Разгромът на Руската православна църква след Октомврийската революция – дело на безбожните болшевики или на руския народ богоносец?

 

В сините агитпропoвски страсти относно оценките за „комунизма“ в учебниците все пак има и рационално зрънце. Изучаването на истинската „народна“ история на социализма ще става все по-важно за разбирането на днешния ни ден.

 

„Безбожието“ е вечен мотив за оплакване на консерваторите – или поне от изобретяването на писмеността насам. Безбожието, забравянето повелите на Аллаха, бе причината за пораженията на правоверните от армиите на гяурите в помислите на преспанските аги от романите на Талев. Безбожието, забравянето на християнството, според писанията на днешните европейски консерватори е причината за бедствията на днешна Европа в клещите на мигрантската криза и мултикултурализма. Едно от най-острите жила и на критиката срещу „комунизма“ също е, че е „безроден“, заговор на „евреи“-„космополити“ срещу „изконните“ народни ценности. Той налага насилствено чужди на народната душа „безбожни“ псевдоценности – атеизъм, аморализъм, републиканство, колхози, „общност на жените“...

 

Разгромът на Руската православна църква от болшевишката „еврейска“ държава е класически аргумент за това, както и разстрелът на царското семейство от „еврейски комисари“ с кожени тужурки и нагани. Все още силно въздейства песента „Поезд в огне“ (‚Влакът гори“) на ленинградската рок банда „Аквариум“ – погромът на РПЦ, колективизацията на земята са две  лица на едно антинародно, инфернално зло.

 

Идеята за „светата Рус“ днес обаче е също и правомерна реакция срещу западното и официозното украинско демонизиране на Русия. Ето и някога авторитетното американско „дебело“ списание „Атлантик“ не се свени от откровено слабоумни публикации като „Клептокрация в руски стил завладява Америка“ (март 2019 г.). Всичко порочно в иначе чистата като сълза Америка е внос от изток, говори със силен руски акцент. „Крадливите елити на бившия Съветски съюз... предвещаваха клептократския навик, който скоро щеше да стане широко разпространен. Една горчива истина за скандала с Русия е, че когато Владимир Путин опита да повлияе състоянието на нашата страна, тя вече завиваше в неговата посока“. Шокиращо е как с падането на честта пада и умът, и вкусът, и стилът на тези доскоро умни и естетически издържани журнали. 

 

Отхвърлянето на „комунизма“ предполага да се „възкресят“ старите ценности – в Русия се очертава нещо подобно на доктрината „православие, самодържавие, народност“ от времето на тираничния цар Николай I в средата на XIX век. По „народност“ често се разбира и еснафско (рус. мещанское, местечковое) черносотничество – или по нашенски „сидеровщина“, нещо право противоположно на руската „съборност“ – традицията на руския народ да живее в мир и разбирателство с другите в империята. В България шества най-вече бутафорният патриотизъм на хорáта, носиите, трицветните знамена по Рилските езера и „древната“ българска ДНК, но и владици на БПЦ се случва да ръсят светена вода по мутренски първи копки.

 

Колко исторически реални са тези „стародавни“ ценности? Колко православна е „православна Русия“ в златното време за сегашните консерватори, средата на XIX век, когато се утвърждава доктрината „православие, самодържавие, народност“? Няма спор, в сравнение с България Русия и тогава, и сега е очевидно по-духовна и религиозна. Но ето че в романа „Бащи и деца“ на Иван Тургенев има интересна сцена, в 1859 г., в която бащата лекар-помешчик се извинява на гостуващия си син лекар и „нихилист“, че майка му поканила и местния свещеник на обяд у дома. 

 

    „– Искаше ми се да те предупредя, Евгений... ти си умен човек, познаваш хората, и жените познаваш... мамичка искаше да отслужи молебен по случай пристигането ти. Не си мисли, че те карам да присъстваш на тоя молебен... но отец Алексей...

- Поп?

