Никак не е трудно да се злослови срещу нашата църква по такъв повод, когато преди това си изразил открита признателност за изградения пред американското посолство паметник на онези американски летци, които оставиха след себе си по време на Втората световна война поголовно разрушена София и повече от 4 хил. цивилни жертви. Онази София с нейните „виенски сгради”, която, макар и обявила война на САЩ и Англия поради нещастно стечение на обстоятелства, не си е и помисляла да направи каквото и да било против тези велики държави.
Въпросът с днешна дата е дали хора, обикновено завършили висше образование в съветски университети, ще придобият навика да се вглеждат по-задълбочено в сигнали, които маркират различна посока на уж утвърдени геополитически процеси? Процеси, породени от настъпващи глобални промени вследствие нови опасности, които са с негативни последици за редовите миряни? Пред заплахата за християнския свят, идваща от действия на радикални ислямистки движения като „Ислямска държава”, пред оскотяващата бедност, която залива все повече държави по света, пред опасността световните лидери да не успеят да преодолеят чрез допустими компромиси разногласия и противоположни интереси, двамата духовни лидери папа Франциск и патриарх Кирил са успели да договорят, явно не за един ден, първа крачка за преодоляване на 1000-годишен разкол между източните и западни християни.
Този разкол е с начало от 1054 г. след голямата схизма, но едва на 12 февруари двамата големи в християнския свят ще се срещнат на летището в Хавана за часове, за да демонстрират в лично събеседване как се прави висша политика, когато „ножът е опрял до кокала”. Църквата, независимо дали на Изток или на Запад, никога не е била безмълвен наблюдател на световните политически събития, не е била безразлична към случващото се в Европа и Русия, била е потърпевша, но никога не е допускала всичко това да става „на сцената”, както често се прави „по дърварски” от действащи политици новобранци. Не че не е грешала или че няма грехове към последователите си, но никой не може да отрече, че винаги е милеела за вярата и в името на вярата е дала хиляди жертви. А вярата е тази, която в крайна сметка е съхранила общности и народи, включително българския.
Но защо Раул Кастро и защо Куба се оказва в дъното на организацията на тази „историческа среща”? Защо точно сега разделението в християнския свят се оказва повече от пагубно за преодоляване на опасния синдром „политически ислям”, който разпростира пипала сред нашия цивилизационен свят? Разбира се, че нито Ватиканът, нито Руската патриаршия ще загърбят отстоявани столетия свои позиции и правила, но е настанало време християнството да бъде защитено, този път не с меч и насилие, а чрез духовни послания за съпричастност и подкрепа в години, когато ислямизмът призовава за джихад и завладяване там, където са изконните християнски земи и където вярата в Бога и неговите 10 Божи заповеди отстъпи място на преклонението пред финикийските знаци.
Забележете, единият отива в Латинска Америка, в Куба, Бразилия, Чили и Парагвай, където ще отслужи молебен не къде да е, а в построен през 1928 г. от белогвардейската емиграция черква „Покров Богородичен” (Асунсион), а другият ще бъде в Мексико, където католицизмът се е налагал с огън и меч, но днес е онази опора, която крепи и единява над 100-милионното население на тази огромна „индианска” страна в усилията й да преодолее и бедност, и мафия, и масова миграция в САЩ. И вместо да се укорява нашата църква, че ще бъде отново домакин на патриарх Кирил, нека се върнем към скандалното посещение на вселенския патриарх Вартоломей у нас и неговите нелицеприятни за всеки българин послания или да видим с очите си как в Москва не са разрушили нито един паметник от времената на соца, но са възстановили почти всичко, което е било разрушено от болшевиките - и паметници на императорското семейство и руските воини, и черквите, и манастирите, да не говорим за „Василий Блажени” или „Христос Спасител”.
Просто защото за такова великолепие просто няма как и да мечтаем. Лицемерие или покаяние? Едва ли, просто убеждение, че без единение, без приобщаване на всички руски граждани, независимо от етнос и политически пристрастия, без обща кауза, без вяра няма как да се постигне онова бъдеще, което ще осигури на Русия просперитет и стабилност. Путин преди дни съжали за убийството на императорското семейство в годините на болшевишката революция и го направи уж без повод и без унизително извинение, което на никого вече не е нужно. Нещо, постигнато с насилие, винаги свършва зле, макар и късно.
Но там четат историята, явно си вземат поуки и ако се видят днешните им учебници, ще стане ясно защо и по принцип непреклонният патриарх Кирил не е отказал отново стъпка на диалог с първия по ранг католически духовен пастир, за да стиковат съвместни усилия в отстояването на християнските ценности и запазят християнското паство в онези земи, които са под контрола на ислямисткия октопод и да съдействат за справяне с най-голямата опасност днес за Европа - миграционната криза. Още повече че папа Франциск не само е обявен за „социалния папа” и си е спечелил световен авторитет на изключително последователен защитник на бедните и онеправданите, радетел за справедливост и повече доброта, но и е активен участник в процеси, в които водеща е ролята на политиците.
E, и патриарх Кирил не стои настрана от обществено-политическия живот в Русия и някои го определят като „Путин в расо”, но по-важното е, че той си остава верен на вярата, на страната си, на редовите граждани и цялостното му излъчване дава надежда за сигурност и различно бъдеще за Русия. Та когато такива личности подават сигнали за дължима промяна, не е препоръчително да се бърза с укори или пристрастни анализи, защото днешният свят е променлив за часове и някои няма да успеят този път да застанат под даден чадър. На мода е поговорката, че умният бърза бавно. А нашата църква в лицето на патриарх Неофит доказва, че по-добре се ориентира от властниците ни, включително и във връзка с извиването на ръцете й да покани Вартоломей на посещение в София.
Посещение, което предхождаше онова на турския премиер Давутоглу и представянето на прословутата му напоследък у нас книга „Стратегическата дълбочина”, което пък създаде усещането, че Турция е участник във вътрешнополитическите ни събития. Оказа се, че и Куба в лицето на президента Раул Кастро има добър усет за промените, защото Хавана не само възстанови дипломатически отношения със САЩ, на път е да преодолее напълно половинвековно американско ембарго, но не пропуска да декларира, че запазва постиженията на своя социализъм и не се отказва от идеите на Фидел. В същото време посреща и папата, и руския патриарх, а президентът й гостува и в Москва, и в Рим, и в Париж.
Преди това се ръкува с Обама. Преди време се направи, че не разбира желанието на гостуващия турски президент Ердоган за издигане на джамия на Острова на свободата, както все още се нарича Куба. Днес, казват, Раул Кастро е инициатор на тази среща между двамата духовни християнски водачи. Значи можеш и да си малък, и да стискаш зъби при буксуваща икономика заради ембарго и изоставяне от бивши социалистически съюзници, но да продължаваш да бъдеш социалист и да имаш модерен поглед към света и динамиката в развитието му. Накрая да имаш възможността да станеш фактор, за да се даде възможност за диалог там, където доскоро никой не допускаше.
И то без много шум, без много думи, с повече вяра, отколкото пиар акции. По човешки, както биха казали предците ни. Дали ще успеят? Струва си опитът. Вижте Брюксел, Берлин... Справят ли се? Някой се опитва да даде пример. Дано го разберат и у нас. Не само активните блогъри, които все се оплакват, че не им дават думата в национален ефир. Та кой кого чува у нас, за да престанем да се занимаваме само със себе си, с личното си оцеляване и обогатяване? Светът е с друга крачка, каквото и да ни говорят онези под чадърите. Или онези, които дърпат конците на управниците ни.