Кой ще е европейският пожарникар?

Влиятелният вестник предвиждаше агресивна тактика в действията на управляващите в Анкара, което според тях ще се отразява негативно на бизнес инвестициите, и то в период, когато вечният съюзник САЩ „ще натискат за „Ислямска държава” (ИД). В крайна сметка това ще постави Турция в уязвима позиция по отношение на терористични атаки и тя „ще има скромни резултати срещу ИД”.

Основният извод на „Индипендънт” при тези разсъждения бе, че „никой не поема отговорност за гасене на пожарите по света”. Това бе един от въпросите, които си задаваха анализаторите и при поредното, казват 6-о, посещение на канцлера Меркел в Турция.

Няма спор, че тази визита бе в отговор на „извънредните мерки”, които водещият лидер в ЕС бе принудена да предприеме, за да заглуши упреците от всички страни, вътре в страната и из цяла Европа, заради изострянето на миграционната криза и личното й, оценено като политическа грешка участие в тези процеси. С днешна дата се оказва, че Германия спешно има нужда да ограничи миграционния поток, който наруши и нейния социален мир, и обявените официално стъпки са за „решаване при източниците”.

Остава впечатление, че канцлерът Меркел лансира нов план „Маршал”, но този път с насока Близкия изток, което би довело до обвързване от политическа и икономическа гледна точка на страните от региона към Германия и ЕС.

Като начало има договореност с Йордания, на която Германия дава гаранции за всякаква финансова и техническа помощ за осигуряване работа, инфраструктура и производствени мощности за обявени официално 630 хил. сирийски бежанци в кралството.

Под сурдинка се казва, че бежанците са всъщност 1,4 млн., и то при население от 6,5 млн. в Йордания.

Сравненията със ситуацията в Турция са красноречиви. Външният министър на Германия, Щайнмайер, не скрива, че в замяна при изгодни условия Йордания ще отвори пазарите си за ЕС. На практика се оказва, че Берлин същевременно е активен и по отношение на социалните политики в тези страни.

Германия прави важни капиталовложения към бъдещите кадри в Сирия, като дава стипендии и обучава хиляди сирийци бежанци, които са дошли на нейна територия, но ще се върнат по домовете си след края на войната. Нормално е те да имат в бъдеще различно отношение към Германия и да бъдат нейният „мост” към осъществяване на собствен германски план за „живота след ИД”.

Засега обаче Меркел е принудена да се опитва да издейства от Ердоган отстъпки и сериозен ангажимент за справяне с бежанската криза, да затвори по-плътно границите си за мигранти и да не съдейства за придвижването им към страни от ЕС. Всичко това срещу финансова инжекция в размер на 3 млрд. евро при непрекъснато заявявано искане за двойно увеличаване на тази сума.

Сделка, и то с непредвидими последствия, но Меркел наистина има нужда от някакъв успех, защото атаките срещу нея не само не стихват, те се разрастват. Немските медии вече не я щадят, когато става дума за непрекъснато прииждащите мигранти и „недоразуменията” с тяхното присъствие в Германия. Малко по-въздържани са, когато се коментира външната политика на страната, но и това е до време.

Геополитическите ветрове са толкова променливи, че не е сигурно дали отново по време на водената днес война в Сирия, сред хаоса в Близкия изток, държавите там няма да се разпаднат по начин, който няма да се хареса в Берлин. Тогава и навлизането на планове „Маршал”, по подобие на онзи на задокеанския съюзник, няма да помогне в отстояване на геостратегическите интереси на Германия. Най-много да се реализират плановете НАТО да се намеси в региона, както са се споразумели в Анкара Меркел и Давутоглу, за да оправдае съществуването си, както пък твърди Лавров.

Докато някои турски медии са убедени, че „главните актьори за разрухата, по чиито ръце има кръв”, първо „разрушават, а след това в зависимост от интересите си определят формите за изява”, визирайки непрекъснатите срещи, разговори, договорки между световните сили, които участват в преговори за решаване на сирийската и бежанската криза, но нямат ясна визия за бъдещето на Близкия изток.

Бъдеще, в което няма да се вихри ИД и да задушава стремежите на редовите граждани в региона да живеят съвместно без значение на етнос и религия, да имат работа и покрив над главата си. Напротив, в региона без много медиен шум, но с насилие се извършва етническо и религиозно прочистване, което де факто чертае границите на бъдещи самостоятелни райони.

