- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 345
- 40
В началото на седмицата Евгений Дайнов написа във Фейсбук по повод коментара ми за „Края на „квазиполитическата мрежа”: „през историческата 2013-та се счупи огледалото на дявола и парченцата му попаднаха в душите на толкова много хора, карайки ги да виждат само грозното и злобното; докато и те не станаха грозни и злобни”.
<p>Работата не е във въображаемото Андерсеново счупено огледало, а в истинското криво огледало, за съжаление – още несчупено, в чийто опак свят се засели българската десница още преди 2013 г. Все повече разумни хора – ни грозни, ни злобни – отбелязват</p>
<p><strong>кривината на десния огледален свят. </strong></p>
<p>В реалния свят некадърният, престъпен и – особено важно – с погрешна дясна, пазарно-фундаменталистка идеология режим на ГЕРБ очаквано – и дори с голямо закъснение – се срути под тежестта на предизвиканата – или задълбочената – от него криза: социална, икономическа, финансова, конституционна, институционална, кадрова, в областта на сигурността, здравеопазването, демографията, регионалното развитие, образованието, науката, културата, обществените нрави. </p>
<p>В кривия огледален свят това сякаш не е било. Няма съдържателни десни оценки на катастрофата на кабинета „Борисов“ – именно като катастрофа на дясната идеология, липсват рационални предложения за промяна. Легитимна партия-институция след изборите през май т.г. в огледалния свят на дясното си остава ГЕРБ – „партията на властта” (т.е. на задкулисието), партията, за която „<em>се гласува</em>”, партията, от която „<em>се страхуват</em>” – макар и временно паднала жертва на „подлия костинбродски заговор”. С това, естествено, контрареволюционните протести на дясното се оказват по субективните си подбуди казионни, конформистки прояви на маршируващи в строй корпоративни, партийни и квазиполитически апаратчици, зависими чиновници, грантови интелектуалци и манипулирани от тях групи наемници.</p>
<p>В кривата дясна оптика изглежда нелегитимен конституционният строй на България – република с парламентарно управление, защото направи възможно падането на ГЕРБ от власт въпреки „спечелването на изборите”. Априорно нелегитимен, независимо от каквито и да било свои реални намерения или действия, изглежда в огледалната оптика и сегашният демократично и законно избран кабинет – „узурпаторска хунта”, дошла на власт с „преврат” и крепяща се доскоро на един „златен пръст”. </p>
<p>От кривата си огледална перспектива</p>
<p><strong>десните лицемерно критикуват сегашния кабинет </strong></p>
<p>за онова, за което никога не критикуваха режима на ГЕРБ, и то проявено там реално и с далече по-голяма и грозна сила – и особено в седмиците непосредствено преди смяната на режима – със свидетелствата за масово и безразборно подслушване, за готвени груби фалшификации на изборите и с многобройните други свидетелства за бруталното нарушаване на Конституцията и законите от страна на ГЕРБ, фактически установил частен полицейски режим за увековечаване на властта си. Логичният въпрос: „А защо мълчахте за всичко това до 29 май 2013 г.?”, продължава да среща истерична дясна реакция. В началото на летните протести питах изумено журналистката Еми Барух във Фейсбук: „Как може да мълчиш близо четири години за един премиер от СИК, а сега да пищиш за някакъв – и то вече уволнен – зам.-министър от СИК?”. Тя като че ли се съгласи, че е морална шизофрения, но това не отслаби патоса й срещу новия кабинет. </p>
<p>Контрареволюционният протест полага големи усилия да се представи като местен изразител на някакви си международни протестни тенденции. Но поради оптическата си кривина перспективата му е напълно непреводима на други езици и е неконвертируема в чужбина. „Лицата на протеста” се заплитат като в кълчища, колчем им заговориш във Фейсбук на американски английски с термините на автентичното западно протестно движение. Нищо чудно – в реалния свят Occupy Wall Street, с което се сравняваха контрареволюционните протестиращи и отдето олигархичните ментори на „ранобудните” взеха идеята за „окупация”, е ляво, антиолигархично популистко движение на „99-те процента”, на което реално симпатизираха близо 80 на сто от американците. Показателно е, че и младите от Occupy Bulgaria постепенно се ориентираха правилно и се дистанцираха от контрареволюционния протест.</p>
<p>Воден от любопитство, отидох на Liberty Plaza в</p>
<p><strong>Ню Йорк още първия ден на „окупацията” през септември 2011 г.</strong>,</p>
<p>след това минах още няколко пъти, разговарях с хора, постнах доста снимки във Фейсбук. Повечето протестиращи бяха студенти с типично студентски искания – имаше плакати „College student majoring in debt, minoring in unemployment“ – „студент, първа специалност, задлъжняване, втора специалност, безработица“. От други плакати ставаше ясно, че родителите им са или безработни и без здравни осигуровки, или са загубили домовете си за дългове, или са загубили спестяванията си за пенсия, или и трите. </p>
