Честванията ни на 24 май по света сякаш тайно целят да възвестят, че българите си остават народ от безсловесни козари.

 

 

Отново след четиригодишно прекъсване имаме български общоградски концерт в Ню Йорк. Този път за 24 май, и то на самия ден, не за 3 март както преди. С по-добра организация, на по-хубаво  място – Чешкият културен институт в Манхатън, а също по-кратък и стегнат, следван от хубав прием за всички гости. Кратка, но хубава реч за празника от писателя Георги Господинов в началото. Концертът е и в чест на европредседателството... 

 

Но... отново, кой знае защо, 90% от програмата на уж празника на българското слово се състои от безсловесни народни танци и ревюта на бутафорни носии. И приема облика на фолк фестивал, а по-нататък и на селска сватба/новобранска. Българската култура per se, българското слово, почти липсва. 

 

В залата в Ню Йорк са интелигентни хора, професионалисти. Разговарям с поне дузина от тях по време и след концерта – фотограф-художник на моя възраст, по-млада жена инвестиционен банкер, възрастен образован редовен читател на статиите ми – критичен при това, лекар, музикант, актриса, писателя Господинов, чиито (за щастие – черни кожени) обувки в жестикулациите си плисвам без да искам с червено винце... и много други – и всички без изключение са съгласни с мене – или веднага се съгласяват, или след кратък критичен размисъл признават: „абе ти всъщност си напълно прав“. 

 

Макар изрично обявен за „училищен концерт“, половината програма е запълнена с неучилищни фолк ансамбли от възрастни, част от които американци, неговорещи дума български – любители на екзотиката, да бият тъпани, да надуват диджериду. Празникът на Кирил и Методий и славянската просвета завършва по османски – с гръмовен марш на еничарската музика със застрашително тътнене на анадолски даули, истеричен писък на зурни, пардон – родопски гайди, или по „нашенски“ – тулуми, стиснати в ръцете на обрасли с брадища и косища до пояс харамии с украински „вишиванки“, извикващи асоциации с ордата на Индже от разбойническия период с гърмящите „бурузани и тюмбелеци“. 

 

Иронично, но даулите и тулумите, сами по себе си невинни кожени изделия и в ръцете на нищо неподозиращи народни музиканти, са обединени формално под шапката на група, претендираща да е училище, която всъщност напълно злоумишлено предизвика разкола в моето училище в 2012 г. Оклевети ни, принуждавайки ни  месеци наред да се обясняваме и в София, че не сме камили, и се отцепи от нас под лозунга „не щеме ний българско училище, щеме само детски хор“. Нарекоха се хор „Млади български гласове“, както се „водят“ и досега, и отдето ясно се вижда, че става дума не за училище, а именно за хор. Баща на мой тогавашен второкласник ми казваше: „благодаря ти, че учиш сина ми да чете, тя и баба му в България го учи, но ние не искаме българско училище“. Така ги подкокоросваха зачинателите на разкола. 

 

В 2012 г. влизаше в сила т. нар. ПМС 334/2011 г., което постави работата на училищата в чужбина на сериозна професионална основа. Такова беше и нашето разбиране. И го осъществихме с времето. Разколниците, наопаки, искаха несериозно, непрофесионално училище, дето се наминава от дъжд на вятър, пие се кафе с родителите, нищо не се учи и отвреме навреме се правят флаш мобс на улицата или само photo ops (фотосесии) с набързо събрани дечица с картонени букви в ръцете. Така и досега. Сега успяват да съберат за своите все по-редки фотосесии, с натягане, максимум два пъти по-малко деца, отколкото ни отнеха тогава, а при нас, с нашата плътна учебна програма от девет до четири в неделя, с много предмети и активно участие на цялото семейство в процеса децата се увеличиха над четири пъти и въпреки обезкръвяването от разкола вече сме сред първите 16% по брой на децата сред училищата в САЩ и първите 27% в света. Разколниците с интригите си отблъснаха десетки наши  семейства от самата идея за българско училище и лишиха може би в перспектива и стотици деца от българско образование. 

