Кой път ще поеме Турция след срещата Путин/Ердоган?

Всички уважаващи се сериозни медии отделиха място на първа страница за впечатления от разговорите, които се проведоха в период на влошени отношения на Турция със Запада като цяло. Да не говорим за конфронтацията САЩ/Русия, която през последните години е изправила на нокти цялото политическо войнство  по света. Всяка стъпка, всяка дума, всеки жест се разглеждат под лупа и се търсят онези сигнали, които биха ориентирали заинтересованите в мъглата от слова, обръщения като „моят приятел Владимир“ и обещания в бъдеще време, за да наредят достоверна картина за намерения, които няма как да нямат геополитическо измерение. Или поне да се налучкат онези разделителни линии в региона на Близкия изток и Кавказ, които биха омиротворили обстановката там.

Това, че срещата се е състояла в Константиновския дворец в Стрелна край града на Нева, любима резиденция на Путин, никак не е случайно. Дворецът не само е прекрасен аристократичен паметник от времето на Петър І, не само е обявен за част от световното наследство на ЮНЕСКО, но е и символ на Руската империя и вековна мощ, който съперничи с разкоша и великолепието си на Версай и няма как да не предизвиква респект, трасиран през вековете. Още повече, че Путин не е чакал на входа турския президент, а поне 6 метра навътре, което турските медии не пропуснаха да отбележат като сигнал за самочувствието, силата и самоувереността на руския държавен глава.

Някои турски журналисти дори си позволяват да питат къде са отишли грозните Ердоганови слова, които той изричаше след свалянето на руския СУ-24 по адрес на Путин, а днес е принуден да преглъща подобни действия, защото обстоятелствата го притискат. Не е случайно и че „Ню Йорк Таймс“ на първа страница под заглавие „Путин се присъедини към обещанието на Ердоган за оправяне на отношенията“ пише, че срещата се е състояла в сложен, мразовит момент в отношенията Анкара/Вашингтон и подчертава, че „когато двама стари врагове се събират на приятелски разговор, това е достатъчно, за да се породи безпокойство във всички западни столици“.

Бързо се стига до извод, че освен думи за сътрудничество и приятелство много малко е постигнато на практика. Но все пак се обръща внимание на факта, че това е първото посещение на Ердоган зад граница след неуспешния опит за преврат през миналия месец и след 6-месечно открито противопоставяне между Москва и Анкара. От своя страна английският „Файненшъл Таймс“ написа, че „сближаването поражда безпокойство на Запад, защото Путин използва всеки възможен момент, за да противопостави Турция на НАТО“, а катарската „Ал Джазира“ е на мнение, че „Турция и Русия се споразумяха за засилване на отношенията си“. Нейният кореспондент в Санкт Петербург изразява становище, че „тези противоречия са били породени не толкова от интересите на Турция и Русия, колкото от характерите на двамата лидери“.

В крайна сметка, както и да го коментират и увъртат, факт е, че тази среща стана толкова значима, че придоби характер на символна. Дори и без да има онази конкретика, която изискват подобни разговори. Ердоган, разбира се, не е пропуснал да се похвали с икономически просперитет /независимо от сътресенията в това отношение, които има след злополучния опит за преврат, а и преди него/ и е заявил, че „след като на 30 юни открихме моста „Осман Гази“, на 26 август ще открием моста „Явуз Султан Селим“, на 20 декември ще открием тунела „Авразия“ /на турски Европа е Аврупа/, в 2018 г. ще влезе в експлоатация първият етап на най-голямото летище в света /в Истанбул/ и през същата година ще поставим основите на най-дългия мост в света „Чанаккале 2015“. Съвсем в неговия амбициозен, дори грандомански стил, но спорно остава дали това е впечатлило кой знае колко много Путин.

На „скъпи приятелю“ той отговаря дипломатично с „уважаеми г-н президент“, както отбелязва DW, но няма съмнение, че поставени от Запада в изолация и определен натиск, двете страни ще търсят развитие в търговско-икономическото си сътрудничество и то ще набира скорост, дори и да не се превърне в стратегически съюз, който да нарушава балансите и съюзите в света, което определено ще предизвиква западни истерии във всички посоки. Лавирането в международните води ще бъди приоритет и за двамата лидери, а проведеният телефонен разговор на Путин с новия британски премиер Тезера Мей и договорената лична среща е само едно от доказателствата, че нови ветрове духат в геополитиката. За целта може да се използват мотиви като съюзни отношения от времената на Втората световна война, когато в Архангелск са пристигали британски конвои. 75 години не са много време в исторически план, за да се припомнят стари интереси с нов привкус, когато ситуацията е под напрежение.

