"Не съм тъжен. Живях, както искам. Видях всичко, което исках да видя". Френско-чешкият фотограф Йозеф Куделка ще покаже на фестивала “Ла Гасили” в Бретан, Франция, снимките си от нашествието в Прага през август 1968 година. Интервю с един майстор, чиито думи думи са рядкост, публикува “Фигаро”.

 

 

“Йозеф, руснаците са в Прага!”. В нощта на 20-ти срещу 21-ти август 1968 г. съветските танкове от Варшавския договор навлизат в столицата на Чехословакия. Йозеф Куделка е на 30 години. Той се е върнал в родината си предишния ден, след като в продължение на шест години е снимал цигани. За една седмица Куделка прави хиляди снимки на потушаването на Пражката пролет. Половин век по-късно, 81-годишният фотограф ще покаже това свидетелство в огромен формат на Фото фестивала “Ла Гасили” в Морбиан (от 1 юни до 30 септември). 

 

- Вашата работа в Прага се смята за най-добрият пример на фотожурналистика, въпреки че не сте фоторепортер…

 

- Не знаех нищо за професията на фотожурналиста, не мислех за снимките си като за двойна страница или за първа страница на вестник. Правех снимките за себе си. Интересуваше ме да правя хубави снимки, които да разказват различни истории на различни хора. Една снимка е добра, ако можете да я гледате четиридесет години по-късно. 

 

- Това е впрочем вашата единствена и последна тема от новините…

 

- Насилието не ме интересува. Затова никога не съм бил в зони на конфликти. Тук имаше много чуждестранни и чешки фотографи. Когато ми се обадиха в 4,30 часа сутринта, за да ми съобщят за пристигането на руснаците в града, затворих два пъти, защото не повярвах. Но когато осъзнах какво се случва, за мен беше абсолютно нормално да взема двата си фотоапарата и да отида да снимам. Това беше моята страна, мой проблем. 

 

- В архивни документи ви видяхме качен на руски танк в движение, с око приковано в обектива. Смелост ли беше това или нещо несъзнателно?

 

- Хората казват, че съм бил смел в този период, но в действителност не съм много смел. Ситуацията беше толкова необичайна. Аз не осъзнавах опасността. Дори когато чувах, че стрелят зад мен, продължавах да снимам. Хората също много ми помогнаха. Имаше голяма солидарност. Това беше трагедия за чешката нация, но аз съм доволен, че я преживях, защото изживях чудо. Никога не съм могъл да си представя как се променя поведението на хората за една нощ. Миналата година, по време на юбилейната изложба в Прага, срещнах трима руснаци, които по онова време са протестирали на Червения площад в Москва срещу нашествието. Те са знаели, че действията им означават затвор. Те са били смели.

 

Руски танк на улицата в Прага, август 1968 г., снимка: Йозеф Куделка 

 

- Много ваши снимки показват жители на Прага, които говорят с руските войници. Каква беше атмосферата?

 

- Имаше голямо объркване, руснаците не знаеха къде са. Бяха изненадани, че всички говорят руски, и разговаряха много. Проблемът е, че когато си войник, трябва да правиш това, което ти нареди висшестоящият. Това е трагично. Но аз не усещах омраза към войниците. Някои бяха мои връстници. Можех да бъда на тяхно място, защото бяхме част от една и съща система. 

 

- Когато получихте наградата “Робърт Капа” през 1969 г. за работата си в Прага, подписът беше с инициалите P.P. (Prague Photographer - Пражки фотограф), анонимност, която сте запазили, за да защитите семейството си чак до 1987 г. и смъртта на баща ви…

 

- След събитията напуснах Чехослокавия. Баща ми е бил разпитван. Питали са го къде живея. Той се върнал с кутия, в която пазел пощенските картички, които му пращах редовно от моите пътувания, и им отговорил: “Ето къде живее”. Отказал да свидетелства срещу сина си. Когато се върнах, всеки можеше да отиде и да види досието си в архивите на тайната полиция. Аз никога не поисках да го видя, защото нямах желание да открия, че някои от моите приятели може би са говорели срещу мен.

 

- От този репортаж впоследствие се роди книга, “Прага: Нашествието 68”, публикувана през 2008-а, четиридесет години по-късно, после вие организирахте изложби в Прага, тази години на фестивала “Ла Гасили”. Защо е толкова за вас да продължавате да споделяте това свидетелство?

 

- Осъзнах, че моите снимки може би са приели други измерение с годините. Те вече не са само снимки за проблема между чехите и руснаците, или за края на комунизма, а също и за един период. Те приеха друг мащаб, показват военното потушаване. На снимката на човека, изправен пред “Калашников”, няма нужда да знаеш кой е руснак или чех. Може да разбереш, че този, който няма “Калашников”, изглежда по-силен. Снимките ми станаха символ на свободата на народите. Поради тази причина те все говорят на хората и понякога смущават.

 

- Прекарали сте голяма част от живота си на път, без да имате дом… Още ли сте в изгнание?

 

- В продължение на шестнадесет години никога не съм плащал наем, не съм работил за никого. Сега имам две места - Иври и Прага. Мога да живея навсякъде, стига да имам хубава маса и хубава светлина! Няма значение къде съм. Вярно е, че вече не мога да пътувам много. Понякога пътувах в 14 страни за една година. Но не съм тъжен. Живях, както искам. Видях всичко, което исках да видя. 

 

- На 22 май 50 хил. души се събраха на площад “Венсеслас” в Прага, за да протестират срещу министър-председателя, обвинен в измама. Следите ли новините?

 

- От вас научавам. Досега никога не съм имал телевизор, рядко използвам компютър. Опитах се да слушам радио заради новините. Не чета вестниците в самолета. Знам, че има много интересни неща, но не искам да си губя времето. Всичко, което знам, е от реалността. От срещите. Всичко, което научих в живота си, е със собствените ми очи.

 

- През 1987 г. получихте френско гражданство. Повече чех или повече французин се чувствате?

 

- Имам два паспорта, но не се чувствам нито истински чех, нито истински французин. Вече почти петдесет години пътувам в Европа, чувствам се по-скоро европейски фотограф. Не говоря добре френски, но мога да общувам на шест езика. За щастие, съм фотограф, а не писател!

 

- От 1986 г. сте посветили работата си на панорамната фотография, за да покажете как човек влияе върху пейзажа. Хората не ви ли интересуват вече?

 

- Имам нужда да бъда сам, за да усетя пейзажа, да бъда част от него. За мен красотата е навсякъде, дори в трагедията, дори и пейзажът да страда. Обожавам френския пейзаж, но не съм в състояние да го заснема. Прекалено красив е за мен. 

 

- Имате ли още проекти?

 

- В продължение на двадесет и осем години посетих всички средиземноморски страни, резултатът от тази работа ще бъде показан във Френската национална библиотека през април 2020 година. Това е най-дългият проект в кариерата ми. Музеят за модерно изкуство в Сан Франциско също ми предложи голяма изложба след две години. Сега най-важното за мен е да организирам работата си. 

 

- Продължавате ли да снимате всеки ден?

 

- Аз съм на 81 години. Когато срещнах Анри Картие-Бресон, той беше на 60 години и вече мислеше да спира с фотографията. Често имаше апарат със себе си, но вече не беше за работа. Сега съм с двадесет години по-възрастен от него и когато се събуждам сутрин, дори и да не снимам, винаги мисля за фотографията!

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Бесът на завистта

Бесът на завистта

“Завистта е бяс, който прави непоносима мисълта за всяко благо, достиг...

Напиши коментар