 

Много ми е жал, като срещна някои от тогавашните ми ученичета, чудесни дечица, отнети ни от разколниците, лишени от свястно българско училище. С едно от тях се здрависвам в коридора – „а помниш ли като спеше на скута ми, май беше болен?“ Преди шест години. Сега пораснал, рус,  хубавец. Усмихва ми се. Майка му тогава тичаше на някакъв маратон и ми го беше оставила да го гледам в училище, с температура. Такива са и досега отношенията в нашето училище, напълно семейни. Месец по-късно майката стана една от най-активните разколнички. 

 

Тези хора, дотогавашни наши близки приятели, нанесоха най-тежкия удар на българската просвета в кратката история на българския училищен Ню Йорк. Разбира се, народните музиканти, народната певица, танцьорката американка и повечето им невинни ученици-любители, които те досега използват за параван на педагогическата си несъстоятелност и антипросветната си природа, сигурно не знаят това – надявам се сега да го научат. 

 

Делото на Кирил и Методий е дело на словото. Българското Възраждане започва от словото. Българите играят хоро много преди Кирил и Методий, много преди Паисий. Научаваме го от отговорите на папа Николай на въпросите на българите на княз Борис I. Всъщност българската църква от времето на „Беседата“ на Презвитер Козма и на Бориловия синодик заклеймява народните хора и свирни като „бесовски“. Кирил и Методий създават какво – наръчник по танци ли? Не – създават азбука и искат да преведат най-високата тогавашна „имперска“ литературна култура на наш говорим народен език. И последното става реалност половин век по-късно в Преславската школа. 

 

В песента на Ст. Михайловски и П. Пипков, на която, изпълнена от нашия училищен смесен и детски хор, кой знае защо, публиката на концерта не става на крака и не запява с нас... та в тази  добре известна наша песен от над сто и десет години насам нищо не се говори за игране хоро и  шевици, а за книжовност, просвета, как народността не пада там, дето знанието живей, и за влизане в историята. И Паисий също не пише курс по танци, а История. Играещите хоро и ръченица с китни шевици българи преди (и след) него прекрасно се асимилират в новогръция етнос, защото не хорото и шевиците, а езикът и (знанието на) историята правят етноса. 

 

Тук да си преговорим азбучната за образования човек истина, че танците, носиите и другите форми на материалната култура, както и гените, се изменят териториално плавно и на широки „мазки“, много по-широки от етническите граници. Танците и носиите на съседните народи, както и кухнята и въобще домашният бит, са еднакви или много близки независимо от възможните им големи различия в езика, религията и политическото им устройство. 

 

Гайдата с малки вариации в зависимост от общото техническо равнище е обичаен инструмент у всички индоевропейски и кавказки народи от Индия до Ирландия, кеменчето (византийската лира или гъдулка) и даулът (тъпанът) са анадолски или персийски по произход, а може би в последна сметка индийски. Ръченица в размер 7/8 се пердаши яко в източния Анадол и на концертите на турското прозападно училище „Ататюрк“ в Ню Йорк, с което в миналото сме имали и общ концерт. Анадолски турски, лазки и понтийски гръцки хора, хванати за ръце, с гайди и тъпани гъмжат на Ютюб. Дейв Брубек нарича своето „Дайчово“ в 9/8 „Блу рондо а ла турк“, а не а ла бюлгар. Потурите – биргьотлии или калъчлии, салтамарките и чепкените, поясите и силясите, тулумите – джура или каба – са османски каяфет. „Възрожденските“ къщи в стария Пловдив са типична османска архитектура, копие на цариградските от стария град – Сарайбурну. 

 

24 май обаче е ден на славянската писменост, българското училище, висока култура и печат. Празникът за 24 май трябва следователно да бъде и училищен и културен, на живата българска култура, не на музейните етнографски бутафории с полуосмански характер, и да е пълен със слова – поезия, театър, кино, песен хорова, оперна и естрадна, а и с друга висока култура – с класическа музика и танц, а защо не и с български джаз, рок и инди музика, и разбира се, и едно хоро накрая няма да ни навреди, изпълнено от ученици и не повече от 7% от времето и фокуса на събитието. Както беше и навремето. И ние в нашето училище учим от доста време и народни танци и сега ще имаме и профилиран специалист по тях в танцовото ни студио. 

