяние поразява навсякъде на Запад. 

 

Тя тласка към демонтиране на статуи, пренаписване на учебниците, предписва възпоменателни обреди на покаяние, умножаване на извиненията към дадена общност, символично обесване на някои герои от някогашните времена, вече представени като ужасни негодници, и цензура на представянето на миналото, което не отговаря на днешното му окарикатуряване.

Този ужасно опростенчески възглед за историята приема формата на обвинение, насочено най-напред срещу героите, на които отдавна се възхищават. От великите фигури се запазват само идеите, които противоречат на днешните ценности. 

 

Западът започва да гледа на себе си с очите на онези, които го проклинат.

 

Рано или късно, ще се заемат със статуите на генерал Дьо Гол, Чърчил, Рузвелт и много други: в известен смисъл, Наполеон вече беше жертва на подобно начинание, когато през 2005 г. отказаха да отбележат победата при Аустерлиц. Вече не само ще се натроши статуята на този или онзи генерал, служил на робовладелската кауза: накрая ще станем свидетели на ретроспективно нацизиране на западното минало, олицетворявано от бял хетеросексуален мъж, на когото трябва да бъдат отнети всички привилегии. Вече е позволена и дори окуражавана омразата към него.

 

Европа не знае какво да прави с колониалното си минало,

 

което мнозина се опитват да уподобят на престъпление срещу човечеството. Неговите прокурори смятат, че обвиняват само бащите си, докато всъщност подстрекават виктимарното изкушение на някои жители имигранти, които не се колебаят впоследствие да обясняват трудната си интеграция в европейската цивилизация с доминиращата постколониална система. Историята на Европа според тях е затворническа и води пряко към концентрационна система. В американския контекст самото пристигане на европейците вече се свежда до брутално нашествие, което някои не се колебаят да нарекат геноцид. Приканват младите американци, младите канадци и младите европейци да повярват, че са наследници на отвратителна история, която трябва показно да отхвърлят.

 

Учат ги на омраза към собствената им цивилизация.

 

Изправени сме пред проява на идеологически фанатизъм, който се подхранва от въображението на най-радикалния мултикултурализъм, претендиращ, че  развенчава митовете на западното общество и разкрива многобройните потисничества, на които то е основано. Всяко публично представяне на миналото е подчинено на новите цензори, които превръщат изострената си чувствителност в критерий, спрямо който решават дали една идея има или няма право да се изразява. 

Как да не видим тук форма на идеологически контрол, характеризиращ се с идеологическа нетолерантност? Тя е илюстрация за расиализирането на социалните отношения в едно общество, което се трибализира с ритъма, с който се денационализира. Всеки се затваря в история, изтъкана от оплаквания, после иска монопол върху колективния разказ, без който обвиненията в расизъм ще се увеличат. Тогава трябва да се предложи представяне на миналото, съобразено с новия режим на “различността”.

Това, което е поразително в този контекст, е 

 

слабостта на политическите и интелектуалните елити,

 

които вече не вярват, че имат право да защитават света, за който носят отговорност. Виждаме го в академичния свят. Много често университетските администрации отстъпват пред най-малките капризи на фанатизирани студентски асоциации, стига да покажат войнстваща агресивност. През юли Кралският колеж в Лондон реши да премахне бюстовете на своите “бели” бащи основатели, защото заплашват “етническите малцинства”. За пореден път антирасизмът расиализира социалните отношения. Създава се ново идеологическо устройство, което допринася за предефинирането на контурите на политическото уважение. Онези, които се противопоставят на демонтирането на спорните статуи, са обвинявани, че са съучастници на престъпленията, с които те вече са свързвани. 

 

Нашите общества не бива да се разпознават в унизителния портрет, който им правят. 

 

Те трябва да запазят разума си. Би трябвало да видят в тези статуи едновременно насложени и преплетени смислови пластове: те свидетелстват за неизбежната сложност на историята, която никога не може да бъде определена само с една легенда и само с една традиция. Ето защо откриваме често противоречиви статуи и други паметници в рамките на един град или на една страна. Те ни напомнят, че в големите раздори, които днес ни изглеждат лишени от двусмисленост, ценни хора са били ангажирани в противоположните лагери. Те илюстрират ценности и ангажименти, които не могат да бъдат сведени до идеологиите, с които са свързани. Историята на народите не може да бъде написана с гневното използване на гумата за триене и на чука за къртене. 