- Ами да, свещеник; той ще... яде у нас... Не го очаквах и даже не го съветвах, но някак тъй излезе... той не ме разбра... При това той ни е много добър и разсъдителен човек.

- Нали няма да ми изяде порцията? – попита Базаров.“

 

От друга страна, в романа „Дворянско гнездо“ на Тургенев друг прогресивен помешчик, който се мъчи да се помоли искрено, да облекчи наранената си душа, но не му се удава, гледа как „селянин с гъста брада и мрачно лице, разчорлен и измачкан, влезе в църквата, бухна се на две колене и тозчас захвана бърже да се кръсти, като отмяташе назад и разтърсваше глава след всеки поклон. Такава горчива мъка се четеше на лицето му, във всичките му движения, че Лаврецки реши да иде да го пита какво му е. Селянинът се дръпна уплашено и строго, погледна го... „Синът умря“ – избъбри като скороговорка и пак взе да бие поклони. „Какво може да им замени утешението на църквата“ – помисли Лаврецки.“

 

Но за самия дворянин то е недостъпен разкош. В средата на XIX век младото, образовано или просто по-динамично мъжко население на Русия, както е и в цяла Европа, е в общи линии фактически атеистично. Жените, старците, селяните са обикновено набожни. Или поне либералното дворянство, интелигенцията вярва, че селяните са религиозни. „Руският народ винаги се е чувстал християнски“ – пише философът-белоемигрант Николай Бердяев. Православието е самата жива тъкан на народния живот. Достоевски проповядва, че руският народ е народ богоносец. Но признава, че набожността на селяните, поне във великоруските земи, не е същата като тази на Светия синод на РПЦ.

 

Все пак всички тези умни и проницателни народоведи-аристократи, дори най-народният от тях – мужишкият граф Лев Толстой, който коси трева и шие ботуши със селяните си, не познават достатъчно добре руския мужик. Сами се досещат за това, както често отбелязва Тургенев, но все пак се оказват изненадани от хода на историята. „Ето че гръмна революцията – пише вече в 20-те години Бердяев – и приведе в бурно движение необятното море на народния живот. Народът, безмълвен от хиляда години, най-сетне поиска да се изприкаже. И ето, вслушвайки се в многогласието народно в разбушувалата се в страната революция, трябва да се признае, че името Христово не се чува в тази глъч... Всички опити да се превърне националната ни революция в социална бяха движени от от стигнала до озлобление жажда за равенство, разбрано механически и материалистически... Революцията оголи духовната опустошеност на руския народ... И това е резултат от... твърде застарялото робство..., твърде далече стигналото разложение на стария строй, твърде дългата парализа на руската църква и нравственото падение на църковната власт.“ 

 

За разлика от днешните антикомунисти (от комунистическо потекло) философът-белоемигрант Семьон Франк е реалист. Да се обясни „защо „народът-богоносец“ вместо националните си светители се оказа във властта на болшевиките е невъзможно само с активността и хитростта на агитаторите, които го „съблазниха“. Напротив, социалистическите идеи намериха отклик, доколкото масите в учението за класовата борба усетиха нещо родно, много познато, съответстващо на собствения им психологически-битов идеал за самодейност и самостоятелност.“

 

Бердяев също мисли, че „народ, у когото действително е силна религиозната вяра, никога не би довел църквата си до толкова плачевно състояние.“

 

В неотдавнашния си коментар за оценката за „комунизма“ в учебниците по история разказах за руския историк Александър Пижиков (Александр Пыжиков), чиито книги „Грани русского раскола“ („Фасетите на руския разкол“, 2012) и „Корни сталинского большевизма“ („Корените на сталинския болшевизъм“, 2016) предлагат изключително интересен новаторски подход. За Пижиков най-фундаменталният факт в руската нова история е разколът от XVII век, реформата на патриарх Никон по „гръцки“ образец, чийто продукт е синодалната РПЦ при Петър Велики и нататък, пък и новата Сталинова патриаршеска РПЦ. Голяма част от руското общество не приема реформата по никониански и бива обявено от държавата и от РПЦ за „разколническо“, което име впоследствие се изменя на „староверско“ или „старообрядско“.