 

Тоталното доминиране на „фолклора“ в концертите обаче е уклон антикултурен, антинационален, протофашистки и проосманистки. „Фолклорът“, отроче на западноевропейския романтизъм от XIX в., противопоставящо измисления, идеализиран образ на средновековното село на злините на съвременния си град, е естетически първообраз и на фашизма. Културната изключителност и правилност на нашите гени, неравноделни танци, шевици, свастики на Тангра... Тази невежествена, реакционна абракадабра я имаше и преди, но получи изключително разпространение след 1989 г. и това става все по-опасно. 

 

Разбира се, за неестествено широкото разпространение на „фолклора“ у нас в наши дни има ред обективни социални причини, над които съм си човъркал мозъка другаде – вижте линковете към предишните ми коментари по темата след края на този. 

 

Но сега ме интересува преди всичко непосредствената, практическа причина за това неестествено преобладаване в програмите на нашите училищни концерти по света за 24 май. На Фейсбук виждаме, че така е навсякъде. 

 

Като ученик в НРБ в 70-те и 80-те години на миналия век, сред нас в големите градове преобладаваше неглижиране до отрицателно отношение към „фолклора“. Той беше uncool и „селски“. Ние бяхме cool и градски деца. Народни песни по нас пееха само децата от село – имахме в класа момиче от кв. Виница и две момчета близнаци от с. Езерово, чийто баща свиреше и на гайда. В типичното училище по мое време нямаше постоянна трупа за народни танци. За някакъв юбилей на училището направиха временна – дойде професионален танцьор от държавен ансамбъл, събра деца, и аз отидох от интерес, но само веднъж – държеше се грубовато и някак коцкарски, не ми хареса. Като повечето отличници пеех в хора. В танцовата трупа останаха повечето двойкари. Разбира се, на концерта на тях им пляскаха най-много. В това отношение и досега няма промяна. Както и в часовете по физическо, там беше мястото за реванш на двойкарите над отличниците. 

 

Като учител в българско училище – член на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ) преди два дни отворих дискусия във Фейсбук групата на асоциацията. Събраха се досега 216 коментара, много от тях интересни. 

 

Най-интересното за мене беше, че много колеги учители обясняват абсолютното преобладаване  на народните танци над словесните жанрове в концертите им с това, че децата им не могат да говорят добре български. „Не искаме да разваляме празника с тягостната картина на сричащи деца – те никого не интересуват освен родителите си, а искаме интересна програма.“ Една госпожа, не разбрах дали е учителка, уби всичко детско у мен, като ми каза: „вижте какво, никое дете не иска да учи език, който се говори само от десет милиона души“. 

 

И по-рано съм оставал с впечатлението, че в много наши училища зад граница ученето на български не е сериозен приоритет. То наистина е трудно, особено за децата, родени в чужбина и от смесени бракове, в чиито семейства не се говори български. Наистина иска се да има и добри учители, и всеотдайни майки. И критичен минимум интелигентни семейства в околията. 

 

Там, дето това го няма, или цари леност, остава бутафорията. Народни носии (скъпи), народни танци, които понякога не са нещо повече от безразборно подскачащи като врабченца дечица – и празникът готов, и ефектни видеокадри, и публиката се забавлява, поне така е научена. Това е естетиката на най-малкото общо кратно. Така организацията на празника минава в ръцете на учителките по физическо – танците всъщност са физическо, макар в неудобни дрехи. И където децата си говорят на английски (поне тук в САЩ), а не на български. Развеселява ме е тезата, че в часовете по танци децата учели и за историята и културата. От кого? Представям си!... 

 

Една позната тукашна учителка по физическо (т.е. народни танци), която е балерина, а не педагог по професия и призвание, се вмъкна неканена в темата ми във Фейбук да подкокоросва хората да не говорят с мене – като с опасен еретик или луд, който попържа княза. Не успя – откликнаха няколко десетки колеги, много от тях доброжелателно, събраха се стотици коментари. Повече, отколкото се надявах. Разбира се, срещат се и хора, които поради умствена ограниченост не могат да водят спор с аргументи и прибягват до лични нападки, споменават за лекари (за лечение на главата ми), адвокати. 