 

Авторът Матю Бок-Коте е доктор по социология и доцент в HEC в Монреал, колумнист в “Журнал дьо Монреал” и Радио Канада. Трудовете му засягат главно мултикултурализма, промените в съвременната демокрация и квебекския национален въпрос. Последната му книга Le multiculturalisme comme religion politique (“Мултикултурализмът като политическа религия”) беше издадена във Франция от издателство Cerf.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

8 коментар/a

observer на 30.08.2017 в 20:47
Ние българите обаче сме били роби. И би трябвало да разбираме, какво чувстват робите дори освободени, дори поколения по-късно. Французите са били господари. За тях това са отвлечени разсъждения на абстрактни теми. Когато Русия ни освобождава, събаряме почти всички джамии на поробителя. Не толкова от омраза към останалите турци, а заради символа, който представляват. Заради спомена. А първо събаряме минаретата и издигаме камбанарии на църквите си, не са ни ги разрешавали преди това. Трудно е да разбереш другия, щом не си на негово място. Много по-лесно е да го мразиш. Нека не жалим за глупавите паметници на Ленин, а да си отговорим, защо никой не би си и помислил да посегне на паметниците на руските освободители.
тотална шизофрения на 31.08.2017 в 08:45
Последно, американците, тъпчещи отломъците на свалените паметници, сега обичат ЛГБТ и мразят в червата Русия, гордеейки се с либералната си толерантност и ненадминатите атлантически ценности, така ли? При кой случай да приемем толерантността им за ценност? Защото от аксиологията знаем, че парадоксални ценности няма - една ценност, макар и абстрактна, си е априори позитив...
обзървър на 31.08.2017 в 08:48
Това е много интересен път към моделиране на идентичността и то в нейния "демократизиран" вариант, в основата на който е заложена прошката, нещо не толкова характерно за Западния свят, а по-скоро за Изтока, ако имаме предвид религията му. Вината и прошката назряват след приемането на Холокоста за част от истината. И тук опасността да загубиш истината, ако тя липсва, но забележете - героичното е премахнато, за да отстъпи на "омразното" или поне на онова, което не заслужава преклонение. Не съм на мнение, че съществуващите до момента "велики" личности ще бъдат премахнати, а може би просто ще бъдат заменени, за да не вдъхновяват и дават пример за подобни ВГО и други "героични подвизи" в наше време. Този стремеж е своеобразна превенция срещу откривателството, чрез което се предпазва едно мултикултурно общество и се променя връзката с "другия". Не ми е известен залогът на Бог-Коте, но новият "обред на покаяние" не води към насилие, а към мним стерилитет и не е задължително да води към амнезия и забрава. Възможно е просто да пренаписва историята, както тя е пренаписвана след големите промени в много общества по целия свят. А може би е време човечеството на насочи стремленията си отвъд границите на познатото?!
епилог на 31.08.2017 в 10:23
Скоро в САЩ ще отменят всякакви избори, за да не може Русия да се намесва в тях. Или, както е казано в поговорката: който с демокрация дойде при нас, от демокрация ще погине.
Айде, айде! на 31.08.2017 в 13:02
Решението е повече от просто. За да не се дразни никой от паметници, картини, сгради от колониалната епоха и други символи на робството и геноцида над индианците, всички да се връщат там от където са дошли! Да оставят Америка на законните и собственици, индианците. Негрите в Африка, белите в Европа, жълтите в Азия. Какво чакат още?
правилно айде, айде на 31.08.2017 в 15:21
Проблема е ясен . Всяка жаба да си знае гьола . Муликутуризъм няма и няма и да има Африканците да ги депортират в Африка , в Европа да живеят само европейци християни , мюсюлманите в Азия и Северна Африка и ще настъпи спокойствие . Ако не се намери някой който да направи това ще се случва това отгоре ...тик-так, тик-так ...завинаги
shirokoskroen на 03.09.2017 в 17:55
Vsichko e prosto i cjalata tazi psevdopolitkonkretnost ishte izbie v sfojata protivopolzhnost - asizam,faizam i nacionalsocializam, abe hajde da kazhem "heil" na kojto tam dojde
"Рано или късно, ще се заемат със статуите на генерал Дьо Гол, Чърчил, Рузвелт ... " на 06.09.2017 в 11:04
Следващия може би ще е Исус Христос!?!

Напиши коментар