 

Всъщност това е доста точен паралел на западноевропейската Реформация, само дето в Русия  Контрареформацията – реформата на Никон – предшества по време Реформацията – „старообрядството“. Характерът на тази контрареформация и реформация сам по себе си е огромна тема, но за целите на този коментар е достатъчно да се каже, че за Пижиков разгромът на РПЦ в 1920-те години е трагичен завършек на руската гражданска религиозна война, започнала в XVII век, а аз да добавя за цвят, че е своеобразно повторение на 30-годишната война в Западна Европа.

 

Бердяев е прав, болшевиките са и материалисти – макар и не „механистични“ като в XVIII-XIХ век, и атеисти. Ленин, следвайки Маркс, но и Волтер и френските материалисти, отделя доста внимание на религията и я громи като оправдание на царизма,  несправедливостта, мизерията и експлоатацията – т.е. като „опиум на народа“ (Маркс). Ленин обаче не бори религията като „сърце на един безсърдечен свят“ и „въздишка на потисната твар“ (също Маркс). На българския читател тази двойнственост е позната от стиховете на Ботев, най-„богохулният“ и най-християнският ни поет.

 

На Ленин никога не му е минавало през ум, че християнството трябва да се преследва с насилия, разстрели на свещеници, взривяване на храмове – като по времето на римските императори. Той знае също, че да превърнеш поповете в мъченици е най-верният начин да бетонираш религията в сърцата на хората. В своите атеистични писания Ленин призовава да се превеждат и издават популярните брошури на френските материалисти, да се просвещава народът материалистически – но никога не говори за друго освен за просвета.

 

Също е вярно, че болшевиките от Лениновата гвардия са предимно интернационалисти, космополити – по днешному „либерали“. Те се чувстват в Лондон, Париж, Женева, Цюрих и на о. Капри (писателят Максим Горки) много по-комфортно, отколкото в руското село. Много от тях искрено мразят старата „немита“ Русия на Лермонтов – „страна на роби, страна на господари“. Няма нищо, което говорят сегашните „либерални“ русофоби, което да не е било вече в устата на старите болшевики интернационалисти, често в по-крайна форма. Помня как бях впечатлен като гимназист от автобиграфията на поета Владимир Маяковски, чистокръвен православен руски човек, дето казва, че от еди-кога си взел да мрази „всичко руско, всичко славянско и всичко православно“. Вярно е и, че много от старите болшевики са по народност евреи или от други малцинства – поляци, латвийци, грузинци, фини, та и българи (Георгий Маленков, Кръстьо Раковски). За евреите обясних защо е така преди години в нарочен коментар, който цитирам по-долу.

 

Но това положение се променя бързо с приемането в партията – РКП (б) – на големи маси руски пролетариат. След победата, засрамена от почти изключително интелигентския си и полуинороден кадрови състав, болшевишката партия започва кампания за пролетаризиране и русифициране. Особено многолюдни са два специални набора, Ленинският – след смъртта на вожда в 1924 г., и Октомврийският – за 10-годишнината на преврата, в 1927 г., когато строгите изисквания за членство се разхлабват максимално за кандидати работници. Въвеждат се и ограничителни квоти за приемане на интелигенти и чиновници. След всичко това партията вече се доминира от етнически руски пролетарии – повечето пламенни патриоти, безразлични към „световната революция“ и враждебни към НЕП-а, новата икономическа политика на Ленин, която след Дън взеха да следват и комунистите в Китай.

 

Естествено адептите на „световната революция“ и НЕП-а като Лев Троцки, Николай Бухарин и другите постепенно биват изтласкани от партията, пък и от страната – и от този свят. Сталин в началото също е интернационалист, но усеща навреме новия повей и се налага като лидер на патриотичното крило за построяване на социализма „в една отделно взета страна“. Която вече не е презряната, „немита“ Русия, а най-добрата и прогресивна страна в света – родината на победилия социализъм.