 

Е добре, ще рекат, критикуваш, а как да се празнува? С леко неудобство давам за пример моето българско училище в Ню Йорк, „Гергана“. Мога с леко сърце да кажа, че когато съпругата ми, негов ръководител, ме убеди преди седем години да стана и аз неделен учител, още не подозирах, че то ще стане делото на живота ми. С лека ръка опитал и не без успех, и сам по желание зарязал, три кариери – на научен работник в БАН, на български дипломат и на американски корпоративен служител в издателския бизнес, и на възраст вече почти половинвековна, си намерих най-после мястото – не финансово, разбира се, продължавам да си ходя на американската работа – но като смислена и благодарна, макар трудна, професионална реализация като педагог, преводач на поезия и автор-съчинител на стихчета за детски пиеси, и като източник на житейско удовлетворение, и да си го кажа – щастие с най-прекрасните на света деца, родители и колеги, сред които сега са най-близките ми приятели и съмишленици. 

 

Та какво направихме за 24 май? Премиерата на втората си музикална пиеска, „Дойдох! Изпях! Победих!“ – оригинална драматизация на български за детски музикален театър по десет известни песни от бродуейски спектакли, 55 минути българско слово, десет песни, тотално българизирани езиково и всякак, общо 35 страници оригинален български детски текст в мерена реч, изпълнена уверено, забавно, с вдъхновение от 21 деца от втори до десети клас. 

 

Осем месеца напрегнат всекидневен (и често и нощен) труд на колегите – продуцента Нели Хаджийска, режисьора Джина ДиДонато (актриса), хоровия диригент Красимира Иванчев, асистент-режисьора и хореограф Благомира Липари (цигулар и оркестров диригент), пианиста Лора Ал-Ахмад... напрегнат труд на децата, и разбира се, на родителите, без чиято стопроцентова, трогателна ангажираност нищо не може да стане, и чиито всеотдайни координатори са Ева Гендел, Ива Събчева и Емилия Антонова. Работата в музикалния театър обединява и всички други наши предмети – български език, литература и история, хор, танци, художествена гимнастика и изобразително изкуство. 

 

Нашият замисъл всъщност е същият като на солунските братя – да се преведе на нашия народен език високата култура на „световната империя“, да се интериоризира, опитоми в нашата българска среда. Децата ни, родени в САЩ и говорещи по 3-4 езика, добре познават и обичат тези бродуейски представления, знаят песните в оригинал и често са играли и целите пиеси в английското училище. И когато всичко това почне се прави и на хубав разговорен български и бива уютно наместено в нашия български свят, за децата е двоен празник – на органичното сливане на двата им жизнени свята, български и английски. Българският свят за тях не е потуранското етно-гето, което утре ще им стане досадно и ще го зарежат с облекчение, а нещо равнопоставено, напълно съизмеримо с американското, че дори понякога с по-смислени текстове от оригиналните, и което ще остане завинаги с тях. 

 

А каква радост за американските родители е да чуят любимите си детски песни от детството на български, в оригинално изпълнение на собствените си деца! А каква радост за автора е да гледа греещите лица на майките в публиката, пеещи заедно с децата, наизуст, цялата партитура! Или като му кажат, че децата у дома „пак“ си служат либерално с цитати от пиеската! 

 

Премиерата бе на 20 май в Чикаго, на гости при приятелите ни от Малко българско училище (МБУ), които пък представиха нашата по-стара пиеса, „Как без музика?“ – адаптация за детски хор по култовия американски мюзикъл „Звукът на музиката“. Стана истински празник на приятелството, българското слово, високата култура и семейната хармония на български и американски родители. Въпреки името си, МБУ с директор Живка Бубалова-Петрова е далече най-голямото българско училище в САЩ и в света. Манифестацията за 24 май в двора им е като някогашна манифестация в България на средно голямо българско училище. Те имат и хор „Български звънчета“, който представи мюзикъла, и макар и съвсем неотдавна създаден, вече има всички качества на професионален детски хор. Ръководят го диригентът Зоя Минкова и пианистът Даниела Смит. Ето колеги, от чийто опит ще е най-добре да се учат в българските училища по света. Те заслужават възхищение и подкрепа и от българската държава, и от емигрантската ни общност в САЩ. 

