Кухата армия

Бойко Ноев, бивш министър на отбраната. Снимка: bTV

Признанието, че днешната ни армия е куха закъснява вече повече от 10 години. Вместо да предлагат решения, институциите водят терминологичен спор дали въоръжените сили “вече само частично са в състояние да изпълняват задачите си” (според президентството), или “изпълняват задачите, … но с ограничения” (според днешния кабинет). 

Това признание обаче е от жизнено значение за бъдещето на войската ни. Славната ни военна история и продължаващият героизъм в мирно време на нашите момчета и момичета в униформа не могат повече да компенсират фундаменталните недъзи на отбранителното строителство. Тази недъзи накратко могат да бъдат обобщени така:

Първо - Несъответствието между размера на армията от една страна и нейното финансиране- от друга. Въоръжени сили в състав 37000 до 40000 души, носещи отговорности по суша, въздух и море, както и изпълняващи съюзнически задължения няма как да съществуват с годишен бюджет от 500-600 млн. евро. Нито концептуално, нито физически. Това са обаче цифрите. Те са утвърдени с решение на парламента и правителството в края на 2015 г. в т.нар. “План 2020” и са влезли в плановите разчети на МО и МФ на ниво около 550 млн. евро. За репер се взима подобния бюджет на МО за 2014 г, като “не трябва да се пада под него”. Нещо повече, тези параметри  са заложени и в последващите планиращи документи на МО и в средносрочните прогнози на МФ. Одобреният таван за бюджета на МО през 2020 г. е около 600 млн. евро. През всичките тези години не се намери нито един висш военен или политически ръководител, който да посочи ясно проблема с това несъответствие, или да обясни с какво вълшебство  ще бъдат заобиколени природните закони. Вместо това слушаме лозунги. 

Несъответствието между това, което днес  наричаме българска армия, с поставените й задачи, структура и размери, от една страна, и от друга- отделяните за нея финансови и въобще- материални ресурси е катастрофално. За това, за което пише, че трябва да бъде днешната българска армия се отделя между 2 до 6 пъти по-малко финансиране от съпоставими военни сили в Европа. Това несъответствие, продължаващо вече повече от десетилетие доведе до трайна де-капитализация на войската- като личен състав и като материални средства. 

Нашите военнослужещи получават между 2 и 5 пъти по-малко заплащане за труда си в съпоставими сравнения с европейските им колеги. Вътрешният пазар на труда също вече е крайно неблагоприятен за военната професия. В тази условия 20-30 % и дори по-високо увеличение на заплатите в армията няма шанс да осигури необходимия прилив от млади офицери, сержанти и войници, както и да удържи на служба способните, онези които все още имат шанс за се реализират извън войската. Фактите са пред очите ни. Де-капитализацията откъм човешки ресурс, наричана още “некомплект”, достигащ на места над 30% от щатния състав, отдавна е свела до 0 бойните способности на много формирования. Те са кухи, защото липсват механик-водачи, артилеристи, мото-стрелковаци и всякакви други от т.нар. “тежки длъжности”, които обаче са ключови и без които подразделенията съществуват само на хартия. Илюзия е, че отпуснатите допълнително 105 млн. лева за заплати за 2018 г. ще решат някакъв проблем. 

За това, че материалната база е де-капитализирана също отдавна има консенсус. Години наред техниката се поддържа чрез “канибализация”, или изразходване на щатните резервни части и материали. На практика липсват годни боеприпаси в почти целия спектър на въоръженията, изчерпани са много от щатните боекоплекти. Жизнено важни системи за управление на войските, материалната база на противовъздушната отбрана, на силите за специални операции и още много елементи са в плачевно състояние. Няма обувки и дрехи. Сградният фонд е полуразрушен, няма елементарни условия за подготовка и отдих на хората. Само за възстановяването на щатните резерви и обновяването на материалната база трябва да бъдат вложени обратно онези средства, които са били виртуално “икономисани” през годините.  Такава оценка не е известно да е правена, но във всички случаи би надхвърлила 5 милиарда лева. 

В последно време лъсна и друга илюзия- че решението е главно в новата техника. Новите “Кугъри” и “Спартани” обаче са на земята, защото се оказа, че видиш ли, не било достатъчно да ги купиш, а трябвали пари и за текущото им обслужване. 

Вместо да бъде анализиран проблемът за де-капитализацията на материалната база в неговата цялост обаче, решението му бе сведено до т.нар. “три проекта” за модернизация- доставката на нови основни платформи за авиацията и флота (и може би за сухопътни войски). Реализацията на тази проекти в замисления им вид и при предвидените нива на бюджета на МО само би направила разпада на въоръжените сили необратим. Нямаше по-вредно от това решение преди година и половина. 

