След всички тези страсти покрай Истанбулската конвенция, Националната стратегия за детето, старото/ново становище на Синода, проблема с шамарите и други подобни вълнения в нашето общество, аз се сетих за една история от древен Китай, която прочетох, докато се ровех в древните летописи в храма на Конфуций. Ето я слово в слово, както я е записал в аналите си китайският летописец.

 

Андрей Романов

 

“Живял някога в древни времена в Китай – тъй започва разказа си летописецът – един мъдрец, познат на хората като учителят Мо. Целия си живот посветил той на мъдростта, учението и търсенето на истината. Учителят Мо бил вече стар човек, вдовец, жена му отдавна починала и той отглеждал сам трите си деца.

 

И ето че един ден учителят Мо, който усещал, че наближава краят на живота му, решил да даде бащинско напътствие на децата си и ги повикал в своя кабинет. И тримата – двамата му сина и любимата дъщеря Нежен Цвят – дошли и се поклонили почтително на възрастния си баща. (“Все пак това е Китай – отбелязва на това място летописецът, – а не България”.) Учителят Мо седял и пишел зад масата си, а децата стояли прави и чакали смирено.

 

Най-после учителят Мо вдигнал глава от своите книги.

 

– Ела тук, Цяо – повикал той най-големия си син. – Приближи се, чедо мое.

 

Цяо – едър, як мъж с грубо лице – излязъл и се поклонил още веднъж на баща си.

 

– Ти знаеш, Цяо – казал учителят Мо, – че според нашите древни традиции най-големият син постъпва във войската и служи на императора и отечеството. Приготви се, ще отидеш в столицата Чънан. Намерил съм ти и невеста – красавицата У. Познаваш я, тя също те харесва. Ще направим сватба и ти ще се посветиш на отечеството.

 

Тук учителят Мо очаквал, че Цяо ще падне на колене и ще му целува ръцете. Но Цяо стоял и гледал някак накриво, със сгърчена уста. Учителят Мо се зачудил.

 

– Какво има, Цяо?

 

– Скъпи татко – изкашлял се Цяо и гласът му укрепнал, – изслушай ме, ако обичаш. Ти си решил вместо мен моята съдба, но учението, което проповядват в наше време мъдреците в Чънан, гласи, че всеки има права в Поднебесната... Позволи ми да решавам сам на какво да се посветя. Не ме интересува отечеството, искам да замина за чужбина. А за красавицата У... – тук устата му се сгърчила още повече, – трябва да ти кажа, че аз не обичам красавици. Тегли ме към момчетата. Влюбен съм в сина на нашия съсед, хлебаря Це, и смятам да се оженя за него.

 

Учителят Мо бил слисан. Помръднал веднъж-дваж устни, но Цяо стоял все така пред него и го гледал дръзко в очите.

 

– Добре, Цяо – проговорил най-после учителят Мо, който бил всъщност много кротък и добър човек, – после ще решим какво да те правим. А сега ела ти, Жън – повикал той втория си син.

 

Жън излязъл, но вече съвсем не толкова почтително. Разминали се с Цяо и големият брат му намигнал и го сръгал приятелски в ребрата. “По-смело, братко!” – пошепнал му той.

 

– Жън, сине! Нашите народностни традиции повеляват на втория син да се отдаде на учението на предците. Намерил съм ти място на учен в храма на Конфуций. Приготви се.

 

Но Жън стоял пред него небрежно, с ръце в джобовете; липсвала му само цигара в устата (нали все пак не сме в България, повтаря и тук летописецът).

 

– Тате – изсумтял той, – извинявай, ама ти си вече много остарял. В наше време никой не може да ми казва какво да правя. Не ми пука нито за Конфуций, нито за народните традиции. И аз искам да отида в чужбина. Много по-интересни от тъпото учение на предците са ми йогата и Ню Ейдж... Ще отида в Америка, ще стана кришнар и не ми пука какво ще кажат предците!

 

Учителят Мо загубил ума и дума. Гледал двамата си сина и не знаел какво да каже. Най-после погледът му се спрял върху най-малкото, любимото чедо. Тиха нежна усмивка трепнала върху устните му:

 

– Ами ти, госпожице? Ела, рожбо! Татко ти е намерил годеник. Ти ще останеш вкъщи, ще ми родиш внуци и ще се грижиш за мен в старините ми. Тъй подобава на една китайска дъщеря и така и ще бъде...