 

Колкото до болшевишкото насилие, в това число и срещу църквата, в началото комунистическата власт, дошла с почти безкръвния Октомврийски преврат, е настроена всъщност твърде пацифистки, дори не предвижда да има редовна армия и полиция. Тя следва заветите на Маркс за разрушаването на буржоазната държава и отмирането на държавата. Червената армия се създава спонтанно само поради настъплението на все още нереволюционизираните немци към червения Петроград през февруари 1918 г., а майката на КГБ – ЧК – възниква именно като „извънредна“ или „временна“ комисия за борба с контрареволюцията, саботажа и спекулата, а не като постоянно министерство на полицията.

 

Червеният терор започва също спонтанно в отговор на „белия терор“ на противниците на революцията. В хаоса на Гражданската война и интервенцията на немците и на Антантата страдат и загиват покрай другите и много църковници. Историята на руската църква след 1917 г. обаче също не е предмет на този коментар, но безспорен факт е, че „отгоре“ много дълго време няма официална болшевишка политика на насилие срещу религията.

 

Но идейното преформатиране на ВКП (б) след края на 20-те години от класически марксистки интернационализъм към руски патриотизъм става при пълно игнориране на църквата. Имаме отново „народност“, имаме и нов вид „самодържавие“ – укрепването на личната власт на Сталин след 1934 г., но нямаме православие. Как е възможно това в „светата Рус“? И как ще е възможно това в днешна постсоциалистическа РФ, както говори или намеква официална Москва?

 

Пижиков показва, че огромната част от руския пролетариат е от „старообрядски“ произход и е закърмена от векове с антицърковна опозиционност – за тях официалната църква е домът на Антихриста. А пламенната религиозна вяра на предците им, които дори се самозапалват и самоосакатяват от рвение, е трансформирана сега в социалистически трудов ентусиазъм и битова непретенциозност. Макс Вебер би казал – „протестантска трудова етика“. За старообрядците, особено в „безпоповската“ им разновидност, по-бедна и много по-многолюдна, е характерно и непризнаването на всяка чиновна йерархия, в това число и съветската, но често при запазена народна вяра в добрия московски батюшка от приказките.

 

На практика Съветският съюз възникна в 20-те години като колективно дело на етнически руските пролетарски маси със секуларизирано „протестантско“ съзнание и огромна духовна енергия за преустройство на света в едно земно царство на всеобщо народно равенство. И съответно СССР се срина в мига, в който същият народ престана да вярва в това – някъде след средата на 70-те.

 

Фактите говорят, че атеистичните якобински насилия срещу РПЦ – до опитомяването й от Сталин в 30-те и 40-те години – са най-вече по инициатива на руския народ, а не на болшевишката бюрокрация. Става дума не само за спонтанните погроми по места, а и за исканията „отдолу“ върховете да санкционират преследването и „отгоре“. На 14-тия Всеруски конгрес на съветите в 1929 г. делегат работник от Нижни Новгород (историческо средище на строобрядството) настоява „религиозното безумие да се гори с нажежено желязо, тъй като снижава нужната ни активност на масите“. Той предлага повишаване данъците на всички църковни здания. Запалителни речи държат и много други делегати, все от нечерноземните области на Централна Русия и от Поволжието. Налага се да вземе думата да ги успокоява съветският премиер – старият болшевик, родом също от Поволжието, Алексей Риков: „Идеологическата борба на такъв чувствителен участък като религията не може да се подменя с тоягата. Религията трябва да се унищожава с действителни аргументи, а не с юмруци“. Залата шуми и го апострофира гневно.