<p>Към протеста на младите се присъединиха синдикати от Ню Йорк – на учителите, пощенските работници, строителите, водопроводчиците и електричарите, портиерите и пазачите, някои организации на малцинствата и други обществени групи, гравитиращи към младите хора звезди на масовата култура, голяма част от лявата интелигенция. Журналисти нарекоха протестиращите „армията на Пол Кругман” – водещия прогресивен икономист от университета в Принстън и колумнист на в. „Ню Йорк Таймс”. Други известни прогресивни интелектуалци– икономистът Джоузеф Стиглиц от Колумбийския университет, философът Корнел Уест, журналистката Наоми Клайн – дойдоха да ги приветстват. Критикуваха всесилието на корпорациите, алчността и привилегиите на големите банки. </p>
<p>Прогресивният политически мислител Робърт Райх обясни защо демократическата партия не можа да прегърне протестите като „свое“ ляво популистко движение, както републиканците с неохота приеха „Чаеното парти“ като „свое” дясно популистко движение – демократите са твърде зависими от корпорациите, срещу които се протестира. Обама призна, че протестиращите дават законен израз на отчаянието на хората. Републиканците разбираемо проклинаха протестите като неамерикански, антиамерикански. Основните медии – след известно ослушване – обърнаха внимание на протестите: умерените „Ню Йорк Таймс”, сп. „Тайм” и CNN – сравнително обективно, десните „Фокс” и MSNBC сипеха огън и жупел. Полицията използва насилие срещу мирните протестиращи, за да разчисти площада, в Ютюб се появиха много компрометиращи видеоматериали. Паралелът на тези събития със</p>
<p><strong>софийската олигархична контрареволюция от 2013 г. </strong></p>
<p>е пълна илюзия на кривото огледало. </p>
<p>Илюзия е и сравнението с протестите на средната класа в Гърция, Испания, Италия и другаде в „периферна” Европа, то също не издържа критика. Там хората протестират срещу дясната политика на остеритет, наложена им от Брюксел, срещу безработицата, бедността, съкращенията на социалните разходи, егоизма на богатите и коравосърдечието на „технократите” от Европейската централна банка. Сравненията с протестите в Турция, Бразилия и другаде в третия свят също нямат основание. В Турция и Бразилия протестираше градската средна класа – в първия случай против ислямистките ограничения на свободата, включително и на хедонистичния стил на живот, против ликвидирането на градските публични пространства, във втория – против поскъпването на градския транспорт. </p>
<p>А в кривия огледален свят на софийската контрареволюция се протестира за оставка на кабинет, който обективно полага големи усилия да помогне на средната класа след поражението, нанесено й от герберския режим – с безработица, масови фалити на малки и средни фирми, нагъл рекет над бизнеса, неплащане на държавни доставки, задържане на ДДС, постоянни батаци с еврофондове, умишлено гонене на чуждия инвеститор – плюс поскъпване на комуналните услуги в интерес на монополите, колапс на правосъдието, здравеопазването и образованието, нов разгул на организираната престъпност, държавна контрабанда, пълна мутризация и чалгизация на живота – все неща, враждебни на средната класа. </p>
<p>В Истанбул освен това се чу – срещу насилието на ислямистката държава – призив за достойнство и несъпротивление на злото с насилие, типичен впрочем за интелигентната професионална средна класа, а</p>
<p><strong>в София – непровокиран зов на омраза и мъст – „червени боклуци, мразим ви безплатно”</strong>.</p>
<p>Това не са лозунги на средната класа, а на футболния лумпениат. В „Гези“ свободомислещите млади хора протестираха срещу ислямистките ограничения на алкохола, в кривия огледален свят на незаконно окупирания Софийски университет хунвейбините натопиха по павлик-морозовски пийналите си професори. </p>
<p>Разбира се, не може да се отрича въздействието на телевизионните кадри от Истанбул върху механиката юнските протести – образите на протеста са емоционално „заразни”, но при предаването на „заразата” им между различните податливи общества в криза съдържанието на процесите е различно. Именно защото съдържанието на летните протести беше коренно различно от Истанбул, защото те не бяха „истински протести” на „истински хора”, те не получиха – за разлика от февруарските – никакво съществено отражение в западните медии. </p>