Основната причина за несъответствието между планирания размер на армията и нейното финансиране е обективна- ниският БВП на България, най-ниският на човек сред съюзниците. Поради това, за нас процентът от БВП за отбрана не може да бъде водещ критерий за създаване на военни способности. Самолетите и заплатите се плащат с левове, долари и евро, а не с проценти от БВП. Един самолет струва еднакво и за България, и за Дания. България и днес има един от сравнително високите проценти от БВП за отбрана (1.3%), които обаче се изразяват в мизерните 500-600 млн. евро. Поради това е крайно неправилно планирането на отбранителните ресурси на България да се привързва и мотивира с постигането политическата цел на НАТО за 2% от БВП през 2024 г., вместо с осигуряване на боеспособност на българската армия чрез ликвидиране на въпросното несъответствие. За тази наша армия 2 % от днешния БВП на България не може да бъде цел, а само начална отправна точка.

Друга причина за несъответствието е политическа. В годините на прехода и особено през последните 10-тина години, ние българите имаме една от най-многочислените армии спрямо населението (по днешни сметки 4,63/1000, което е от 1.5 до 3 пъти повече от съпоставимите съюзници). Едновременно с това обаче се съгласяваме да се орязват военните разходи в полза на други приоритети. Националното ни усилие за отбрана днес е едва 102 долара на човек. То е между 1.5 до 5 пъти по-ниско от съпоставими съюзници и 9 пъти по-ниско от средното за НАТО. Искаме 40 хилядна армия, но не искаме да плащаме за нея.

Политиката на днешните управляващи, прицелена на балансиран бюджет към 2020 г. бетонира несъответствието. Тригодишната бюджетна прогноза не предвижда никакво увеличение на бюджета на МО, който всъщност намалява като процент от БВП. Това означава запазване на статуквото, продължаване с нови 3 г. на агонията и де-капитализацията на войската, а достигането даже и на съюзническата цел от 2% до 2024 г. практически неизпълнимо.

Причина за несъответствието между потребности и финансиране е и една своеобразна българска фабрика за илюзии. От една страна са илюзиите на политиците, които си мислят, че “военните, както винаги, някак си ще се оправят”. От другата страна са илюзиите на поредица от висши военни ръководства, които все се надяваха, че “няма как политиците да не дадат необходимите пари за войската” защото, видите ли “който не храни своя, храни чужда”. И днес има хора на висши позиции, които си мислят, че всичко зависи от “Влади” и дали, и кога той “ще отвори кесията”. Продуктът на тази фабрика за илюзии виждаме с очите си вече години наред- де-капитализация и “куха армия”.

Второ: Кухата армия е пряк продукт на лошото управление на сектора отбрана и на ресурсите. Дори да бъде удвоен бюджетът на МО до около 2 млрд. лева годишно, какъвто се счита здравословният минимум, знае се, че той ще бъде пропилян. Това ерозира обществената и политическата подкрепа за военните разходи, което публично се изразява и от премиера.

Кухи са стратегическите и доктринални документи, чиято лустросана, самовъзпроизвеждаща се фразеология не води до реални политики и действия. Кой е отговорен за макро-параметрите на днешните български въоръжени сили, където военнослужещите са около 29000, а цивилните почти половината на това- около 11000? Това армия ли е, или програма за трудова заетост? Вместо да има кризисно управление с ясни приоритети и пестене на всеки бюджетен лев, една безотговорна политико-военна симбиоза в ръководството на отбраната пропиля милиарди за техника, която не донесе бойни способности. Ярък пример за това са “Кугърите”, “Спартаните” и “Мерцедесите”, но не само. И друг път е казвано, че ако генералът не иска една пушка, никой министър не може да му я купи, без да отиде в затвора. 

Особено фрапантно е пилеенето на пари в системата на ВВС, които и без това са най-скъпият вид сили. Така например, вместо за техника и поддръжка, от които зависи ежедневната дейност на бойните подразделения, и тази година нови десетки милиони лева  се похарчиха по т.нар. “рамков договор” с една фирма, която от Тройната коалиция насам системно “дои” бюджета на ВВС с десетки, ако не стотици милиони лева. И тя не е единствената. Защо пилотите не се бунтуват и против тези безобразия? Преди две години премиерът Борисов лично разпореди няколко милиона лева за решаването на остър проблем при Силите за специални операции (защото пари в бюджета естествено нямаше). До ден днешен там господари продължават да бъдат плъхове и влечуги, а таванът всеки момент може да убие човек. Това не е ли срамота! И това са само някои примери. Къде са специализираните органи и парламентарните комисии? Защо няма последствия за онези, които манипулират и бавят проекти с користни цели, които саботират доставките за армията за да “усвоят” без търгове бюджета в последния месец на годината, особено по т.нар. “рамкови договори”? И не на последно място- къде е върховният главнокомандващ, който за разлика от предшественика си би трябвало да е по-навътре в тези неща? 

