През 1924 г. Владимир Маяковски публикува своята поема „Владимир Илич Ленин”. От нея е знаменитото четиристишие: „Партията и Ленин са близнаци братя. Когато казваме Ленин – ние разбираме Партията, когато казваме Партията – ние разбираме Ленин”. По същия начин са обвързани генерал Шарл дьо Гол и Петата република. Една поредица на Маргарит Ганев, посветена на президентските избори във Франция.

 

 Генерал Дьо Гол

 

Кризата от 13 май 1958 г. /общата стачка и метежът в Алжир/ е за едни политически сили „славна смърт на Четвъртата република”, а според Пиер Мендес Франс и Франсоа Митеран – „държавен преврат”. Пиер Пфлимлен получава почетната роля на „гробокопач”, която съвестно изпълнява от 14 май до 1 юни.

По това време Шарл дьо Гол живее като изгнаник в „Коломбе ле дьо’з Еглиз” и пред никого не открива своите карти. Посетен още в края на април 1958 г. от свой близък и запитан какво би предприел, ако армията и народът поискат завръщането му във властта, генералът лаконично отговаря: „Аз ще откликна”.

На 15 май към него се обръща директно главнокомандващият френския корпус в Алжир генерал Салан. Вечерта Шарл дьо Гол отговаря, че е готов да се върне, а на 19 май свиква пресконференция. Той обаче отговаря уклончиво на някои въпроси и подчертава, че ще иска извънредни пълномощия при формиране на правителство.

Той знае, че и дума не може да става за подкрепа от комунистите, които имат тогава 150 депутати в Националното събрание, но е много благоразположен спрямо социалистите, които с 95 места стават решаваща сила.

Събитията придобиват все по-голяма скорост. На 24 май избухва метеж в Корсика, а в медиите започва експлоатиране на темата за възможна гражданска война.

Вечерта на 25 май в Парижкото предградие Сен Клу се осъществява среща на Пиер Пфлимлен с Шарл дьо Гол. Генералът иска цялата власт да му бъде предадена без уговорки. Резултат няма. Според Пиер Пфлимлен това е „диалог между глухи”, а според дьо Гол „срещата е преминала дружески”!

В 15:00 часа на 29 май президентът Рьоне Коти заявява лично към представителите в двете камари на парламента: „В този тежък час реших да обърна погледа си към генерал Дьо Гол, най-знаменития от французите, и да му предложа да сформира правителство на националното съгласие”.

Веднага след произнасянето името на Дьо Гол всички депутати – комунисти и много от социалистите сядат демонстративно и скандират „Фашизмът няма да мине!”, след което запяват „Марсилезата”.

На 1 юни 1958 г. Шарл дьо Гол отправя кратка правителствена декларация и става последният министър-председател на Четвъртата република, като иска извънредни пълномощия за срок от половин година, за да бъде изготвена нова конституция, която да бъде подложена на национален референдум.

Приетият основен закон на държавата значително разширява прерогативите на президента – той назначава министър-председателя и отделните министри, може да организира референдум по всякакви въпроси, да разпуска Националното събрание и т.н.

Проектът е представен на 4 септември 1958 г. на Площада на свободата и в това се крие двоен смисъл – мястото винаги е било център на големите републикански манифестации, а на същата дата – 88 години по-рано е обявена Републиката.

На 28 септември 1958 г. 80 % от подалите гласа си одобряват конституцията. Това е и рождената дата на Петата република, макар и президентът Рьоне Коти и министър-председателят Шарл дьо Гол да изпълняват функциите си в т.нар. „преходен период” до 21 декември същата година.

Рьоне Коти

 

Както е добре известно, резиденцията на френските президенти е Елисейският дворец. Шарл дьо Гол е резервиран към него и съвременници твърдят, че няколко пъти искал да се настани в друго място, но все пак решил да остане верен на традицията. За разлика от всички свои наследници, той не притежава дом в Париж, освен един малък имот в предградието Ла Буасри. Неговият истински дом е в Коломбе ле дьо’з Еглиз. На този фон за любознателния читател не са излишни няколко пикантни подробности.