<p>И сравнението с протестите от последните дни в Украйна въпреки твърденията на някои от крайно левите, че и там, и в София имало внос на „цветна революция” от запад, не издържа критичен поглед. В София липсваше „западен пръст” в олигархичната контрареволюция – опитите на контрареволюционерите да инсценират западна държавна подкрепа за каузата си напълно пропаднаха. „Квазиполитическата мрежа” от финансирани от западни държавни и частни спонсори тинк танкове очевидно работеше за местните олигарси и в координация с местните десни партии. А и двете страни са на съвсем различна фаза в отношенията си с ЕС. В Украйна отношението към Съюза е още романтично, докато в България, както и в другите бедни страни членки, преобладава възмущението от неизбраната демократично пазарно-фундаменталистка брюкселска бюрокрация и пренебрежението на „центъра” към „периферията” на Съюза. </p>
<p>И за историческото сравнение между хипи Америка и революционен Париж от 1968 г., от една страна, и София от лятото и есента на 2013 г., от друга, липсват реални основания въпреки теорията на крайно левите, че и парижките протести тогава, и софийските сега били внос от САЩ. Студентското и младежко движение в САЩ и Западна Европа във втората половина на 60-те години беше обективно следствие от народното благоденствие след преодоляването на опустошенията от Втората световна война и Голямата депресия – и особено от масовото навлизане на младото поколение в университетите с произтичащите логистични проблеми и от желанието на новопосветените интелектуалци за духовно издигане над тесния кръгозор на родителите им, изстрадали мизерията на войната и депресията и посветили се на еснафската сигурност. </p>
<p>Teзи движения бяха леви, популистки, антибуржоазни и културно високопродуктивни – особено в Америка преди и през „лятото на любовта” 1967 и трите години след това. Нищо подобно в</p>
<p><strong>кривия огледален свят на София 2013</strong></p>
<p>– студентските незаконни „окупации” през есента след очевидното отсъствие на студентите като съсловие от летните протести бяха малобройни и по-скоро преподавателски, отколкото студентски, ръководени от емисари на олигархията и от университетската квазиполитическа мрежа. Липсваха автентични студентски искания, за каквито студентите имаха всички основания и при Борисов, а и сега, нямаше оригинални идеи, духовни търсения или интелектуална основа – окупациите бяха „мозъчно мъртви“. </p>
<p>Кривото огледало на българското дясно ражда чудовища, и не само в историческата 2013 г. „Борисов [– разтривачът на уши и почитател на Т. Живков] – новата надежда на дясното”, „[престъпният синдикат] ГЕРБ – стълб на ЕНП в България”, „<em>десни зелени</em>”, „десен вариант на „Уикилийкс”, „протестиращи от средната класа с искане за повече остеритет в интерес на олигархията”, „писатели стипендианти на литературни фондации, славещи „красивите” протестиращи за сметка на „грозните” протестиращи”, „свободни десни интелектуалци, съставящи списъци на неблагонадеждни леви интелектуалци”... </p>
<p><strong>На какво се дължи объркването на дясното?</strong></p>
<p>За което едно време предполагахме, че ще развява знамето на свободата, гордия и честен индивидуализъм, трудолюбието, предприемчивостта, меритокрацията, ученолюбието, толерантността, порядъчността и законността, семейството, религията и благотворителността? Най-вече се дължи на това, че дясното беше подменено – не е „онова” дясно.</p>
<p>Както научихме с класическа яснота от урока на олигархичната контрареволюция от 2013 г., дясното днес – това е олигархията, т.е. горната десета от най-горния един процент от населението – с нейния олигархичен интерес да извлича монополна рента от обществото. Олигархията се обслужва от своите „десни” партии, независимо колко абсурдни може да са те, от своята квазиполитическа мрежа тинк танкове, рекламни „социологически” агенции и грантови интелектуалци, от своите собствени пропагандни централи, познати още като „медии” – всички те демонстрирали безвъпросно, че са платени лакеи на олигархията. </p>
<p><strong>Евентуалното спасение на дясното – здравото, което може да е останало в него</strong></p>
<p>– започва със счупването на кривото огледало и завръщането в реалния свят. Новото дясно трябва да убеди хората, че се е еманципирало и не е оръдие на олигархията, не е противник на парламентарната демокрация и на един нов обществен договор, който няма да допуска срамна бедност и срамно богатство. Че ще работи честно сред обикновените хора, сред истинското гражданско общество за истинските национални интереси и истинските „десни” ценности, които не изключват, а предполагат солидарността с неравнопоставените и грижата за развитието на публичното. </p>
<p>За да започне този процес, истинското ново дясно трябва най-напред да скъса безусловно – не само естетически, но и мисловно, и организационно – с криминалния синдикат ГЕРБ, чието разпадане вече започва и само ще се ускорява с неизбежното елиминиране от прокуратурата и съда на най-одиозните му главатари от подземния свят.</p>
<p><em>Валентин Хаджийски е дългогодишен форумец на в. „Сега” с ник “Чичо Фичо”. Българоамериканец от Ню Йорк, философ, историк и икономист, бивш дипломат, зам.-председател на Комитета на ООН по неправителствените организации. </em></p>