DW пише, че „Путин и Ердоган са заровили томахавките и нищо повече“ и дори, че не са споменали Сирия. „Ще поживеем и ще видим“, казват руснаците. Турските медии пускат на час по лъжичка част от договорките, включително за Сирия, съдбата на Асад и особено за сирийските кюрди, и то просто защото преговорите продължават на по-ниско ниво. За тях е съществено, че Ердоган е включил изненадващо в делегацията за Москва шефа на МИТ Хакан Фидан, над чиято глава според тях се е била струпала планина от подозрения, защото „не е предупредил правителството за преврата от 15 юли“.

Всъщност повечето турски медии продължават да се занимават с теми, които са пряко свързани с движението на проповедника Гюлен, неговата роля в опита за преврат и позициите на опозиционните партии в страната, т.е. вътрешни проблеми. Въпросите за пътя, който ще поеме Турция след разтърсващите събития, е основополагащ в коментарите на редица турски наблюдатели. Те трудно намират обяснение защо, след като години Ердоган „отричаше Ататюрк“, защо след като се беше разпоредил на митингите и балконите из цялата страна да се вее само червеното турско знаме, без други знаци, лого и фотоси, на милионния митинг на площад „Йеникапъ“ освен турското знаме се развяваха и знамена с лика на Ататюрк, известен като „Ататюрк с калпак“.

Припомня се, че този портрет на Ататюрк всъщност е статуя от 1979 г., когато се прави конкурс за паметник на основателя на модерна Турция в Меджлиса, но независимо че печели конкурса, „Ататюрк с калпак“ е бил отхвърлен от тогавашния президент Кенан Еврен с мотива „това творение е комунистическа работа, те все го правят с калпак, но аз не мога да го приема“ и „Ататюрк с калпак“ е заменен с „Ататюрк с папийонка“ за предвиждания паметник. Едва през 2006 г. в Измир поставят на турското знаме точно „Ататюрк с калпак“ във връзка със 125-годишнината от рождението на „бащата на турската нация“ и това не е случайно. Измирци по правило гласуват в по-голямата си част за опозиционната НРП /кемалисти/ и налагат това знаме като „измирското“.

На подобни въпроси отговори могат да се очакват след време, когато се изясни по кой път ще поведе Турция Ердоган. Ако продължи както досега и разчита преди всичко на увеличената си популярност след опита за преврат, той може да си позволи да направи всичко възможно, за да осъществи амбицията си за президентска република и да има и изпълнителски правомощия. Но ако реши да избере нов път и да търси помирение с опозиционните партии, защото е преценил, че ако действа еднолично, това няма да му донесе успех в международен план, в отношенията със съюзници и ще навреди на турската икономика и инвестиции, тогава припознаването на Ататюрк би му помогнало за привличане на кемалистите, би допринесло за преодоляване на разединението в турското общество. По-добре да приеме да бъде поставен на равна нога с Ататюрк, исторически всепризнат турски лидер и безспорен авторитет за повечето турци, отколкото да бъде обявен за диктатор в изолация.

Не бива да се пропуска и изразено становище, че Ердоган бил получил шок по време на пуча, когато е бил спасен не от друг, а от секуларно ориентирани партии и техните поддръжници. Именно това е една от причините да признае публично, че е направил грешка, като се е доверил на проповедника Фетулах Гюлен и да поиска прошка от народа, което никога преди не е правил. Е, ако не се брои извинението за свалянето на руския СУ-24, с което изпълни едно от условията на Москва за нормализиране на отношенията. Днес той се отнася към опозиционния лидер Калъчдароолу, НРП, с думи като „неговото присъствие ме прави щастлив“, което е непознато явление доскоро. На този етап не е ясно кой път ще избере Ердоган, казват в „Хюриет Дейли Нюз“, шансовете са 50/50%. Опозицията бе до него на митинга в „Йеникапъ“, Истанбул, и някои решиха, че в Турция всъщност вече няма опозиция. Липсваше само прокюрдската ДПН с лидер Демирташ, а обяснението за липсата на покана и за нейно участие в заседанията на конституционната комисия в Меджлиса  се обяснява от турския премиер Йълдъръм с „докато ДПН не осъди терористичните актове на ПКК, няма как да получава покани“.