 

Истински скандал гръмва същата 1929 г. на втория конгрес на Съюза на войнстващите безбожници – атеистична пропагандистка организация. Един след друг делегатите, пак главно от същите старообрядски региони, громят не само РПЦ, но и самия комунистически Съюз на безбожниците. Новоизбраният лидер на Комсомола, по произход черноработник от безпоповски край, обвинява ръководството на съюза, че пее алилуя на църквите, и че речите пред конгреса на другарите Николай Бухарин, Анатолий Луначарски и Емелян Ярославски (видни стари болшевики, съратници на Ленин) повече подхождат не за този форум, а за църковен събор (!). „Веднага да се прекрати идеологическото лепетене (сюсюканье) – гърми от трибуната комсомолският зилот – и да се вземе курс към твърдо противопоставяне на религията“.

 

Отново болшевишките светила Луначарски, нарком (министър) на просветата, и Ярославски, председател на Съюза на войнстващите безбожници и редактор на сатиричното списание „Безбожник“, тичат на трибуната да гасят пожара – с опасност на бъдат линчувани от разгневените делегати! Луначарски, който е извънбрачен син на полски аристократ, умолява залата да не се увлича по административни действия, по преки удари, да не оскърбява вярващите, да не дава козове в ръцете на истинските врагове на революцията. Трябва само търпелива просветителска работа. Ярославски, по произход евреин, призовава сянката на Ленин, който препоръчва да се подхожда с най-голяма предпазливост към антирелигиозната пропаганда.

 

Погромите по места също по правило започват „отдолу“. Пижиков охотно си служи със свидетелствата на съветската литература там, дето документалите източници недостигат. В романа на Иля Еренбург „Ден втори“ (1932) червен партизанин (в Гражданската война) на име Самушкин говори: „Трудно е да се преброи колко църкви запалихме. Поповете, разбира се, на дървото...“ В романа на Пьотр Замойски „Лапти“ (1930) комсомолският инструктор Скребньов, също староверец по произход, ръководи свалянето на камбаните от една църква в Пензенска област: „не ми е първица, добре знам техниката за сваляне на камбани“. В романа на Александър Фадеев „Разгром“ партизани предлагат на новобранец да им покаже може ли да стреля, като пушне по една никонианска църквица.

 

Тези сцени наистина живо напомнят за войните в XVI – XVII век между католици и хугеноти. Те са неделими и от разграбването н изгарянето на помешчическите имения и преразпределянето на земята от селяните – вечният ужас на руските дворяни още от времето на Разин и Пугачов. Пушкин ги описал в „Капитанската дъщеря“ – „руски бунт, безсмислен и безпощаден“.

 

По заповед на болшевишката партия ли става това? По онова време, и до укрепването на режима на Сталин в средата на 30-те, в Съветска Русия в никой случай не може да се говори за „диктатура“ – напротив, от Политбюро на Ленин до бойните полета на Гражданската война, до социалистическите строежи от първата петилетка и до селските дела навсякъде виждаме обратното – липса на диктатура, има дори прекалена демокрация. Ленин постоянно страда от липса на мнозинство и отчаяно се бъхти с месеци да си осигури един глас повече, за да прокара нещо изключително важно. Имаме работническо и селско общинско самоуправление, анархия в градовете – и най-вече стихийна самодейност на масите. В края на Първата световна война руската армия се разпада, войниците оставят окопите и тръгват за дома с пушките и с уменията и решимостта да ги използват при сгода. Няма болшевишки комисар с кожена тужурка и наган или друга сила в природата, която да заповядва на такива хора да правят нещо, което сами не искат.

 

Както победата на болшевиките над многократно превъзхождащите ги сили на стара Русия и на „международната общност“ стана възможна, защото руският народ в голямата си маса застана в края на краищата зад тях, така и погромът срещу руската църква стана възможен само защото значителна част от руския народ никога не бе приела „никонианската“ църква като своя, а политически най-активната част от него изпитваше към нея и люта историческа омраза, идеща от времето на Хованщината, на Степан Разин и Емелян Пугачов. Не много различна от Ботевата срещу неговите православни антигерои.