В ситуация, когато повече от 10 най-различни военновъздушни сили бомбардират в 5 мюсюлмански страни, пише тези дни „Индипендънт”, а от Лондон през Рим, та до Брюксел, където на минисреща на върха на европейските страни под егидата на Германия и Австрия ще се обсъжда въпросът за доброволно разселване на сирийските бежанци, Турция има своите главоболия и политика, която разбърква допълнително картите в близкоизточната игра.

Не е достатъчно Ердоган да каже, че „няма да направя същата грешка като през 2003 г.”, за да аргументира амбициите си да продължи да участва активно в събитията в Сирия и Ирак.

През 2003 г. Турция не се съгласи да участва с войски във военните действия на САЩ и коалиция в Ирак срещу Саддам Хюсеин, но днес не само следи с тревога случващото се около Алепо, където войските на Асад, подпомогнати от военновъздушните атаки на руските самолети, са обкръжили сили на ИД и други т.нар. умерени опозиционни сили, но и поставя условие на САЩ да изберат между нея и организациите на сирийските кюрди, които воюват с успех по суша с ИД.

В случая не е същественото, че Алепо е бил 3-тият най-голям град след Истанбул и Кайро в Османската империя, че е бил 2-рият най-голям търговски център в османския халифат и е селище с над 5 хил. години история, а по-скоро фактът, че завземането му от силите на Дамаск ще затвори пътищата за доставки до онези радикални ислямистки групировки, в т.ч. ИД, които Анкара подкрепя в битките им срещу Асад. Ще осигури на сирийските кюрди възможности за самостоятелност, която лесно би преминала турската граница и по линията на „ефект на доминото” би „заразила” кюрдите от Югоизточна Турция с идеите си.

Но тези идеи отдавна са пуснали корени в регионите на турските кюрди и водените в момента военни действия от страна на турските сили за сигурност в кюрдските райони на Турция са израз точно на страх от създаването на ситуация за постигане на кюрдска независимост.

В Иракски Кюрдистан кюрдският лидер Барзани вече си позволи да обяви, че е дошло време за референдум, който да реши т.нар. кюрдски въпрос. Или, както се изрази Барзани, „споразумението Сайкс-Пико умря” т.е. договорките от 1916 г. за границите на държавите в Близкия изток са „провал”. С други думи, Сирия и Ирак вече няма да могат да бъдат същите единни държави и „съвместното съществуване в рамките на изкуствени държави е дълбоко погрешно”. През 1916 г.

Франция и Англия като победителки в Първата световна война са диктували условията на „Сайкс-Пико” и са осигурили своите сфери на влияние. Турция, но и ИД също искат ревизия на този договор.

Въпросът е, че сега играчите са повече, интересите са още по-големи, защото става въпрос и за нови находища на нефт и газ, сунитите и шиитите няма скоро да сложат оръжие, а Русия и САЩ винаги имат тяхно си едно наум и то има пряка връзка с Ялта.

Тогава къде ще се позиционира Германия, т.е. ЕС, и накъде ще погледне Турция, ако „тя катастрофира в Сирия”, както има прогнози в опозиционни турски медии?

Дали Меркел е обсъждала „зад кадър” и такива теми в Анкара? Или просто е „обгрижвала” турските лидери с конкретната цел да намали напрежението с миграционната криза. Като прехвърли част от вината върху Москва с обвинения за увеличаващ се поток бежанци поради руските военновъздушни удари в Северна Сирия.

Явно ролята на пожарникар, който да спре близкоизточния пожар, не подхожда на канцлера Меркел. Тогава кой? Ето че въпросът КОЙ можем спокойно да изнесем като патент в ЕС. Това едва ли ще реши европейските проблеми. Най-много да потвърди предупрежденията на Варуфакис, че „Европа се плъзга към модерни 1930 години”.

Аналогиите с миналото стават все повече. Загуба на време ли са лидерските срещи, когато няма конкретика в програми за борба с кризите, а ЕС освен да обещава пари, няма друг отговор за изход от застъпващите се проблеми?

Ако наистина Европа повтаря историята си, тогава запазването на статуквото ли е единственият начин за съхранение на европейските ценности? Въпроси, които нямат отговор на този етап, но всички ги задават.

Оказва се, че не само ние имаме навика да чакаме поредния спасител. Поне по тази причина можем с чиста съвест да кажем, че сме истински европейци.