“Голямата беда на света е, че Франция не разбира Германия и Германия не разбира Франция: това недоразумение само ще се задълбочава”.

 

Император Карл V вече се питаше през 1528 г. какво искат германците

 

Възпитан на френски език, Карл V, избран на 19 г. за император на Свещената римска империя, изпитвал голямо недоумение към германците. На правнука на Карл Смели му било трудно да научи езика им. Когато Лутер, когото извикал, се явил пред Диетата във Вормс през 1521 г., владетелят имал чувството, че си има работа с екзалтиран човек. Карл V бил изумен от религиозния и национален плам, който предизвикал дребнтия монах в Германия. “Какво искат германците?”, питал се императорът в кореспонденцията си. В писмо до брат си Фердинанд, през декември 1528 г. Карл V споделил убеждението си: “Колкото повече германската нация се обединява сама, без външни свидетели, толкова по-склонна ще е да върши грешки”.

Шест века по-късно, недоумението на французите към обременителните им съседи напомня за онова, което някога е изпитал Карл V. Коалицията, която ще управлява в Берлин подхранва въпросите в Елисейския дворец. Поемането на контрол от “Сименс” над онова, което е останало от “Алстом”, е голямо разочарование за французите. Извън нашите съграждани, които са научили езика им в средното училище, останалата част от френското обществено мнение познава много слабо съседите ни отвъд Рейн. Висшето образование не помага за това. Ако разгледаме рафтовете на библиотеката на Института по политически науки в Париж, например, ще останем поразени от малкия брой трудове, посветени на днешна Германия, докато онзи, който желае да се потопи в обогатяващи книги за Италия или Великобритания, няма да търси дълго, за да ги намери. Така че е справедливо да извикаме историята, литературата и личния опит, за да се просветим.

 

Германия от 1945 г. е страна, изгонена от нациите, 

 

смазана от безпрецедентно чувство за вина и сякаш ампутирана от цялото си минало. Нацизмът хвърля ретроактивно и главозамайващо подозрение върху старите и почетни страници от националната история, обвинени, че представляват предисторията на хитлеризма. В ГДР комунистическите лидери, завърнали се в Източна Прусия с фургоните на Червената армия, се смятат за “малка аристокрация, невинна за националното престъпление” и налагат “политически катехизис за покаяние”, по израза на Франсоа Фюре. Във ФРГ думите “родина” (Vaterland) и съвсем доскоро “народ” (Volk) бяха забранени, заради употребата им от нацизма. Откъдето и изумлението на германците на 8 май 1995 г., когато Франсоа Митеран отдаде в Берлин полупочит на германските войници, загинали през 1939-1945 година.

Германската национална гордост, лишена от политическа перспектива, се насочи в икономическата област. Никакво желание за хегемония, от страна на нашите съседи, но решителна защита на техните интереси, което е естествено. 

 

Тук се намесват националните характери. 

 

Няма народ, обзет от по-добри намерения от германците, привързани към разделението на властите, зачитащи основните права, загрижени за екологията, пример в областта на помощта за развитие и на драго сърце буржоа-бохеми. Но тези чувства съжителстват с изострено чувство за общност: на национално ниво, както подчерта големият социолог Филип д’Ирибарн, и на регионално и местно ниво, както показва силната привързаност към малките отечества, каквито са 16-те провинции (три от които градове-държави: Берлин, Хамбург и Бремен), съставляващи страната, всяка от които има свои собствени правителство и конституция. 

Това чувство за общност има последици. Отвъд Рейн няма нужда да се проповядва икономическия патриотизъм: той се изживява като нещо очевидно. Дори когато става дума за международна конкуренция, една германска компания винаги смята за напълно естествено да се обърне към германски доставчици, възприемани, съзнателно или не, за по-добри от чуждестранните им конкуренти, тъй като са германски. Нашите съседи, много отворени към чужбина, остават също, по един по-невидим и по-фин начин, вкоренени в общност, която е загрижена за самата себе си.

 

Колективният натиск да се спазват правилата, много силен в Германия,

 

е друга илюстрация за националния характер. “От всички цивилизовани народи, германският е онзи, който е най-лесно и постоянно управляван”, пише Кант в “Антропология от прагматична гледна точка” (1789 г.). Изобличаването на нарушение се възприема като граждански дълг. Един германец, който има предписание пред себе си, не се съмнява в правотата си. Германците са шокирани също, че партньорите им заобикалят задължителните правила, произтичащи от договорите, които са приели. Съвсем логично, германският политически живот е също толкова сериозен и лишен от фантазия, колкото управителният съвет в предприятие. И 

 

Берлин вижда в Европейския съюз проекция  на своя модел. 

 

Ренан ни бе предупредил в своето “Писмо до г-н Строс”, написано през август 1870 г. и предназначено за публикация в “Аугсбургски вестник” и “Журнал де деба”: “Голямата беда на света е, че Франция не разбира Германия и Германия не разбира Франция: това недоразумение само ще се задълбочава”.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

4 коментар/a

Най-точното описание как правят бизнес и политика германците... на 29.09.2017 в 16:32
...е дадено от Димитър Димов в гениалния му роман Тютюн! От горната статия става ясно, че и г-н Гийом Перо не е разбрал Какво искат германците!
Карл Квинт? на 29.09.2017 в 16:33
Да не е Карл / Карлос Пети, император на Свещената римска империя и крал на Испания?
Разни германци на 29.09.2017 в 20:41
"Във ФРГ думите “родина” (Vaterland) и съвсем доскоро “народ” (Volk) бяха забранени". Затова пък в химна на ГДР се пееше: ...Lass uns dir zum Guten dienen,/ Deutschland, einig Vaterland.
Браво на 30.09.2017 в 08:58
Поредната френска глупост преведена от ултрадесния буржоазен парцал "Фигаро"

Напиши коментар