Изгубената Украйна 2

<p>В този смисъл руската операция по дезинтеграцията на Украйна не цели единствено да прибави нови парчета към територията на и без това най-обширната държава в света, но и същевременно преследва такава дискредитация на усещането за хегемония на Запада, че неусетно да наложи търсенето на нови платформи, около които ще се гради взаимодействието между държавите. И това вече се случва. Дори такъв представител на американските ястреби като Збигнев Бжежински предложи Украйна да не бъде интегрирана докрай в евроатлантическите структури, сиреч да се превърне в буфер между Изтока и Запада, което по същество е реверанс пред руските имперски амбиции. Той нарече това &bdquo;финландски сценарий&rdquo;. В подкрепа на тази негова теза се изказа и Хенри Кисинджър.</p> <p><br /> Тази идентичност в мисленето на двама от най-известните геополитически авторитети на Америка маркира усещането, че Западът може да изгуби битката за Украйна. Затова и си струва да се играе поне за равен резултат. При който идеята за експанзия на евроатлантизма ще вземе time-out, но няма да се стигне до нейното дискредитиране. Или поне няма да бъде дискредитирана цялостно.<br /> Но ако горното твърдение е вярно, това означава да се признае, че светът е изправен пред нова реалност, при която силата на Запада вече не само не е достатъчна да моделира статуквото, но и трябва да прави компромиси за неговото запазване. Обратната страна на тази монета тогава би изобразявала наличието на незападна сила, която си е присвоила част от досегашните възможности на Запада. Въпросът от тук насетне е дали само тази незападна сила (Русия) ще бъде единственият нарушител на &bdquo;монопола&rdquo; върху прилагането на военна сила на чужда територия, или &bdquo;клубът&rdquo; ще се разшири. И дали агресията в Крим е само отделен акт, или началото на цялостен процес. В краткосрочен план е трудно да отговори на тези въпроси, но дългосрочната перспектива е крайно обезпокоителна.</p> <p><br /> Защото случилото се в Украйна не е причинено от избухналите вътрешни протести през есента на миналата година, а има много по-дълбоки корени. Майданът бе просто необходимият детонатор, който позволи да настъпи взрива от смесването на тези три компонента &ndash; ерозията на украинската държавност, укрепването на руския имперски потенциал и индиферентното отношение на Запада към Украйна.<br /> За повече от две десетилетия Украйна така и не успя да ситуира в себе си една хомогенна политическа общност, която да начертае ясни рамки на вътрешната и международната политика на страната. Дори и днес, когато прозападните сили държат властта в Киев, а заплахата от сепаратизъм би трябвало да накара украинците да изпитват симпатия и надежда към международните фактори, които се изказват в полза на запазване на териториалната цялост на Украйна, едва 44% от хората смятат, че страната им трябва да се интегрира в ЕС, 29% поддържат идеята за присъединяване към митническия съюз под егидата на Русия, а останалите искат Украйна да изгради статут на неутрална държава или нямат мнение.</p> <p><br /> Още по-тревожно е, че това разделение има географски характер. В Лвов 90% от респондентите се изказват в полза на европейската алтернатива, а в Донецк 70% държат на проруската. Самият факт, че съществуват две географски крила, които, бидейки антагонисти по отношение на такъв генерален въпрос, какъвто е този за цивилизационния избор, пренасят острото си противопоставяне и по всеки един друг частичен проблем, обективно предпоставя дилемата възможно ли е и струва ли си да се запази днешна Украйна.<br /> Възможно ли е украинците да се помирят на базата на доминацията на западната ориентация. Към момента едва ли. И не става въпрос, че днешният обществен патос на победителите в Киев задава нереални очаквания от европейската перспектива на родината им, който скоро ще заглъхне и на неговото място ще дойде разочарованието, а че и в дългосрочна перспектива Украйна ще бъде поле на цивилизационно противоборство. Не се вижда как това, което не е преодоляно за 23 години, може да бъде наваксано в бъдеще, в условията на едно много по-поляризирано украинско общество.</p> <p><br /> В Източна Украйна хората нямат усещането, че са претърпели окончателно поражение и мечтите им за реванш ще разяждат перманентно фундаментите на държавата. Ако досега, Партията на регионите, използваше проруската риторика повече като маска, сега със залеза на Янукович се появява възможността да избуят масови и автентични русофилска сили. Дали те ще бъдат държани настрани от властта или пък направо ще бъдат забранявани, няма никакво значение. Важното е, че стабилността в Украйна няма да бъде продукт на вътрешен консенсус, а на демонстрирано надмощие. Нещо като периода в САЩ след гражданската война, когато загубилите южни щата търпят повече от десетилетие т.нар. Реконструкция. Подобно явление бързо може и да ескалира до днешната ситуация в Ирак, където шиитите, използвайки електоралното си мнозинство, потъпкват правата на сунитското малцинство, което пък от своя страна отговаря с прояви, носещи формата на гражданска война. От всичко това, няма как да се направи заключението, че целостта на Украйна би била стабилизиращ фактор в глобален план.