Елисейският дворец е построен в началото на XVIII век по време на регентството на Филип Орлеански. Става собственост на знаменитата фаворитка на крал Луи XV – мадам Помпадур. Една от стаите на първия етаж и досега е известна като „салон Помпадур”. Някъде към началото на XIX век дворецът вече е собственост на маршал Жоашен Мюра, който бързо решава да го подари на Наполеон Бонапарт. Той пък в знак на щедрост го предоставя на първата си съпруга Жозефина. Впрочем след катастрофата при Ватерло за няколко дни дворецът става последното му парижко убежище и в т.нар. Сребърен салон подписва акта за втората си абдикация.

Наполеон III също има особени чувства към двореца, а от създаването на Третата република там е резиденцията на френските президенти.

Шарл дьо Гол избира за свой работен кабинет т.нар. Златен салон, без да се смущава от присъствието по тавана на полуголите грации и нимфи. Все пак работата му е напрегната и кога ще има време да гледа нагоре?

На 16 септември 1959 г. президентът за първи път заявява, че Алжир има право на самоопределение. В отговор на това крайните националисти организират в алжирската столица т.нар. „седмица на барикадите”. Шарл дьо Гол обаче продължава уверено по пътя. В интервю от средата на 1960 г. заявява: „Няма нищо странно, че изпитвам носталгия по империята. Всъщност така можем да съжаляваме за меката светлина на маслените лампи, за предишното великолепие на ветроходния флот, за прелестите да се разхождаш с конна карета, които вече не съществуват. Но няма политика, която да бъде в противоречие с реалностите”.

През 1961 г. в Алжир избухва нов метеж, който е потушен, но все още не е сложен край на драмата. Това става след Евианските споразумения през 1962 г. и коства на генерала няколко атентата.

Дьо Гол при едно от пътуванията си в Алжир.

 

Една от големите заслуги на Шарл дьо Гол е продължаването на усилията за създаване на „общ европейски дом”, в който обаче няма място за Обединеното кралство – „троянския кон на САЩ на нашия континент”.

Според него Европейската общност не трябва да бъде наднационално обединение, а „Европа на нациите”, в която всяка държава запазва своята самобитност.

В края на 1965 г. са насрочени президентски избори. По инициатива на Шарл дьо Гол те за първи път са проведени въз основа на всеобщо гласуване. Когато няколко месеца по-рано журналисти го питат как се чувства, той отговаря: „Нелошо, но в един прекрасен ден и аз ще умра”.

Когато се оказва, че проучванията на общественото мнение не са твърде благоприятни и сътрудниците му започват да го уговарят поне един път да се появи на телевизионния екран, той им отговаря: „Какво да кажа – че се казвам Шарл дьо Гол и съм вече на 75 години?”.

Вярва, че все още е любимец на френския народ. На първият тур обаче получава само 44 на сто от гласовете, срещу 31 % за Франсоа Митеран. Дясната опозиция подкрепя Жан Льоканюе. На балотажа Франсоа Митеран е вече с 44 на сто, благодарение на гласовете на т.нар. „антиголистка буржоазия”, а генералът набира почти 55 %, но това е началото на края.

Една от най-тежките години за Франция е 1968. Още през зимата започват студентски протести. В началото на май, в отговор на заплахата за изключване от висшите училища на привърженици на левите идеи, студенти окупират Сорбоната. На манифестацията на 13 май 1968 г. са издигнати лозунги „Десет години стигат!” и „Довиждане, Дьо Гол!”.

Незапомнена по своите мащаби национална стачка, в която участват десет милиона души!

Париж, май 1968 г.

 

Президентът споделя пред свои близки сътрудници: „Ситуацията е съвсем неясна. Аз наистина не знам как да реагирам. Не разбирам какво трябва да бъде направено не за да взема в ръце тоя народ, а да може той сам да се вземе в ръце. Французите скъсаха договора, който сключих с тях”.

На 29 май 1968 г. Шарл дьо Гол взема едно много странно решение – да лети за Баден-Баден, където е разположено командването на френския окупационен корпус на територията на Федерална република Германия /за читателя ще бъде полезно да знае, че след края на Втората световна война на територията на Западна Германия са разположени военни части на държавите победителки – САЩ, Канада, Обединеното кралство, Франция и Белгия/.