 

И той зачакал да чуе чуруликащия, нежния като на птиче глас на любимата си дъщеря, но вместо това за негов ужас се разнесло някакво пискливо врещене:

 

– Абе, баща ми, ти луд ли си?! К’ви годеници бе, к’ви внуци?! Кой ще ти стои в наше време в тоя скапан Китай?! Всичко живо се изнася на Запад!!

 

Учителят Мо слушал с изненада как от прелестната малка устица на Нежен Цвят излитали крясъци, от които му идвало да си запуши ушите. Той забелязал с ужас, че вместо копринената рокля на младите китайски девици дъщеря му е навлякла някаква дрипава фланелка и скъсани мръсни дънки, а дългата до пояса коса е изчезнала и вместо нея лъщял гол бръснат череп. Какво ли е станало с малкото му момиченце?...

 

– Аз да не съм луда да ставам домакиня и майка! – викала през това време Нежен Цвят. – Тия гадни деца са само бреме, сега е модерно да си чайлдфри! Не ща да се омъжвам, искам да правя кариера! На вас жената да не ви е крава, че да си стои вкъщи, да готви и да ражда?? – и тя направила неприличен жест. – Аз съм модерна жена, аз съм личност, аз съм феминистка! Ще ви научим ние на правата на жената!!...

 

Братята на Нежен Цвят доволно се хилели, а баща им седял, обхванал главата си с две ръце.  

 

Най-после крясъците секнали. Настъпила тишина. Децата на учителя Мо стояли и чакали какво ще каже баща им.

 

Учителят Мо бил потресен. В душата му се надигала мъка, горчивина и гняв. Но той се помолил мислено на Конфуций, стиснал зъби и се овладял. Мъдростта повелявала да подходи с разбиране към всеки човек. И той си спомнил словата на учителя Кун за всеобщата толерантност и учението на древните книги за правата на човеците в Поднебесната...

 

– Добре, деца мои – промълвил накрая. – Не мога да ви принуждавам. Това е вашият живот, постъпете както желаете. Аз винаги ще ви обичам...

 

Децата изревали от радост и се хвърлили да прегръщат учителя Мо. – Благодарим ти, татенце! Ура за татенцето!! – викали те.

 

Скоро след това домът на учителя Мо опустял. Децата му се пръснали по света и той останал сам с книгите си. Тъгувал много за тях и се чудел дали ще ги види поне още веднъж преди да умре. А те, далеч от него и от родния дом, се отдали изцяло на своите желания.

 

...Когато Цяо се озовал най-после в чужбина, той потърсил компанията на хора като него. Харесвали му мъже и жени с по-особени възгледи за пола. С тях той се чувствал между свои. И те го приели на драго сърце. Женел се няколко пъти за свои приятели и няколко пъти бил булка. Ходели заедно на гей-паради и Цяо, боядисан в цветовете на дъгата, с маскирано лице и гол задник, крачел гордо най-отпред и биел барабана. Най-накрая, след една сватба, в която Цяо бил невестата, той разбрал, че е сбъркал пола си и че всъщност е девойка в мъжко тяло. Споделил откритието си с приятелите си и всички го подкрепили много горещо. Оттогава той престанал да се крие, нахлузил пола, качил се на високи токчета, сложил си руж и червило и се прекръстил на Цяя.

 

Жън си прекарвал отлично времето. Той обиколил много страни, търсейки тайни знания и езотерична мъдрост. Бил кришнар, изучавал рейки и дзен, медитирал под ръководството на мургави брадясали гурута с чалми и тежък, втренчен поглед. Станал веган, живеел в ашрам, пушел трева. Опитвал се да си спомни миналите си прераждания и преуспял много в това. В търсене на особени състояния на съзнанието Жън изпробвал всякакви опиати и наркотици, докато най-после не се пристрастил към кокаина. Почувствал, че му е омръзнал този свят – кокаиновият бил много по-добър... Така постепенно продал всичко, което имал, за да си набавя всеки ден дозата кокаин. Започнал да краде, сдушил се с престъпници и наркодилъри, бил готов да граби и да убива.

