- Автор: Маргарит Ганев
- 10 Sep 2020
- 4952
- 1
Атентати, атентати и пак атентати
Предизборната кампания в САЩ бе доминирана от компромати, а обявяването на резултатите в полза на Доналд Тръмп стана удобен повод за спекулации за „дългата ръка на Кремъл”. Във Франция бе прожектиран филм с няколко сюжетни линии – от финансови измами, през сексуална ориентация, разбира се, дойдоха и терористичните актове.
Бившите колониални империи не могат да очакват снизхождение, защото както е добре известно, „каквото посееш – такова ще пожънеш”.
В този смисъл особено драматична е съдбата на Обединеното кралство. В историята на новото време няма друг случай, когато колониалните и зависими територии на една метрополия да са повече от петдесет пъти /!/ по-големи от нея.
Федерална република Германия, по добре известни причини, от 50-те години на ХХ в. приема гастарбайтери и продължава либералното третиране на икономическите мигранти от „новата вълна” /само не ги наричайте бежанци – това за над 90 % от тях не е вярно/. Още от средата на ХХ в. Обединеното кралство започна да прибира наследството от бившето си колониално господство, а в последните години Европейският съюз му предостави шанса и за среща с „полския водопроводчик”.
Протест срещу наплива на мигранти в Обединеното кралство.
То бива хуманизъм, бива и плащането на стари грехове, ама се разходете в централен Лондон и без да ви правя внушения, си дайте сметка кого срещате! Защо типичните британци не са в Сити, а живеят в Пета, Шеста, Седма зона?
Нали си спомняте как се създава прочутата английска ливада – поливаш и косиш, поливаш и косиш и така триста години... Само че емиграцията взе да разваля „картинката на градинката”, и то не само в Лондон.
Така или иначе Брекзит показа реалните нагласи на хората, които не искат да бъдат заставени до толкова космополитни виждания. Както е добре известно, в такива процеси трябва да има конвергенция, а не привилегирован изолационизъм!
„Благотворителното повторение” на концерта на Ариана Гранде в Манчестър ме изпълва с противоречиви чувства – някак си не мога да разбера къде е границата между истинска човешка съпричастност и пиар.
Кой сега ще направи следващия „благотворителен концерт” за жертвите от Лондонския мост?!?
Лондон...
Изтичат последните часове преди изборите. Още навремето Маргарет Тачър написа: „Никой, който не познава Камарата на общините, няма да разбере британската политика”. Още преди нея обаче Уинстън Чърчил споделя: „Много трудно е да разбереш логиката на политическия живот в собствената си страна, а още по-трудно е да я обясниш на чужденците”.
Като законодателен орган, Камарата на общините по някакъв почти мистичен начин фокусира националните чувства.
От всичко, написано досега, читателят се е уверил, че има традиционни „бастиони” на двете големи политически партии /през ХIX и началото на ХХ в. – консерватори и либерали, а от началото на ХХ в. – консерватори и лейбъристи/.
Първият относителен „пробив в системата” е реализиран в последните тридесет години чрез включването в подялбата на депутатските места на либерал-демократите, а малко след това на местните партии от Шотландия и Северна Ирландия. Впрочем конкретните параметри на това включване са посочени по-горе в изследването.
Винаги съм подчертавал, че социолозите имат право да грешат, но освен ако не са зависими /както е в повечето случаи у нас/, следва да изкарват прилични прогнози.
Само преди един месец мнозинството британски агенции даваха главозамайващо съотношение: 50 % за консерваторите, 25 % за лейбъристите и 11 % за либерал-демократите. Днес разликите между основните конкуренти се оценяват на три до пет на сто. Разбира се, 8 юни 2017 г. все още не е дошъл, а едва тогава ще бъдат броени пилетата за настоящия сезон.
Камарата на общините.
Ето и как ще бъдат броени!
Основният принцип в изборите за Камарата на общините може да бъде синтезиран с прословутия израз First Passed the Post. Това правило е „взето назаем” от конните надбягвания, в които победител е първият пресякъл финала, независимо с колко дължини преднина пред следващите го.
Нека на този фон да си представим ситуация, в която първият печели 40 % от гласовете в избирателния район, вторият – 30 %, третият – 20 %... Оказва се, че макар да не си заслужил доверието на повече от половината избиратели, си обявен за печеливш.
Поради това британската избирателна система може да бъде определена като „квазимажоритарна”, но тя отстъпва по справедливост от традиционния френски мажоритарен вот, при който е задължителен втори тур, когато нито един от кандидатите не е получил минимум 50 % + 1 от гласовете на първия.
Само за месец разликата между консерваторите на Тереза Мей и лейбъристите се стопи до 3-5%.
Тази система бележи началото си от 1832 г. и бавно еволюира, макар и не по същностните проблеми. В момента има региони /Шотландия, Уелс/, където се прилага пропорционална система, но само за местни избори.
Маргарет Тачър упорито твърдеше, че пропорционалната избирателна система била „лекомислено приета” в повечето нови демокрации от Централна и Източна Европа. Не съм в състояние да се сравнявам с величавия й политически авторитет, но не мога да се съглася, че „британският модел” е най-справедлив с оглед на последователната демокрация.
Започнах изследването с личността на Уинстън Чърчил. Все пак той изрича знаменитите думи, според които демокрацията не е най-съвършената система, но по-добра от нея не е измислена. Затова се надявам, че с всичките си недостатъци, британската парламентарна демокрация няма да отстъпи пред тероризма и ще продължава да гарантира постигнатите ценности.
***
Тази поредица е осъществена в съавторство с Иван Казаков.
Специални благодарности от нас на проф. д-р Емилия Друмева за ценните консултации и подкрепа.