 

 

Още по темата:

 

http://glasove.com/categories/komentari/news/za-bukvite-chalgata-i-civilizacionniq-izbor--chast-i

 

http://glasove.com/categories/komentari/news/za-chalgata-folka-i-civilizacionniq-izbor-chast-ii

 

http://glasove.com/categories/politika/news/pod-sveteshtiq-vzor-na-karaibrahima?page=2

 

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/bylgariya-se-samolikvidira-poslednite-bylgari-i-uchilishtata-v-chuzhbina 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Иранският Рубикон

Иранският Рубикон

Санкциите срещу Иран ще предопределят бъдещето на американското глобал...

26 коментар/a

СМЕХХХ на 27.05.2018 в 10:34
Нищо ново под слънцето - криворазбраната цивилизация през 21-ви век. О, не разумни юроде, поради що се срамуваш да се наречеш българин?
Helleborus на 27.05.2018 в 12:02
Разбирам хората, които са ви казали да си пиете хапчетата, макар че аз няма да го кажа. Но понеже не го искате без аргументи, вие сте чуждопоклонник в чист вид. За вас България е единствено говоримия език, дори „разговорния“, на който само трябва да се преведе популярната в САЩ култура, за да се ограмоти простия българин. Подразнен от народна музика и танци, български фолклор, вие искате да замените това с класическа музика, джаз, рок, може и инди музика и бродуейски спектакли. Което трябва да става за „радост на американските родители, които да чуят своите песни от детството си“ културно внедрени в българското училище, интересна цел за отбелязване на 24 май. Културата на българския народ, която е вплетена в цялото му битие, от дрехите, през музиката и танците, не бива да се почита, понеже може да е имало културно влияние от околни народи, но виж, това не важи за бродуейските спектакли. Имате манталитет на трол, а не на интелектуалец. Преди всичко Словото не е еквивалент на разговорния език, защото то изобщо не е формата. Словото са съдържателните концепции, които изграждат света, като тухлички или клетки на всичко съществуващо, съдържащи генетичен материал. Така, както от едно семе може да произлезе цяло дърво, такива семена са тези словесни концепции, от тях може да се появи нов свят или да се обновява нашия свят, както като преинсталираме операционната си програма, след като сме се задръстили с вируси. Да познаваш словото е да познаваш строежа и състава на света и на битието, а не неговата външна форма. Затова се казва, че кивотът на Ной съхранява живи същества, а не рула пергамент, както и Христос каза, че думите му са Живот, а не буква. Словото е и образ и танц и музика и дух и всичко, което разкрива съдържанието в подходяща форма. Всички тези, музика, танц, архитектура, дрехи, обичаи, са въплъщение на словото, което познаваме. Точно така и опазваме живите същества от кивота, когато ние им даваме живот и битие, когато ги въплъщаваме навсякъде около нас, когато те се размножават. Българският народ хилядолетно е въплъщавал в бита си чисти и свещени начала. Какво е хорото, това не е ли заграждането и отнемането от хаоса на територия, освещаването й и опазването й като земя на словото? А влиянието, вие откъде знаете посоката на това влияние? Всички тези територии, Мала Азия, съвременна Гърция или Турция, Египет, са били тракийски. Вие знаете ли какво са яли, пили, на какви инструменти са свирили нашите прародители и колко те са повлияли света? Може ли за изобщо нещо идващо от територията на тези земи, да се заяви, че не е тракийско със сигурност, а влиянието е било от некултурния народ, към културния? Тракиецът Македонски защо разпространява гръцка култура, защото тя е отражение на тракийската. Българската култура се стреми да пази божието и то не чрез спомени за неща, които не разбираме, чрез имитация, но чрез разгадаване отново и отново на тайните на мирозданието, които искат да бъдат разгадани. Тракия е земя на божествените слова, това е нейната руна, словата са и мегалитните стълбове, които крепят света. Нашият народ е предназначен да превежда на говорим за народите език скритите тайни от началото на света, а не да превежда на български, бродуейските им спектакли.
Василев на 27.05.2018 в 12:14
Поздравления - и вярно, и тъжно, но все пак има и оптимизъм!
observer на 27.05.2018 в 13:12