Командващ френските военни части е генерал Масю, който след алжирската криза, меко казано, не е привърженик на Шарл дьо Гол. След разговора им президентът поема още на следващия ден по обратния път.

Майските събития постепенно отшумяват и генералът бърза да насрочи парламентарни избори – от една страна, разбираемо с оглед вота от предишната година. На първия тур, проведен на 5 март 1967 г., управляващите имат 37,7 на сто, левицата – 43,3 %, а центристите – 13,4 %. След втория тур на 12 март Съюзът на демократите за републиката и независимите републиканци имат 244 места!!!

Това не е комфортна позиция за управление! От друга страна обаче, масовото народно недоволство не вещае на пръв поглед забележителни резултати за голистите.

Именно тук генералът проявява забележителен политически усет. Първият тур на новите избори е на 25 юни 1968 година.

Съюзът на демократите за републиката има 43 %, независимите републиканци – 4 %, а центристите – около 10 %. Френската комунистическа партия получава 20 на сто, социалистите – 16,5 на сто, и Обединената социалистическа партия – към 4 на сто.

След втория тур голистите имат 293 места, а независимите републиканци 61 мандата. Центристите са с 33 %, а независимите депутати са девет души. Губещи са социалистите – само с 57 и комунистите с 34 места.

Защо става така? Отговорът е относително прост – средните слоеве на френското общество не искат повече студентски бунтове и масови стачки. Те се нуждаят от стабилност и предвидимост, каквито левицата не им предлага!

След триумфа на изборите Шарл дьо Гол заменя Жорж Помпиду като министър-председател и го поставя „в резерв на републиката”, което също е стратегически правилно решение.

Премиерът Жорж Помпиду (в средата), приружаван от члена на кабинета Едуар Баладюр, май 1968 г.

 

Но идва и една фатална грешка. При успокоената политическа ситуация генералът излиза с проект за социално-икономически реформи в дух „сътрудничество на класите”. Като първа стъпка предвижда ново административно деление на Франция спрямо Сената. В този момент проектът не е перспективен. Почти всички от близкото обкръжение са сигурни, че той няма да бъде подкрепен. Генералът обаче е твърдо решен да го осъществи. Според някои наблюдатели той вече търси повод да се оттегли от власт.

Шарл дьо Гол остава в историята на Франция с най-много проведени референдуми – само от 1958 до 1962 г. те са пет на брой. Поредният е насрочен за 27 април 1969 г., но още на 24 април президентът казва на един от най-близките си хора, Мишел Дебре: „Жребият е хвърлен. Френският народ не ме желае повече. Не ми остава друго, освен да си отида”. Последният му ден в Елисейския дворец, където никога няма да се завърне, е на 25 април.

Първият предател е Валери Жискар д’Естен, който не може да прости факта, че е отстранен от министерския си пост през 1966 г. и използва случая „независимите републиканци да покажат мускули”. Другите пак са центристи /Жак Дюамел, Рьоне Плевен, Жозеф Фонтане/. Така се стига до инфарктния резултат – 11 945 149 „не” /52 %/ и 10 512 469 „да” /48 %/.

След десет години, три месеца и деветнадесет дни завършва „ерата Дьо Гол”.

Той стриктно изпълнява обещанието си на историческа дата 18 юни да не е във Франция. През 1969 г. е в Ирландия, а през 1970 г. – в Испания.

На 9 ноември 1970 г. Шарл дьо Гол умира вследствие на инфаркт само две седмици преди да навърши осемдесет години.

На следващия ден Жорж Помпиду обявява: „Почина генерал Дьо Гол. Франция стана вдовица”.

Вестниците оповестяват смъртта на генерал Дьо Гол.

 

При неговото управление има дух, има достойнство и има принципи. Освен това е възстановена стабилността в изпълнителната власт.

Сменят се само три правителства – Мишел Дебре /9 януари 1959 – 14 април 1962/; Жорж Помпиду /14 април 1962 – 10 юли 1968/; Морис Кув дьо Мюрвил /10 юли 1968 – 21 юни 1969/.