Все пак двете опозиционни партии – НРП /кемалисти/ и националистическата ПНД с лидер Бахчели, намират начин да изразят становища, че „радикалните промени във военните структури с декрет със силата на закон, позволено от въведеното извънредно положение, са били прибързани и това е отслабило армията“. НРП е била и против въвеждането на самото извънредно положение. Но като цяло опозицията „е в ъгъла“ и съобразяването с нея явно ще бъде по причини, които са във връзка с международните позиции на страната.

Ако има нещо друго на този етап, което обединява партиите в Турция /освен осъждането на опита за преврат/, управляващата ПСР и опозиционните НРП и ПНД, това е новото отношение към проповедника Фетулах Гюлен. Ако наистина се погледне назад в историята на Турция през последните години, няма президент, премиер или министри, които да не са били близки с него. Бюлент Еджевит, Тансу Чилер, Месут Йелмаз, Тургут Йозал, Абдуллах Гюл, самият Ердоган – всички са били в близки връзки с Фетулах Гюлен и са ценели неговото движение „Хизмет” или Джемаата /общество/. Изключение е правил само Ахмет Сезер, президент.

Най-голямата сила обаче Фетулах Гюлен получава по време на управлението на Ердогановата ПСР и в началото сътрудничеството е било непоклатимо. През 2003 г. Абдуллах Гюл е външен министър на Турция и вече стана известно негово писмо до всички турски посолства по света с указания „установете близки връзки с Джемаата на Фетулах Гюлен, създаваните от движението му училища, които са със знанието на правителството ни и се подкрепят от министерството на образованието. Тези училища са признати като учреждения на турската държава, ще ги посещавате и ще им осигурявате съдействие“.

Днес се казва, че някои дипломатически представители, кемалисти, са си задавали въпроси като „заради този Джемаат да си подавам оставката ли?“. В самата ПСР има хора на движението на Гюлен, казват напоследък турските медии. „Ходят до САЩ, целуват му ръце, получават разпорежданията му“, но „черна котка влезе между тях“ и избухнаха споровете за гюленовите училища. После бе корупционният скандал през декември 2013 г., който засегна обкръжението на Ердоган, бяха процесите Ергенекон и Чук, които пратиха противниците на Гюлен, висши турски военни, в затворите, и се стигна до 15 юли с опит за преврат.

Казват напоследък, че „той е един мохамедански проповедник, който е завършил начално училище“, но нали беше „промоутър на диалог за мир, за разбирателство между религиите, проповедник интелектуалец с много международни награди и срещи с папата и Вартоломей“? Защо днес казват, че през 1999 г., когато заминава за САЩ, той е бил с обвинения за опит за сваляне на светската власт, но е получил поддръжката на Запада като антидот /противоотрова/ срещу надигащия се радикален ислям? Първоначално му била отказана виза за САЩ, но получил зелена карта след референции от експосланик на Вашингтон в Анкара, както и на служителите на ЦРУ Джордж Фидас и Греъм Фулър. Доста объркващо за несведущите в турските дела и документи. Въпросът е какво ще решат САЩ във връзка с искането за екстрадиция на Гюлен и какво ще изберат – „Турция или Гюлен“, както ги призовава Ердоган.

Но наистина е любопитно как такъв човек е успял да върти на пръста си толкова турски президенти, премиери и министри през годините и ако това не е била официална турска политика, тогава що за лични качества е имал с такова образование? Какво ли мисли Путин по въпроса? Нали тези дни всички коментират неговите ходове и неговите намерения, без значение дали става дума за изборите в САЩ, Украйна, Крим, Сирия или Турция. Ние, както винаги, се питаме „а сега накъде“. Путин ни го каза в прав текст и е тъжно. Не можем сами да решаваме. Тогава? Ще следим какво се договарят големите. В случая Русия и Турция. Дано е добро и за нас.