 

Нежен Цвят отишла в един голям град на Запад с мечтата да се издигне, да направи шеметна кариера и да печели много пари. Тя мечтаела да види света в краката си. В сънищата ѝ се мяркали саудитски принцове и бели яхти, плъзгащи се по морския лазур. Събуждала се с въздишка – пред нея била малката ѝ стаичка, която деляла с негърка, българка и румънка... И Нежен Цвят скърцала със зъби. Но скоро парите, донесени от Китай, свършили. Трябвало да живее и да плаща наема за стаичката. Приятелят на румънката казал, че ще ѝ помогне. Завел я в един нощен бар, където на сцената полуголи момичета се увивали около пилони. И Нежен Цвят също застанала до пилона... В свободното си време тя ходела край масите и се усмихвала на клиентите. Тъй дъщерята на учителя Мо станала проститутка. Обикаляла нощните улици... Пропила се, подивяла и станала толкова вулгарна и груба, че вече я наричали не Нежен Цвят, а Гаден Трън.

 

Минало време. Най-после децата на учителя Мо изхарчили всичките си пари и се сетили за стария си баща. Качили се на самолет и се завърнали обратно в Китай.

 

Учителят Мо не бил на себе си от радост. Протегнал ръце, за да прегърне децата си, но ръцете му останали празни, а вместо това чул груби продрани гласове да казват:

 

– Слушай, баща ни, не ни е до това. Дойдохме, за да си получим наследството. Ти трябва да разделиш имота си между нас.

 

Учителят Мо се огорчил.

 

– Какво наследство, дечица мои? Та вашият баща е още жив...

 

– Я млъквай бе, стар дъртофелник! – излаяли дечицата. – Веднага го раздели, че ще ти изскубем брадата!...

 

Учителят Мо пак обвил глава с ръце като някога. “Трябва да направя нещо – минало му през ума, – да ида при съдията... Но учителят Кун... правата... толерантността...”

 

– Добре – казал той, – така да бъде.

 

Разделил им имота. Заживели заедно четиримата. Но учителят Мо се измъчвал много, като гледал какво вършат децата му. Цяя бръснела всяка сутрин косматите си крака, навличала миниполичка и ходела да се мотае на високи токчета из околността. Почтените съседи на учителя Мо я гледали слисани и въртели показалци до слепоочията си, а селяните се кикотели след нея и ѝ подвиквали. Жън не можел да живее без дрога и скоро се върнал към стария си занаят – крадял каквото му падне в ръцете и го продавал. Свързал се с компания нехранимайковци и крадци. Гаден Трън ходела в близкото градче и се продавала на всички желаещи. Сърцето на стария мъдрец се късало от мъка.  

 

– Деца! – казал им един ден той. – Защо правите неща нередни и неподобаващи? Мигар не сте плод на добро дърво, чеда на едно почтено семейство? Не ви ли е страх от Бога и срам от хората? Та всички ви се смеят и ви одумват! Изправете лошите си нрави, покайте се, опомнете се, за да мога и аз, вашият татко, да склопя спокойно очи... Чакайте да ви прочета какво е рекъл учителят Кун: – и той сложил очила, отворил една дебела книга, наплюнчил пръст и се приготвил да чете.

 

Травеститът, наркоманът и проститутката го гледали изумени. За миг тримата онемели от учудване. След това изревали с един глас и се нахвърлили върху стареца:

 

– Ти ли ще ни учиш бе, дъртак!! Махай се!! Вън!!

 

Набили го и го изхвърлили с ритници от къщата. След него полетели книгите му.

 

Тъй учителят Мо бил изгонен от своя дом.

 

* * *

 

В едно ясно есенно утро, по кален път между оризищата, вървял дрипав окъсан старец. Старецът бил полусляп, прегърбен и крачел бавно, опипвайки с тояжката си пътя пред себе си. Той влачел с мъка подпухналите си нозе, правел по няколко крачки и спирал, за да избърше потта от челото си. Над пътя, над близката горичка, над нивите, които се простирали докъдето стигал погледът, прелитали ята врани и грачели в студения въздух. Зимата не била далеч, ставало все по-хладно, сутрин падала слана, а дрипите едва прикривали тялото на стареца.