Без съмнение, потенциално най-разрушителна за армията би била реализацията на прословутите “големи проекти за модернизация”, засега на стойност 2,4 млрд. лева, които са в ярко противоречие не само със здравия разум, но и с чл. 86 на действащата Национална Отбранителна Стратегия. Разрушителна, защото би “изяла” целия допълнителен ресурс, който държавата е готова да даде за отбраната. Неизвестно защо бе зачеркната инвестиционната програма, разработена през 2011 г, и която осигуряваше една сравнително балансирана подкрепа за целия спектър отбранителни способности. Тя можеше да бъде актуализирана и допълнена. Все още виси без отговор въпросът: кой предложи и кой реши парите за 8 изтребителя от нов тип да скочат от 700 млн.  (каквито бяха договаряните нива през 2009 и 2013 г.) на 1.5 млрд. лева? И също, кой вълшебник вмъкна изненадващо в приоритетите “модулните патрулни кораби”, (за които до 2014 г. никой не бе чувал) и впоследствие ги направи фаворит в състезанието за последния лев? Това са въпроси за всички ръководители, които стоят зад колективната фасада наречена “Съвет по отбрана”. Те трябва да отговорят- ако бяха подписани договорите по въпросните проекти, какво щеше да стане с всичко останало, което наричаме отбрана? А това как украинският “проект К-90” на една малка семейна фирма, (и любим проект на командира на ВМС) спечели конкуренцията с гигантите в индустрията е въпрос за главния прокурор. Едва ли има съмнение, че регистрите на МО и на Президентството пазят достатъчно становища по въпроса. Ето, и заради подобни неща, вкл. и нагласеният “конкурс” за “Грипените”, държавата не може да измие печата “корумпирана”.

Примерите за лошо управление, пилеене и направо кражби от оскъдния бюджет са много. Нека се замислят за това висшите командири, защото мнозина от тях безропотно полагат подпис “съгласен” под съответните документи, или послушно си мълчат на Съвета по отбрана. Всъщност новата ни история не помни друг пример, освен оттеглената оставка на ген. Румен Радев, като командващ на ВВС, който единствен въстана срещу пороците в управлението на отбраната. 

Напоследък в споровете около проектите за модернизация бе въведен терминът “военната експертиза”. Отделен въпрос е доколко това са чисто военни въпроси, за да се претендира за монопол в тяхното познаване. Под “военната експертиза” очевидно се търси и имунитет срещу неудобни въпроси, както и печат за “достоверност” на съответните решения, взети неясно как, под булото на тайната военна магия. Резултатът обаче се оказа противоположен. Провалът на “онзи” проект за изтребителите, както и на “онзи” проект за “модулните патрулни кораби” е 100 процента отговорност на онези, които приеха, че такива мащабни начинания могат да бъдат монополизирани от сравнително малки екипи с всички произтичащи от това пороци около формулирането, обосноваването и прокарването на решенията. Отговорност, разбира се, носи и парламентът, защото “не е крив който яде баницата, а който му я дава”. Впрочем, президентът им припомни тази мъдрост недвусмислено, макар и с щипка арогантност.

За голямо съжаление, яловата и куха конструкция на армията,  безотговорното пропиляване на оскъдните бюджетни левове през последните 10-тина години, провалът на модернизацията както и  пренебрегването на приоритетите за финансиране на отбранителните дейности доведе до компрометиране на авторитета на висшето военно ръководство. Това засили общественото недоверие към висшите военни, че “или не знаят”, или “не могат”, или “просто крадат” от и без това малкото, което се отделя за отбрана. Трудно вече им вярват и законодателната, и изпълнителната власт. За да се стигне дотам премиерът публично да задава чак в Брюксел въпроси около целесъобразността на военните разходи. 

Някои правилно биха възразили, че се омаловажава приносът на политическата некомпетентност за това армията да става “все по-куха”. Да, този принос е огромен. Но персонажи, продукт на политическа конюнктура, които сведоха управлението на националната отбрана до ремонта на няколко самолетни двигателя и до виртуална борба с хибридни мелници не заслужават коментар.

Какво да се прави

Решаването на несъответствието не е възможно без принципна промяна в управлението на отбраната. “Дайте пари, другото после” отново ще постави каруцата пред коня, ще продължи безполезното изливане на средства в продънен конструкт. 

1. Не може на върха на армията да стои пенсионер. Генерал Боцев, има впечатляваща военна кариера, която обаче, по силата на природните и пенсионните закони е приключила. Той е видимо уморен, трябва да получи цялото признание за своя принос и да бъде изпратен с достойнство на нов пиедестал, откъдето да продължи да споделя своя опит и знания.