 

Сигурен съм, че за съвременните наши адепти на официалното православие като народна вяра и национална идеология на Русия ще представлява интерес, че за Пижиков самата концепция за „православие, самодържавие, народност“ от 1850-те години е внос от Запад – дело на йезуитски възпитаници, сред които авторът й граф Сергей Уваров. За Пижиков и самодържавието, и бюрократичната империя, и крепостното право, че и държавната синодална църква са внос от Запад (най-вече от Прусия) и са важни елементи на насилствената европеизация на Русия при династията Романови. Всъщност и старообрядците се възмущават, че никонианската църква е „гръцка“ и дори „латинска“, а не руска.

 

Разбира се, Пижиков не отрича религиозността на руския народ, но смята, че тя е въпреки, а не поради  РПЦ, че съдържа и много архаични езически пластове, но най-вече е свързана с руската селска община и стремежа й към равенство и взаимопомощ: иначе човек не може да преживее в студените северни ширини – а нали това е, добавям аз, и в основата на скандинавския социализъм.

 

Още по темата:

 

http://dev.m.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/istoriyata-na-socializma-tepyrva-shte-byde-pisana-no-nyama-da-se-haresa-na-sinite-agitpropchici

 

http://glasove.com/categories/komentari/news/kasherna-li-e-kryvta-na-hristiqnskite-mladenci-bylgarskite-levi-i-mitovete-za-evreite (по въпроса за евреите в болшевишката партия)

 

 

 

 

 