 

Петата република след Шарл дьо Гол – първите промени в модела

 

В едно интервю след оттеглянето му от президентския пост генералът е запитан: „Не се ли опасявате, че след вас ще бъде прекалено празно?”. На това той отговаря: „Опасявам се, че ще бъде прекалено пълно”.

Всъщност какво е голизмът в политиката? Противно на всички очаквания, „Съюзът на голистите” е учреден през 1946 г. от Рьоне Капитан, а не от самия Шарл дьо Гол. След неговото връщане във властта основна формация става „Съюз на демократите за републиката”. През 1969 г. между него, Националната федерация на независимите републиканци и Центъра за демокрация и прогрес е сключен „брак по сметка”, който бележи края на ортодоксалния голизъм.

Създадени и действащи като типична „лидерска партия”, голистите никога не съумяват да създадат национални структури. С добро чувство за хумор политическият наблюдател Жан Шарло ги определя така: „Екип от министри, централно ръководство, орган за селекция на кандидати за изборите и най-после една парламентарна група – най-голямата в Националното събрание”.

Жорж Помпиду не е съратник на Шарл дьо Гол от периода на Втората световна война като Мишел Дебре или Жак Шабан Делмас. Едва през 1958 г. излиза от „политическата сянка” и става директор на кабинета на генерала. Той е министър-председател в продължение на шест години, два месеца и двадесет и пет дни – най-дълго в историята на републиканска Франция.

На първия тур на президентските избори – 8 юни 1969 г., получава 43,5 % от гласовете. Неговият съперник – председателят на Сената Ален Поер, има 23,42 %, а кандидатът на Френската комунистическа партия Жак Дюкло – 21,52 %.

При втория тур комунистите издигат лозунга: „Нито Помпиду, нито Поер”, в резултат на което броят на неучастващите в изборите е безпрецедентен – повече от пет милиона души.

Новият президент назначава за министър-председател Жак Шабан Делмас, който заема поста от 21 юни 1969 до 5 юли 1972 година. Намекът е прозрачен – продължена е политиката на Шарл дьо Гол. Впрочем Шабан Делмас освен като кмет на Бордо в продължение на десетилетия е известен с факта, че е произведен в чин „генерал” през Втората световна война, когато е само на двадесет и девет години.

След избирането на Жорж Помпиду за президент от голисткото движение се оттеглят постепенно историческите фигури на Рьоне Капитан, Кристиан Фуше, Луи Валон, Жан-Марсел Жанене и дори зетят на генерала – Жак Вандру.

Жорж Помпиду

 

Като президент Жорж Помпиду постепенно се еманципира от своя велик предшественик.

В сферата на външната политика той твърди, че бъдещето на Франция се решава не в Монреал и Пном Пен /където са произнесени едни от най-знаменити речи на Шарл дьо Гол/, а край бреговете на Рейн и на Темза /алюзия за необходимостта от укрепване на Европейските общности и привличането на Обединеното кралство в тях/.

Отива си и Жак Шабан Делмас, заместен на 5 юли 1972 г. от Пиер Месмер, който има твърде малко общо с класическия голизъм.

На дневен ред идват парламентарните избори през 1973 година. В няколко аспекта те са особено значими за бъдещето на Петата република и затова трябва да прибягна до лирично отклонение:

Първите социалистически формации във Франция от края на XIX век са идейно ръководени от Жюл Гед. През 1905 г. възниква френската секция на работническия интернационал начело с Жан Жорес. На конгреса в Тур през 1920 г. три четвърти от делегатите гласуват за отделяне и създаване на Френска комунистическа партия, която да стане част от Третия интернационал. Другите запазват социалистическата партия в предишния й вид.

През 1934 г. между социалисти и комунисти е подписан договор за единодействие, който две години по-късно прераства в платформа на Народния блок. На два пъти /4 юни 1936 – 22 юни 1937 г. и 14 март – 10 април 1938 г./ министър-председател е социалистът Леон Блум.

Като най-влиятелни политически формации, социалистите и комунистите съставят доминирано от тях правителство и отново начело с Леон Блум /16 декември 1946 – 22 януари 1947 г./.

Малко по-късно любовният период свършва, като президентът социалист Венсан Ореол и министър-председателят социалист Пол Рамадие отстраняват от властта верните си партньори.