 

Той отивал в Жъ Ся – село, за което знаел, че не е далеч оттук. От много години старецът обикалял селата и градчетата в тази част на Китай, за да проси милостиня. Добри хора се смилявали над него и слагали по някоя дребна пара в дланта му. Милозливи жени му давали хляб, сипвали му чаша мляко, която той изпивал на крак, стискайки я с двете си треперещи ръце, за да не би да я изпусне. Но главата му се клатела и млякото се разливало по брадата, капело по гърдите. Очите на стареца се изпълвали със сълзи. Той дълго се кланял и благодарял, мълвейки с треперещ глас благословии за добрата стопанка, която стояла на прага и го гледала, поклащайки тъжно глава... След това старецът си тръгвал по пътя, а хората в дома се споглеждали и казвали: “Конфуций да ни пази! Бива ли такова нещо! Докъде стигна учителят Мо...”

 

Да, този грохнал, треперещ просяк бил учителят Мо. Изминали десет години от деня, в който децата на учителя Мо го изпъдили от дома му. Оттогава той скитал по пътищата, просейки милостиня. Понякога му позволявали да преспи в някоя плевня или обор, но най-често нощувал там, където го заварвала вечерта – край пътя, в гората или полето, под топлото лятно или намръщеното есенно и зимно небе. През тези години учителят Мо грохнал и ослепял, зъбите му изпадали, дрехите му се скъсали и се превърнали в дрипи. Все по-трудно повдигал нозете си, за да направи няколко крачки, все по-тежко му било да се влачи от едно място на друго. Той усещал наближаването на смъртта.

 

Преди няколко години в едно село, където се отнесли добре към него и го нахранили, учителят Мо научил новини за своите деца. След като изгонили баща си, те превърнали дома в свърталище на крадци и пияници. Събирали приятелчетата си, с които се били сдушили и вършели заедно мръсните си дела, канели проститутки от града и се забавлявали до зори, викайки, стреляйки по гаргите и вкарвайки съседите в ужас. Веднъж, по време на една такава пиянска оргия, оскотели, пияни, надрусани с наркотици, те подпалили къщата... Пламъците се издигали до небето в черната нощ. На сутринта хората, които дошли от селото, намерили само пепел и овъглени кости.  

 

Тъй учителят Мо останал съвсем сам на тоя свят – без дом, в който се надявал да се завърне все пак някой ден, и без деца.

 

Сега той отивал в Жъ Ся, където живеел неговият приятел от младини – учителят Ю.

 

Преди смъртта си искал да го види... Двамата с Ю израснали заедно, учели заедно древните текстове в храма на Конфуций. Учителят Ю бил също тачен от народа мъдрец. Може би той ще ми каже къде сгреших и какво да правя сега, мислел си учителят Мо...

 

Било вече пладне, когато стигнал в селото. Селяните, които го гледали с жалост, му посочили веднага пътя към дома на учителя Ю. Бавно кретайки, опипвайки пътя с тояжката си, старецът стигнал дотам и почукал на портата.  

 

Излязъл усмихнат красив млад човек и погледнал госта. Върху лицето му се изписало състрадание.

 

– Какво ще желаете, господине?

 

– Кой си ти, младежо? – казал учителят Мо. – Не виждам добре, прощавай...

 

– Аз съм Мин, синът на учителя Ю... А вие... вие... та вие сте учителят Мо!

 

И той се навел и целунал почтително ръка на стария мъдрец.

 

– Да... – казал учителят Мо, – аз съм... аз бях... Но заведи ме, заведи ме при твоя баща, млади човече! Не съм го виждал от много години...

 

– Както заповядате, скъпи учителю! – И Мин подхванал внимателно и благоговейно стареца за ръка и го повел към дома.

 

Вървели през голяма хубава градина, под сенките на високи дървета, обагрени в червено, златисто и жълто. Минали покрай малко езерце, до което стояла изящна беседка. Край беседката шумолели върби, а през езерцето, покрито с лотоси и водни лилии, бил прехвърлен мраморен мост. Някъде във вътрешността на градината пеел звънлив глас на девойка. Учителят Мо слушал с учудване и очите му се напълнили със сълзи...

 

Към тях вече бързал висок красив мъж с посребрени коси. – Учителю Мо! – извикал той.

 

Двамата се поклонили един на друг: учителят Мо на учителя Ю и учителят Ю на учителя Мо.