Близко до ума, че авторът ще бъде нападнат. А става въпрос за явление, което в днешно време е хронично. Увлечението по фолклора - песни, танци, носии, възстановките на исторически събития, ритуали, битовите интериори на заведенията, всичко това е компенсаторна реакция на въздействието на глобализма. Дори чалгата влиза в този ред, ако и да е повече балканска, отколкото българска. И успешните концерти в този жанр пред българите в чужбина, Чикаго например, го доказват. Фолклорът е закодиран на най-дълбоко ниво. Не е необходимо да си селянин и доскоро да си носил потури, самата музика, танците и носиите отдавна не са автентични, те изразяват идея. Реакция срещу външния свят. Както при комунизма родителите слушаха западна музика и не пропускаха западен филм и роман, така децата днес в Америка търсят българското интуитивно. 24 май е ден на писмеността и културата, но далеч от България се превръща в символ на идентичността. Нищо не може да се направи. Това не е емигриралата руска аристокрация, културното наследство е само тънък пласт, остава първичното.
В. Николова на 27.05.2018 в 14:13
"" Народни песни по нас пееха само децата от село – имахме в класа момиче от кв. Виница и две момчета близнаци от с. Езерово, чийто баща свиреше и на гайда. В типичното училище по мое време нямаше постоянна трупа за народни танци. За някакъв юбилей на училището направиха временна – дойде професионален танцьор от държавен ансамбъл, събра деца, и аз отидох от интерес, но само веднъж – държеше се грубовато и някак коцкарски, не ми хареса. Като повечето отличници пеех в хора. В танцовата трупа останаха повечето двойкари. Разбира се, на концерта на тях им пляскаха най-много. В това отношение и досега няма промяна. Както и в часовете по физическо, там беше мястото за реванш на двойкарите над отличниците. "...Въй , ама сюрйозно ли сте били отличник , който е бил мърда пъхтящ и не можеш да пробяга една обиколка и с цяйси от много зубрене . Съжалявам ви . А, да сте чували случайно че най голямите западни певци намират народната музика от Балканите за прекрасна . А, да сте чували че има и пълни отличници владеещи по няколко езика които да пеят народни песни и играят Тежкото оро . А, да сте чували израза на Алеко "пази боже , сляпо да прогледа ". Кефиш ме Хаджийски , ти хвърляш злато в моята теория , че вие българите един друг се мразите и ще се изядете ..
К'во ми дреме на 27.05.2018 в 14:39
за не'кви майцепродавци имигранти, бъдещи еничари! Да си седят където са си и да се интегрират, че най-накрая да престанат да пишат по българските сайтове. И дописниците, и танцуващите, и хористите пък и ако може и дипломатите ни начело с Георги Господинов да имигрират - най-добре.
Helleborus на 27.05.2018 в 15:28
observer, защо да е нападнат, в случая той прави това. Напада хора, които правят нещо, според както те си го разбират. Почтеният човек, като иска да прави нещо, намира си съмишленици и си го прави, без да се занимава с другите. Това е толерантното и либерално отношение, това е свободната конкуренция на идеи. Който иска да играе хора, който иска да пее, който иска да превежда на български език бродуейски спектакли. Злонамерените хора се познават по фарисейщината, чийто най-открояващ се белег е, че тя не търпи да има други кръгове и сфери на влияние. И проповядва такава "правоверност", която се стреми в крайна сметка да заличи останалите, да ги оплюе и дискредитира и непрестанно преследва еретици. Такива белези имат всички режими и диктатури, всички тирани и злодеи, империи и властови институции. Прави каквото смяташ за добро и остави и другите, влизай в конфликт само тогава, когато по фарисейски те се мъчат да проникнат в твоето общество или да го гонят. Човечеството никога няма да бъде хомогенна маса. Ето и Николова, вместо да си обменя някакви идеи за Велика Македония с някакви съмишленици, доколкото й връзват, тя се внедрила в България, за да обяснява на един чужд за нея народ, според нея, как иска той да изчезне, българите да се унищожат, тук е да ги кълне и унизява. Такива хора са загубили свяст, те не помагат на общността си, само вредят.
Jennie Popova на 27.05.2018 в 16:39