Още от категорията

59 коментар/a

епистемологичен материализъм на 02.08.2019 в 20:16
Диалектическият материализъм (наричан накратко диамат) е научен философски мироглед, една от съставните части на марксизма, негова философска основа. Негов предмет са най-общите закони на развитие на природата, обществото и мисленето, онези общи начала и основи на обективния свят и неговото отражение в човешкото съзнание, които дават правилен научен подход към явленията и процесите, метод за обяснение, познание и практическо преобразуване на действителността.(пред фактите боговете мълчат) ФАКТИ срещу релативизмът и идеализмът, Дясното: Модерното дясно, фашизмът, неолиберализмът, неоконсерватизмът, радикалният капитализъм, е научен защото вярва в генетичният подбор и лошите и добри гени, даващи лоши и добри способности. Но такава наука отрича прогресът, който ще изравни способностите, чрез образование, опит и медицина. Както един господстващ лъв остарява и умира, убиват го, така и най-добрата генетика не издържа на травми и старост, инвалидизация, физическа и психическа, и прогресът и медицината им помага, така прогрррррррррррррррресът и медицината помагат - И - на слабите да станат силни, и равенство. В това последното вярва лявото, и следователно не вярва дясното. Тоест научното дясно си е като старото, консервативно, и не вярва в прогресът. Старото дясно, консерватизмът, отрича науката и прогресът, защото вярва в божествен промисъл, който е подредил така нещата. Тоест, бедните и богатите са такива по божия воля. Истината е, че притчата за блудният син е за лявото и дясното, за семейството, общността и равенството, и отдруга страна за егоизмът индивидуализмът, и пазарният свят. Раят, семейството, обединението, е в ляво, блудният син отива на дясно, където егоистично си инвестира - харчи капиталът но след фалит отива в чистилището, после тръгва наляво към общността. Консерватизмът и дясното, дясното, твърди че живеем в .. в най-добрият свят, който няма нужда от култивиране и прогрес. Понеже битието не определя съзнанието, ЗАТВОРИТЕ служат за отмъщение, не за поправяне.
епистемологичен материализъм на 02.08.2019 в 20:21
Понеже битието не определя съзнанието, ЗАТВОРИТЕ служат за отмъщение, не за поправяне. ТАКА ЛИ? Котките родени в гората, или на улицата, или и в домашни грижи и любов, са ЕДНАКВИ?
за сведение на 02.08.2019 в 20:24
Кое е провокирало Маркс, пък и други преди него и след него, да станат леви или десни. Това е въпросът: Защо едни работят постоянно и цял живот, и не почиват, парите все не им стигат, а други обратното, все почиват, ваканцуват и не се трудят, и все имат пари. Маркс, едните ги нарича пролетариат, а другите ги нарича буржоа. Едните изкарват парите си чрез труд, физически предимно, а другите със своето право на собственост. Десните казват, че това е нормално и естествено, пролетариатът е глупав, буржоата са от сой. Левите казват, че десните не са прави.
ФАКТИ на 02.08.2019 в 20:45
Дясно мислещите са против образованието на чуждите деца с тяхните пари. Виктор Юго: "Този, който отваря училище, затваря затвор" ... Наркоманията и алкохолизмът са същите като безработицата и самотата, и изолираността, и пасивността - липсата на надежда. И на тях безработните, самотните им трябва лечение, внимания, помощ и комуни. Бедността дори е същото, и има нужда от лечение. Дясното проповядва индивидуализмът. Но да си помогнеш сам, е същото като Мюнхаузен който се дърпа за косата. Ако някой не си е помогнал, значи не може да си помогне. Било лесно да си в багажникът на колата, а кой те поставя в багажникът на колата?-не е ли този който е роден със златна лъжичка на задната седалка на ролс-ройс.. ................ СОЦИАЛИЗМЪТ РЕАЛНИЯТ - ДЪРЖАВНИЯТ КАПИТАЛИЗЪМ, НЕ ИЗОСТАВАШЕ С ПОВЕЧЕ ОТ 10-20 ГОДИНИ ОТ РАЗВИТИТЕ ИКОНОМИКИ И ДЪРЖАВИ, ИНДИЯ ИЗОСТАВА СЪС 150 ГОДИНИ, БЪЛГАРИЯ СЕГА СЪС 60-100, АФРИКА С 200 ГОДИНИ. Но един ден, след 200 години Африка ще е на нивото на сегашна САЩ. И като икономика и като култура, оръжия, и шовинизъм. През 1975г Нр България стандартът и икономиката е равна на Италианската от 1960та. Всеки си е купувал ЗАЗ със заплата. Работник е можел да изплаща апартамент със заплата. Сега имаме БВП 7500 долара - колкото САЩ през 1975та. Но тогавашните 7500 долара, сега са равни на 35 000 долара. Изоставането не е 43 години, дори, а е 88 години. 1930та имат 500 долара БВП на глава, равни сега на 7500 долара. България има икономика равно на тази на САЩ от времето на Голямата депресия.
до лунатикът на 02.08.2019 в 22:24
Който не вярва в "битието определя съзнанието", да си направи приказен дворец с мисъл, да не се тревожи когато гей родители осиновяват деца, и да купят презервативи на десетгодишната си дъщеря, и да я водят на гаджета. Да, може да има някой да яде отрова колкото си иска и това да не му вреди, да се телепортира в други въображаеми светове, да прави пасти от лайно. Но колко преобладаващо е това, каква е вероятността. А лунатиците, защо 50 години не ходят на луната, може в кофа и метла.