</p> <p><br /> Докато Киев потъваше във вътрешните си боричкания, на северозапад от него постепенно укрепваше авторитаризмът в Русия. Това, което първоначално трябваше да пресече дезинтеграционните процеси в Руската Федерация, постепенно прерасна във личен властови проект на Путин, за да се разкрие днес като един изключително агресивен играч на международната арена. Силният дисонанс на руско-украинската граница, хаос и стремеж на запад, от едната страна и централизация и опит да се обособи Москва като господар на постсъветското пространство, от друга, даде възможност отношенията да изглеждат като взаимодействие между плячка и хищник.<br /> До тази криза, Путин предпочиташе да използва дефанзивна стратегия на поведение, при която той се средоточаваше в обструкцията на плановете за разширяване на западното влияние. Украинската му политика бе част от тази концепция. За да я промени така радикално, очевидно руският президент се е почувствал или доста силен, или доста изплашен. А може би е налице компилация между тези две усещания.<br /> Приобщаването на Украйна към Европа се явява наистина заплаха за Путинска Русия, като я поставя на изпитание в географски и идеологически смисъл. Фактът, че геополитическия конкурент е успял да наложи категорично влиянието си на територия, която е буквално на една ръка разстояние от Орел, Курск, Воронеж и Ростов на Дон, няма как да не компрометира кремълския режим във вътрешен план. И то сред най-преданите му привърженици. Това щеше да бъде признание за неговата неспособност и страхливост да брани интересите на страната си. Затова и за Путин бе по- безопасно да реагира с агресия в Украйна, отколкото да гледа безучастно как антируските сили изживяват своя триумф в Киев.</p> <p><br /> Обратното, каквито и да са последиците от бъдещата международна изолация на Русия, дори нещо повече, колкото тази изолация е по- силна, толкова путинския политически модел ще добива своя завършен образ. Редукцията на отношенията с външния свят ще хармонизира с рестрикцията на политическите права вътре в страната. При това, всяка една от тези две характеристики на режима ще служи като аргумент за съществуването на другата: наличието на враждебна външна среда ще налага &bdquo;затягане на гайките&rdquo; във вътрешен план и обратното &ndash; всяка проява на антидемократизъм и експанзионизъм от страна на Русия допълнително ще разширява пропастта ѝ в отношенията със САЩ и Европа.<br /> Ако фактът на асоциирането на Украйна към ЕС би се възприело като провал за Москва, при това именно по критериите, култивирани при управлението на Путин, то за последният е не по-малко болезнен и начинът, по който щеше това да се случи. Феноменът на т. нар. цветни революции се превърна в &bdquo;сериен убиец&rdquo; на руските имперски проекти. Тяхното избухване неизменно водеше до колапс на проруските сили, а Запада не просто констатираше поредната си победа, но и подхващаше яростна информационна война срещу Кремъл.<br /> Всико това се случи за пореден път в Украйна. Този път обаче Путин реши да приеме предизвикателството. Рушейки украинската държавност, той не само се стреми да спечели стратегически преимущества, но и да покаже, че играта на масови протести си има ценна, която може да се окаже непосилно тежка не само за тези, които ги оглавяват, но и за тези, които стоят зад тях. След като страстите утихнат, украинците ще трябва да си отговорят дали си е струвало да се отсранява Янукович по този начин, ако това е довело до загуба на Крим и трайна нестабилност в югоизтока на страната им. Този въпрос може задълго да дамгоса привържениците на прозападната ориентация.<br /> Защото руската инвазия в Крим и откритата подкрепа на сепаратистите се обосновава именно с нелегитимността на днешните власти в Киев. Въпреки че никъде международното право не казва, че външни сили имат право да навлизат в една страна, дори и тя да е управлявана от нелегитимно управление, в информационното поле тази теза зае своето място. И наистина, формално, Върховната Рада не спази нито предписанията за промяна на конституцията (където има изискване те да бъдат подписани от президента), нито процедурата за смяна на президента.</p> <p><br /> Използвайки тези пролуки за оправдание и артикулирайки с притесненията на руското мнозинство на полуострова, Русия сравнително лесно окупира Крим. Този регион не е важен само от гледна точка на базирането на руския Черноморски флот, но и да объде обозначено трайното обвързване на Русия с политиката на дезинтеграция на Украйна. Засега руските военни сили се справиха с предизвикателството да установят своя контрол над Крим и което е още по- важно, направиха го по безкръвен път. Паралелно, Москва всячески се опитва да наелектризира напрежението в рускоговорящите райони на Украйна, с което още повече се опитва да повиши привлекателността на кримския &bdquo;изход&rdquo;, който да изглежда като алтернатива на нестабилността и насилието. От тази гледна точка, едва ли Путин би предприел реални ходове за успокояване на обстановката. Напротив, след като един от етапите по осакатяването на Украйна приключи на 16 март, вероятно руските усилия за отцепването на Донбас, Луганск и Харков ще бъдат интензифицирани.