По време на този развод Ги Моле успява да крепи едно правителство /1 януари 1956 – 13 юни 1957 г./, но оттогава започва забележителен регрес. На парламентарните избори през 1958 г. социалистите са с 15,5 % от гласовете през 1962 година. Вече падат с повече от три процента, за да стигнат дъното при самостоятелната кандидатура на Гастон Дефер за президент през 1969 г. – само пет на сто!

Междувременно Франсоа Митеран създава т.нар. „Конвент на републиканските институции”, чиято котировка на политическата борса постоянно се увеличава.

След унизителното поражение на президентските избори през 1969 г. идва ерата на катарзиса. Ален Савари замества политическия мастодонт Ги Моле като лидер на социалистите. Само две години по-късно на конгреса в Епине е постигнато обединение със структурата на Франсоа Митеран, което е подкрепено както от десните социалисти Пиер Мороа и Гастон Дефер, така и от левия Жан-Пиер Шьовенман. Трябва да започне нов възход.

Обединението на левицата на базата на обща предизборна програма се осъществява през юни 1972 г. и то моделира политическите процеси в държавата за дълъг период от време.

Франсоа Митеран и Жорж Марше на съвместен митинг след обединението на френската левица, 1974 г.

 

На първия тур на парламентарните избори /4 март 1973 г./ Съюзът на прогресивните републиканци за подкрепа на президента, който е симбиоза на голистите и независимите републиканци, успява да събере 37,3 процента. Френската комунистическа партия има 21,4 %, Френската социалистическа партия и левите радикали – 20,7 %, а крайната левица – 3,3 %. Центристите си остават в „центъра” с техните почти стандартни 13 процента.

След втория тур /11 март 1973 г./ голистите дръпват напред с цели 183 мандата, а независимите републиканци имат 55. Центристите, които по принцип поддържат статуквото, са с тридесет места и това създава забележителен комфорт на управляващите – 268 от общо 490 депутати. От друга страна, Френската социалистическа партия и левите радикали имат 103 депутати, а Френската комунистическа партия – 73.

Според мен най-големият дефект на прехвалената френска демокрация е използването на мажоритарната система. При парламентарните избори през ноември 1958 г. един голистки депутат е избиран средно с 19 000 гласа, а един от Френската комунистическа партия – с 380 000, тоест двадесет пъти повече!!! Тогава при практически равни резултати голистите получават 189 места, а комунистите – само 10.

През юни 1968 г. на проправителствените сили, за един представител в Националното събрание им стигат средно 27 000 гласа, а за комунистическите – пет пъти повече – 134 000.

Каква е причината за тези фрапантни разлики? На първо място в сериозния дисбаланс на гласоподавателите в отделните избирателни райони. През 1973 г. голистът Жан-Пол де Рока Сера е избран още на първия тур в трети избирателен район на Корсика с 1041 гласа. Комунистът Жан Риебон печели на втория тур в десети избирателен район на департамента Буш дю Рон с 54 718 гласа! На второ място остава девизът „На балотажа всички против левите”.

 Сега вече е време и за други отклонения, които са остросюжетни.

От времето на „Криворазбраната цивилизация”, та до ден днешен у нас продължава да бъде насаждан моделът на чуждопоклонничеството. Достатъчно е някой да посочи примера на развита държава и много са готови да аплодират. В САЩ прокуратурата е в изпълнителната власт – така да стане и в България. Какви са традициите, каква е спецификата на правосъдието – това остава на заден план!

Изборите за президент в САЩ са по системата „победителят във всеки щат взема всичко”. Трябваше за пети път спечелилият мнозинството гласове в национален мащаб през 2016 г. да не получи президентския пост, за да се замислят американците за дефектите на системата и вече да искат промени в нея.

България обаче, в плен на един елементарен популизъм, се плъзга към бездната. Конституцията ни гарантира всеобщо равно и пряко избирателно право, а в същото време бариерата, установена от сегашното изборно законодателство, лишава хиляди хора от възможността да изпратят в Народното събрание желаните от тях депутати. Азбучна истина е, че дори един процент от националния вот може да даде на всяка политическа формация поне двама депутати. Казионният отговор – подобна фрагментация щяла да навреди на структурирането на парламента.