 

– Слава на Конфуций! Да бъде благословен часът, в който влязохте под стряхата на моя дом, учителю Мо! Елате да си отпочинете от пътя, да се умиете и да благоволите да седнете заедно с нас на скромната ни трапеза. После за мен ще бъде чест да беседвам с вас!

 

...Учителят Мо си почивал тялом и духом. От много години никой не се бил отнасял към него с толкова топлина. Изкъпали го, облекли го в нови чисти дрехи – мила млада жена, една от снахите на учителя Ю, направила с тънките си нежни пръсти това, – сложили го да яде. Той дъвчел с беззъбата си уста хубавите късчета, които специално му избирали, и сълзите му капели върху чинията. Цялото многобройно семейство на учителя Ю в строг ред: от най-старите до най-младите – се  изредило да му целува ръка. Тук били синовете и дъщерите на учителя Ю, зетьовете и снахите, любезни, послушни, внимателни – те стояли прави, докато двамата възрастни мъже седяли на масата, и тичали веднага да изпълнят всяко тяхно желание. Наоколо сияели румени засмени дечица – внуци и правнуци на учителя Ю. Цялата къща излъчвала задружност, съгласие, щастие и покой.

 

След трапезата учителят Ю показал на госта дома и стопанството – овощните и зеленчуковите градини, хамбарите, пълни с ориз, конюшните, където цвилели великолепни коне, оборите с едри, тежко стъпващи крави с издути от мляко огромни вимета... Сега те седели в беседката край езерцето и гледали как се полюшват тъничките вейки-ръце на върбите и как златистите листа капят меко и безшумно върху неподвижната водна повърхност. Донесли им чай в голям чайник, изрисуван с дракони, и мънички кръгли чашки от прозрачен, тънък като хартия нанкински порцелан.

 

Двамата пиели в мълчание горещия чай. Отпивали го на малки глътки и учителят Мо час по час поглеждал своя събеседник и свеждал веднага поглед. Виждало се, че иска да каже нещо, но не се решавал...

 

Най-сетне учителят Мо се престрашил и задал въпроса, който трептял през целия ден на езика му:

 

– Учителю Ю! Кажете ми: защо аз не сполучих с моите деца, а вашите са толкова чудесни и добри? Защо аз скитам по пътищата, а вие се радвате на красива старост в един уреден дом, сред многобройно и вярно семейство?

 

И той разказал на учителя Ю своята история.

 

Учителят Ю дълго мълчал, замислен.

 

– Лопатата – казал накрая той.

 

– Лопатата ли? Каква лопата?  

 

Учителят Ю оставил чашата си и погледнал учителя Мо.

 

– Вие знаете, скъпи учителю, че в нашата философска школа не се държи толкова много на толерантността и правата на човеците, колкото във вашата. Затова когато един ден моите деца ми излязоха със същите претенции като вашите, аз не се поколебах.

 

Това се случи преди много години... Бяхме се събрали в голямата стая с лика на Конфуций и олтара на предците, и моите скъпи дечица ми говореха за правата, които имат и които всеки трябва да уважава... Аз ги изслушах внимателно и им казах:

 

“Добре, деца мои. Чух идеите ви и разбрах желанията ви. И аз ще изкажа моите. Но първо искам да ви покажа нещо”.

 

Излязох навън и ги оставих да ме чакат. Отидох в градината, в сайванта, който е зад къщата, взех една лопата и се върнах.

 

Децата стояха там и ме чакаха. Вдигнах лопатата високо и им я показах.

 

“Виждате ли тая лопата? Като ви извъртя с нея, само на човешки права и конвенции ще ми станете! Я марш всеки да си върши задълженията!! Айде, бързо!!”

 

Така приключихме с правата в този дом – и резултата можете да го видите.

 

...Тъй завършва тази история. Учителят Мо продължил да скита по пътищата и да проси милостиня, а учителят Ю се радвал в хубавия си дом на блажени и честити старини.

 

Слава на Конфуций – завършва древният китайски летописец, – че у нас има такива мъдреци като учителя Ю и че благодарение на тях в Китай и до днес децата почитат своите родители и израстват като добри, почтени и честни хора”.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

17 коментар/a

Резонен въпрос на 17.08.2019 в 12:46
Helleborus, ти имаш ли деца? Как се реализираха? Или само глаголстваш?
хикс на 20.10.2019 в 11:30
Протяжно и многословно като вицовете на Слави Трифонов

Напиши коментар