Г-н Хаджийски наистина отвори дискусия по темата във фейсбук форум на учителите зад граница, където му беше обяснено, че си прави грешни изводи, защото Розите на България - инициатва на МОН, за която той търси мнение сред учителите, е всъщност първоначално замислена и осъществена като ФЛАШМОБ. Това не е сценична изява по случай 24 Май! Десетките 5 минутни видеа, които господинът е изгледал и си е направил изводите са на страницата на Розите на България и нямат нищо общо нито с това как се преподава български зад граница, нито пък какъв процент от празника за 24 Май са посветили на народното творчество десетките училища в чужбина. :) Цитирам първоначалния пост на Г-н Хаджийски във форума на учителите зад граница за удобство на читателя :) "Здравейте, уважаеми колеги, По повод “Розите на България” по случай 24 май почти всички материали, които видях, са свързани с тропкане на хорца. Само нашето видеоматериалче е музикален театър, дето 21 деца от 2 до 10 клас 55 минути говорят и пеят на хубав български. Какво е делото на Кирил и Методий? То е свързано с езика. Създават писменост и искат да преведат най-високата тогавашна “европейска” култура на говорим народен език. Делото им въобще не е свързано с народните танци. Презвитер Козма дори заклеймява танците и свирните на българите от 10 в. като “бесовски”. Паисий също зове българите да знаят своя род и език, а не да тропкат хорце. Българите са тропкали хорца векове преди него. И заедно с това прекрасно се асимилирали в новогръцкия етнос, и това възмущава Паисий. Затова и пише история, а не ръководство по танци. Словото е това, което ни прави българи, а не танците и носиите. Последните, както и цялата материална култура, са еднакви или близки у съседните народи. Духовната култура е главно езикът. Танците са полезна физкултура, достъпна и за чужденците, неговорещи и дума български. Да, за колегите е много по-лесно да покажат рояк дечица, тропкащи хорца или просто подскачащи като врабченца, и това е много мило. Вместо да покажат деца, говорещи и пеещи на хубав български. Но според мене време е да се преориентираме. За мене увлечението по хорцата за сметка на словото си е живо прахосване на ресурси - време, енергия, фокус и държавни средства - и отклоняване от истинската цел на образованието ни в чужбина."
Helleborus на 27.05.2018 в 18:35
„Тропкане на хорце.“ Не разбирам защо толкова жлъч изливате по малки дечица, играещи българско хоро. Отново ще кажа, че Словото не е произволни думи, събрани в произволни съчинения, изразяващи произволни концепции. Така че да леем потоци, реки и океани от думи, въобразявайки си, че сме служители на словото. Словото е цял свят от видове, които имат свой образ, характер и природа. Например целият наш свят е книга, написана от Бог, която се движи и живее, живо слово. Бог каквото напише, то полита, не стои на хартия. Да приравним Словото с човешкия говор е като да приравним жив човек, с неговата снимка. Снимката може само да бъде видяна, но живият човек говори чрез образа си, дрехите си, поведението на тялото, речта, музиката, творбите си. Всичко това го изразява и цялото човешко изкуство е слово. Но не всяко слово е изначалното творческо Слово, не всеки театър, не всяка музика. Има изкуство, което изразява истинската мистерия на живота, има изкуство, което е бесовско. Няма да коментирам презвитер Козма, само ще кажа, че богослуженията от най-древни времена са ритуални шествия, включващи музика, танци и говор. Всъщност съвременната култура, театър, дори опера, всичко това, води началото си от тази култура. Отнася се и за хороигранията!!! Има жестове на тялото, които изобразяват Слово! Аз не казвам, че всеки може и разбира, но нека невярващи хора да не се опитват да използват криворазбрани догми от християнството, за да заклеймяват каквото не им харесва. Християнството повече няма да ви позволим да колите и бесите с него мъченици, както се е правило много пъти, от хора, които го извращават, превръщайки Живия в книжни постулати за гонение. То ще носи живот, а не смърт. И ще се изразява от хората чрез музика, песни, танци и почтен живот.
observer на 27.05.2018 в 19:10
Абе накратко, казвам, че авторът е искал да почете писмеността и културата, а хората да изразят българското у себе си. А то на най-базисно ниво е това, което са и направили. И е разбираемо. А хорото го имат и гърци, и турци впрочем. А думата е гръцка. И възрожденската ни архитектура е османска. И с мартениците не сме единствени, и бяло сирене и суджук има и другаде. И все пак.