Кое е по-важно – да видиш избрани желаните кандидати или да пазиш статуквото по схемата „колкото по-малко партии вътре, толкова по-голямо разбирателство”. Последните години ни взеха акъла с парламентарни конфигурации. Според мен някои не знаеха в кой момент са на власт и в кой – в опозиция!

Мажоритарната система ще закове последния пирон в ковчега на крехката българска демокрация. Щели да бъдат избирани личности! Хората и сега знаят за много емблематични региони на България, че там и магаре да кандидатираш, ще бъде избрано – по байганьовски.

 

VII. Петата република и жискардизмът

 

Смъртта на президента Жорж Помпиду е обявена по националната телевизия на 2 април 1974 г. в 21:58 часа.

Още на 3 април големите агенции са посетени от дискретни лица, които се надяват да наемат най-добрите места за реклама за министъра на икономиката и финансите Валери Жискар д’Естен. Оказва се, че са били изпреварени с няколко месеца от емисарите на Жак Шабан Делмас.

Неговият екип обаче допуска грандиозен гаф – докато на 4 април тече траурното заседание на Националното събрание, посветено на паметта на Жорж Помпиду, агенция „Франс Прес” излъчва извънредна новина – Жак Шабан Делмас е кандидат за президент.

Очевидно е следван моделът на Жорж Помпиду от 1969 г., когато той изпреварва основните потенциални конкуренти. Сега обаче схемата сработва с ефекта на бумеранг.

Валери Жискар д’Естен обявява кандидатурата си на 8 април 1974 г. в подходящо време, заявявайки, че е готов да се оттегли незабавно при излъчване общ представител на управляващата коалиция.

Той вече е извървял неимоверно успешен политически път – депутат още на тридесет години, държавен секретар – на тридесет и две, и министър – на тридесет и пет. Има също така извънредно успешен семеен живот. През 1952 г. се жени за Ан Мари Брандт – правнучка на основателя на световноизвестна металургична и оръжейна компания „Шнайдер-Крьозо”.

На първия тур на изборите на 5 май 1974 г. Франсоа Митеран получава 43,24 на сто от гласовете, което е с 12 % повече от общия брой гласували за кандидатите на левицата през 1969 година. Жак Шабан Делмас печели 15,10 %. На фона на Шарл дьо Гол – 44,66 % през 1965 г., и Жорж Помпиду – 44,46 % през 1969 г., резултатът е смазващ. Поне до последната седмица шансовете на Делмас са оценявани на 20–22 %. Жискар д’Естен получава 32,6 на сто, което му осигурява участие във втория тур.

Той се провежда на 19 май 1974 година при избирателна активност 87,36 %, която никога до този момент не е постигана във френската история. Жискар д’Естен събира 50,8 %, а Митеран – 49,19 %. Повечето социолози са единодушни, че ако избирателната възраст бе свалена от 21 на 18 години, победител би бил Митеран.

Валери Жискар Д'Естен по време на предизборната кампания, 1974 г.

 

Защо президентските избори през 1974 г. са знаменателни? От май 1958 г. всички министър-председатели са голисти – от самия Шарл дьо Гол, през Мишел Дебре, Жорж Помпиду, Морис Кув дьо Мюрвил, Жан Шабан Делмас и Пиер Месмер.

Двамата президенти са Шарл дьо Гол и Жорж Помпиду.

С Жак Шабан Делмас окончателно си отива един знаменателен период. Някои наричат това „третата смърт на голизма”!!!

Когато на 27 май 1974 г. в 10:15 сутринта Валери Жискар д’Естен се отправя пеша от кръстовището на „Шанз-Елизе” и „Марини” към Елисейския дворец, многобройната публика е впечатлена от това, че не използва лимузина, облечен е в костюм, а не във фрак и спира да целуне двете си дъщери.

Изненадите продължават и по-нататък – при официалната церемония новоизбраният президент не слага голямата огърлица на Почетния легион, а той е единственото лице в държавата, което има право да я носи.

При отдаването на военни почести в парка на Елисейския дворец вместо от републиканската гвардия церемонията е изпълнена от част от поделение, в което той е служил като командир на танк по време на Втората световна война.