<br /> Ключов е въпросът не дали, а как това ще се осъществява. Тук рискът от прилагане на открита военна сила е много по- голяма, но нищо не пречи да започне изграждането на паравоенни формирования. Те в началото едва ли ще могат да поемат контрола над определен район, но самата им поява ще обозначи такава дестабилизация, която не ще може да бъде преодоляна на мирен път. Впрочем, тук там вече ехтят изстрели.<br /> Най-лесният начин за Русия, за да излезе от международната си изолация е, като продължи да подрива украинската държавност. Ако Украйна се превърне в &bdquo;провалена държава&rdquo;, това ще обезсмисли всички мерки, които са взети в нейна защита от западните страни и институции.<br /> Изобщо Европа и САЩ се оказаха в крайно деликатна ситуация. Те проявиха своята свръхактивност към Украйна едва тогава, когато осъзнаха на конференцията по Източното партньорство в Рига, че са прецаканата страна. Впоследствие спомогнаха много за свалянето на Янукович, но в резултат получиха нова криза, която ги противопостави остро с Москва. И изведнъж осъзнаха, доколко са загубили възможност да упражняват глобален контрол. За тях случващото се е сякаш един лош сън и трябва само руските сили да се изтеглят от Крим, за да се върне ситуацията в предишното си русло.<br /> Въпросът е, че не е сън. Руснаците са в Крим и едва ли скоро ще го напуснат. Трудно е да се предвиди, че Путин може да бъде притиснат така, че да преобърне поведението си и да се откаже доброволно от полуострова. Това би означавало политическия му край и затова едва ли би се решил на подобно нещо. Западът не бива да сваля този проблемът за Крим от дневния ред на отношенията си с Москва, но ще бъде грешка и ако го превърне в централен.</p> <p><br /> Тогава? Въпросът е да се спасява това, което може да бъде спасено. Ако Русия не отстъпи поне минимално, това не само би превърнало Украйна в постоянно бойно поле, но и предстои сериозно дебалансиране на международното статукво. На първо място ще наблюдаваме изключителна реабилитация на ракетно- ядрената мощ като фактор за проектиране на държавно могъщество. Защото, ако днес Москва си позволява да се държи предизвикателно, това е не защото разполага със съюзници не защото притежава някакви демографски, финансови или научни предимства, а защото разполага с възможността да постави точка на човешката цивилизация. Да предизвика Ядрена зима, след която никой не се наема да прогнозира дали ще има и как ще изглежда флората и фауната на нашата планета. Робърт Купър, в забележителната си книга &bdquo;Разпадането на нациите&rdquo; констатира, че &bdquo;в постмодерния рай, който обитаваме, лесно забравяме, че силата има значение. За съжаление тя има значение, по- голямо от всичко друго.&rdquo; И за съжаление, можем да добавим, че ядрената сила има по- голямо значение, от всички други сили. И този прост извод може да залегне в основата на действията на всеки управник, решил да превръща страната си в глобална или регионална сила.<br /> Дори и да не допусне движение по ръба към ядрения Армагедон, Западът все пак трябва да изработи някаква концепция по отношение на бъдещото си съжителство с Русия. Ако той не може до я накаже, нито пък да я изплаши, се налага или да реабилитира отношенията си с нея (т.е днешната конфронтация да има краткосрочен характер) или да гради нова трайна стратегия за възпиране на руския империализъм. Подобна на тази от времето на Студената война, когато Съветския съюз бе омаломощаван в продължение на десетилетия.</p> <p><br /> Но Западът едва ли бързо ще реши какво да прави. Ще му бъдат необходими дълги преговори и тежки компромиси. Да не забравяме, че акцията на Русия засегна в различни невралгични точки на американците и европейците. Докато първите видяха застрашено глобалното си лидерство и се концентрираха в демонстрацията на военни &bdquo;мускули&rdquo;, то вторите съзряха посегателство на самите принципи, върху които се гради общността им и се опитват да редуцират политическите си контакти с Москва. Не е изключено Брюксел да наложи една обща карантина в отношенията Европа- Русия, където всяка инициатива да бъде разглеждана под ъгъла на украинските събития.<br /> В краткосрочен план за Запада е належащо да изгради две свои опорни точки по отношение на кризата. Да не се съгласява да разглежда руски инициативи, които отхвърлят териториалния интегритет на Украйна и втората- да заеме много по- активна позиция в процеса на успокояване на обстановката в югоизточните региони. Прави неприятно впечатление, че в Киев се изрежда кохорта от европейски и американски официални лица, а никой не се решава да отскочи до Харков например. Без помирение вътре в страната, подписването на нито едно споразумение между Запада и Украйна не би дало траен ефект. И работата в тази посока трябва да започне веднага. За да не се изгуби Украйна окончателно.</p>