Бат'Ваню на 27.05.2018 в 19:32
Добре разбирам раздразнението на Чичо от избуяването на българщината зад океана под формата на съмнителен фолклор, Бяла роза и Дайчово хоро. И на други места е така, например наскоро в Бордо имаше пореден напън да се направи "най-дългото хоро", щяло било да има хора от Гинес. Но е много трудно да се налива култура и "чиста просвета" в кратуните человечески, ти го кръщаваш, то пърди.
Helleborus на 28.05.2018 в 08:21
Нашите предци не са виждали смисъла от културата в това да бъде уникална и затворена само в техния кръг. Както вече споменах, те са се опитвали да я размножават и да населят планетата с нея. Успели са в голяма степен да населят тази култура измежду околните народи. След като това е станало, какъв е смисъла да се говори за първенство, кой е първи и кой втори. Може, но не в този препирлив дух. Има ли нещо, което човек има, което да не е приел? Човекът измислил ли е света, словото, музиката или танците? Както се казва, даром сте приели, даром давайте... Бонусът е в крайна сметка, че ще живееш в културна среда, а не сред диваци, които ще ти налитат като глутница. След като сме се сродили, посредством културата, значи сме станали сродни и след като сме станали сродни, значи просто можем да правим някои неща заедно, каквато е била и целта. Изворът ще се познае рано или късно, защото където е текло, пак ще тече и силите, които карат нещо да се случва, не преминават. Има процес на обновяване, той винаги тръгва от корените и така става ясно къде са корените. В България има хора, които и днес разбират същността на древното ни изкуство и култура и могат да продължат традицията.
ще им платят щедро на 28.05.2018 в 14:41
Избор на гражданство и само право на едно, за българите наследници на "уж" славен народ . А иначе: " защо да учат език, говорен от само 10 милиона", дечицата им ? По повод " словото ". Нали имат лъскавото в гнездото, като гаргите ?
бай Кольо на 28.05.2018 в 16:27
Г-н Хаджийски, принципно чета Вашите статии и ги намирам за интересни, като цяло, в случая обаче малко сте попресолил манджата. Няма причина да се срамуваме от българския фолклор, той е част от нашата идентичност. Нещо повече, българският фолклор е едно от не толкова многото на брой неща, с които България е позната по света в позитивна светлина. Както и други коментиращи са отбелязали преди мен, когато става дума за българи в чужбина, "тропкането на хорце" и "копаницата" са по-скоро въпрос на себеизразяване и защитна реакция за опазване на собствената национална идентичност. И в това няма нищо лошо. Аз лично съм почитател на джаз и рок, но в джаза и рока няма нищо българско, в този смисъл аз не бих свързал нито едното от двете с отбелязването на 24-ти май, където и да е по света. А пък опитът Ви да припишете танцуването на народни танци и пеенето на народни песни на "селяните" и да го омаловажите с това, че по Ваше време само "двойкарите" от село и дълбоката провинция са се занимавали с подобни едва ли не плебейски дейности, е повече от неуместен. В крайна сметка, допреди има-няма 50-60 години България си е била една преимуществено селска страна, в което няма нищо лошо. И ако българското село е родило нещо, с което България малко или много е позната по света, няма нищо лошо. В крайна сметка, все още някъде в Космоса лети родопската песен "Излел е Делю хайдутин", от която на всеки българин, който все още се чувства такъв, му настръхва кожата, всеки път, когато я чуе. Именно тази песен, а не някоя средняшка книга на средняшки писател, като този, върху чиито обувки сте разлели виното си.
читател на 28.05.2018 в 17:50
Бай Кольо, как да няма нищо лошо, че България е била преимуществено селска страна (факт); има и то много лошо има. Още по Османско време хората в другите страни са градили цивилизация на базата на силно развита градска култура - именно това разковниче, което дърпа напред. Не е срамно да си селянин, разбира се, но никъде другаде не съм чул да се гордеят толкова със селска култура. Нито Ренесансът, нито Просвещението са създадени на нивата с ралото. Вярно е, че поради исторически обстоятелства при нас друго не е имало и за съжаление няма как да върнем времето назад, ама хайде да спрем да се гордеем колко сме селска нация и да видим как да наваксаме изпуснатото.

Напиши коментар