Около 12:00 часа на обед президентът, придружен от министър-председателя, председателите на Сената и на Националното събрание, запалва огъня пред Паметника на незнайния войн. Слизане пеша по „Шан-з-Елизе” не е предвидено – вероятно защото през август 1944 г. така е минал по знаменития булевард Шарл дьо Гол!

По време на мандата си Валери Жискар д’Естен има само двама министър-председатели – Жак Ширак /27 май 1974 – 25 август 1976/ и Реймон Бар /25 август 1976 – 21 май 1981/.

Не може да бъде отречен фактът, че той осъществява няколко забележителни реформи:

- възрастта за упражняване на активно избирателно право е намалена от 21 на 18 години през юли 1974 г.;

- през октомври същата година е въведена възможността за сезиране на Конституционния съвет освен от президента, председателите на двете камари и министър-председателя, както е дотогава, но и от минимум 60 членове на Националното събрание;

- със закон от 31 декември 1975 г. е предвидено най-после и Париж да има кмет, а не назначен префект.

След като предава на Реймон Бар изпълнителната власт, Жак Ширак се впуска в ново „партийно строителство”. Под негово председателство през есента на 1976 г. на сцената излиза неоголистката формация „Сбор за републиката”. През 1977 г. е избран за кмет на Париж и е преизбран през 1983 и 1989 година. Славен кмет на славна столица.

Младият Ширак, снимка: Madame Figaro

 

Победата в предстоящите избори през 1978 г. изглежда предопределена за левицата, тъй като десните сили са разделени. Сборът за републиката яростно критикува либерализма на президента и проекта за преки избори за Европейски парламент.

Разговорите между дотогавашните партньори в ляво за актуализиране съвместната програма на 21 и 22 септември 1977 г. обаче завършват неуспешно. Изтъкнат е мотивът, че не могат да се споразумеят относно обема на подлежащите на национализиране индустрии при евентуална бъдеща победа.

На 12 март 1978 г. Съюзът за френска демокрация на републиканците /от май предходната година така се именуват независимите републиканци/, Центърът за социална демокрация начело с Жан Льоканюе и Радикалната партия гордо вземат 24 % от гласовете. Сборът за републиката има 22,8 % и това вече е „четвъртата смърт на голизма”. Социалистите са във форма със същия резултат, комунистите малко изостават с 20,6 %, левите радикали са традиционно стабилни – 2,2 %, а крайнолевите и еколозите набират вече 5 %.

На втория тур нещата си идват по местата. Голистите се реабилитират със 154 мандата, а „обединените да търсят френската демокрация” имат 137 или общо управляващите разполагат с 291 места в Националното събрание.

Социалистите и близките до тях се задоволяват със 114 мандата, а комунистите – с 86.

Така повелява системата и за съжаление това ще продължи и по-нататък.

 

Следва продължение...

 

Още по темата: http://glasove.com/categories/komentari/news/zagadychnata-frenska-prolet

http://glasove.com/categories/komentari/news/izborite-vyv-franciya-zagadychnata-frenska-prolet

http://glasove.com/categories/komentari/news/izborite-vyv-franciya-zagadychnata-frenska-prolet-iii-chast

Още от категорията

Езерни молитви*

Езерни молитви*

Възкресител е моят Господ. Възкресява мъртви от сутрин до вечер и от...
Беседа за смъртта

Беседа за смъртта

Митрополит Антоний (в света Андрей Блум) е роден през 1914 г. в Лозана...
Бог като Творец

Бог като Творец

Актрисата Лайла МакКарти описва как веднъж отишла при Дж. Бърнард Шоу...
Разпаднатият свят

Разпаднатият свят

Разцеплението на днешния свят се вижда с просто око. Всеки наш съвреме...

1 коментар/a

Ерос на 21.04.2017 в 10:42
Ало автора, като пишеш за Франция не прави препратки за България. Тук имаме нужда от мажоритарна система на избиране на депутати в два тура и народът си каза мнението. Това, че референдума беше фалшифициран за де не мине с малко от бездушната политическа класа не означава, че резултатите от него нямат значение.

Напиши коментар