Армията спешно се нуждае от нов, енергичен началник, с реалистична визия за бъдещето на войската, която да отстоява с аргументи и страст. Новият лидер трябва да води не толкова с броя на звездите на пагона, колкото с безупречна репутация, с професионална и бойна подготовка, с достолепие и широка обща култура. Той трябва да има личния контакт и уважението на своите колеги в съюзните структури, където красноречиво да може да обосновава отбранителните интереси и приноса на България в съюзната отбрана. 

Изявата на такъв нов лидер няма да е лесно. “Кухата армия”, обогатена с лошите черти на българската народопсихология има своята “проядена” командна пирамида. Държавното ръководство обаче е длъжно да намери изход, като излезе от установените догми. Стига послушковци, нужни са лидери! Ако има воля има и решения. 

Държавното ръководство трябва също да преосмисли и пълномощията на новия началник на отбраната, които трябва да бъдат законодателно разширени. 

2. “План 2020” не издържа проверката на времето и трябва да бъде ревизиран. Необходим е преглед на сценариите за използването на въоръжените сили в новата среда, както и на стратегическите и доктринални документи, които към края на 2017 г отново се оплетоха в неразбория. Този преглед трябва да започне с изричното указание да се търси максимално взаимно интегриране на елементите на системата за национална сигурност, с цел нейното оптимизиране. Това, впрочем е едно от многото неизпълнени решения на КСНС от м. май. 2017 г. Казано накратко, интегрираният подход трябва да даде отговор на въпросите за динамично преливане, в мирно и военно време, на функции и ресурси между органите за отбрана и за вътрешен ред и сигурност. Малките и средни съюзни държави в Европа нямат друга дългосрочна алтернатива. Този преглед трябва да подскаже актуалните задачи и най-вероятно една нова структура и размер на въоръжените сили и в частност- на армията. За държави като България (с всички особености на геополитическа ни среда) изглежда перспективно да се мисли за “олекотяване” на армията, с по-силен акцент върху мобилни Сили за специални операции и “универсални воини”, подготвени с максимално широк спектър от способности за мирно и военно време. 

България трябва да изнесе този дебат в съюзен формат и про-активно да търси нови решения при дефиниране на Целите на способностите в рамките на НАТО, а в перспектива- и в ЕС .

3. Чак след това трябва да дойде един цялостен (а не субективно-селективен) план за модернизация на армията. Той трябва да бъде приоритизиран така, че да осигурява едновременно и балансирано развитие на способности в целия отбранителен спектър, а не както досега на отделни “ниши”, за сметка на всичко останало.  Този план трябва да тръгва от дрехите и обувките на войника и средствата му за водене на бой и защита, за да стигне до основните платформи, които ще изискват и най-големи разходи. Твърде спорно е дали по-доброто решение именно днес е цялостната подмяна на бронираната техника на сухопътните войски (т.нар. “нова бронирана машина”), или модернизацията на част от съществуващия парк. Да не говорим за компрометирания подход за обновяването на флота.

Въпросът за изтребителите наистина е приоритет и трябва да бъде изваден пред скоби. Дългогодишната агония около поддръжката на МИГ-овете трябва да бъде прекратена и проектът за новия тип изтребител, наред с модернизацията на наземната ПВО да тръгнат по бърза писта за да можем след 2-3 години наистина да гарантираме въздушния си суверенитет, без извън-системни зависимости. 

4. Така стигаме и до другата страна на несъответствието- финансирането. Минимумът, отправната точка за днешната отбрана е около 2 млрд. лева, а това че се равнява на около 2% от БВП в момента е случайно съвпадение. Такива средства за 2018 г. вече не могат да бъдат осигурени. Но около 1.6 млрд. (бюджета на МО плюс инвестиционните програми) по принцип са планирани и сега. Правилното им разпределение, на базата на една нова структура на силите и нов план за модернизация би могло още през втората половина на 2018 г. да даде първите позитивни импулси. Изхождайки от практиката за натрупване на бюджетен излишък през последните години, за 2019 и 2020 г. кумулативните разходи за отбрана могат да растат с по 200 млн. годишно. Вярно, в краен случай за сметка на програмите за саниране, които досега за съжаление са били по-висок политически приоритет от отбраната.

Въздействието върху двете страни на несъответствието, разписаната армия от една страна и нейното финансиране- от друга, трябва да започне да се прилага незабавно, за да се спре разпада и да започне стабилизация. 

Ако политическият елит не вземе бързо тези решения, последствията от неуправляемите рискове от “кухата армия” ще се усетят болезнено и вероятно катастрофално в най-близкото бъдеще.

Източник: агенция "Фокус"