съзнанието определя битието на 02.08.2019 в 22:43
Как така милиони съзнания пускат фиш, а на един се падат милионите. Що на голям сваляч, грозен с малко пари, с хиляди жени, не му се пада от тотото и лотарията, би требало силно съзнание да има.
невролог на 02.08.2019 в 23:03
До господина обявил се за "истински невролог",за разлика от мен-"шарлатанина".20 год.преподавам клинична неврология в МУ София.Бихте ли ми обяснил кога се развива невросифилиса-колко години след заразяването,кога се образуват сифилитичните гуми и хеморагичните лезии-унищожили почти напълно лявата хемисфера на "великият вожд" Ленин. Тук не искам да коментирам недоказаните писания за сексуалните му наклонности.Колкото до Сталин-бихте ли обяснили какво означава параноик,без шизофрения.Тъй-като явно нямате представа от неврология-параноята е основния симптом на основната форма на шизофренията.Да е параноик без шизофрения е все едно да кажете за един мъж-той спи с мъже ,но не е педерас.Така ,че не се бъркайте в науки за които нямате интелект.Иначе идеологически вероятно сте добре подкован.
Тук на 03.08.2019 в 08:47
е излишно да спорите с мен, понеже аз съм хилозоист. Признавам и материята - мъртвата - признавам и живота - белтъчната материя - и материя и живот са философска диалектична система. Самата дума хилозоизъм идва от "хили" - материя и "зое" - живот. Но не искам да се съглася, че всичко е мъртва материя и дори, че животът или човекът са мъртва материя и да се гледа на човека като войник или робот. А искам да напиша нещо, а именно, че когато има параноици, лъчът на волята им стига до ствола на мозъка им, вследствие на заболяването им и всичко, което човек мисли, казва и напише става реалност. Така сега всеки може, чрез Информационното си поле да стигне до подкорието на мозъка си където е човешкият гений и талант и самият човек става много по умен, защото черпи от човешкия си гений. Може да достигне до ствола на мозъка си и всичко което мисли, каже и напише да става реалност. Сам аз не съм виждал чудеса, но в Библията пише, че Мойсей разцепил Червено море, а Христос е правил чудеса. Това което съм виждал, е, че когато човек каже мисли и пише стават чудеса в областта на отношенията. Но това е свойство на човешкия мозък. Така като се молиш на Бог Отец, чрез Христос всичко се сбъдва. Това съм виждал и мога да го твърдя сега. И мисля, че всеки с вяра може да опита. Затова казвам с увереност, че съзнанието определя битието. И не случайно хората вярват в Бог. То и комунизма щеше да е вечен, но според мен именно Бог срути комунизма, както сега се срутват и всички религиозни учения, които са от обикновени хора, а не от Бог. А сега всеки е обиталище на Бог и сам е Бог. В човека има Разум, който е от света. Този Разум е основа на материализма и с разума се обработват материалните неща, стоките.. Разума на човек се намира в сивото вещество на човека или в топчетата на невроните на човека. Но човек може, чрез Информационното поле да стигне до Святия дух - подкорието на мозъка, до Исус Христос - ствола на мозъка и до Част от Бог Отец, който е в човека, като душа на човека в сърцевината на ствола на мозъка, и от дълбините на мозъка на човека идва Бог Слово. Не случайно най голям опонент на материализма е именно религията и Бог.
Разумът на на 03.08.2019 в 09:35
човека се намира в кората на големите полукълба на предния мозък, той е в сивото вещество или в топчетата на невроните, и той възприема чрез сетивата материалния свят и мисли и обработва с мисъл най различните материални неща, и подава волева команда и когато се реализира тази команда тя се превръща във волево действие. Човек си създава характер, който е сила, воля, работливост, устойчивост, издръжливост и т.н. и този характер се образува в трудовата дейност на човека. Но човек вижда и волевите действия на другите хора, преценява ги и когато изрази преценката си , то тя се превръща в оценка или реакция. Оценката е реакция с думи.Тя се прави въз основа на субективен фактор, който е цели, стремежи интереси, възгледи разбирания, идеали и т.н. Всичко това Ленин не е развил в своите теории на познанието. Всичко това е Разумът на човека.
азумът на на 03.08.2019 в 09:35 човека се намира в кората на големите полукълба на предния мозък на 04.08.2019 в 13:28
Това цитираното в заглавието на поста ми мозъкът ли ви го нашепна или вие си го измислихте? Разумът никъде не се намира; когато почне да обяснява по правилата на логиката, които са априорни, а не предметни, той сам си назначава местата и моментите.
Във на 04.08.2019 в 14:00
кората на полукълбата на предния мозък има мозъчни центри, според мен, които копират информацията от сетивата, и тя се запомня. Следите от това копиране стават все по малки с времето и човекът забравя. Ако обаче с лъчът на волята вложи енергия в мозъчния център, то спомена или следите в мозъчния център се засилват и се получава по голяма представа, въображение или образ, Може усиления с енергия мозъчен център да се свърже с други центрове и да се получи още по разширен образ на действителността и да се правят изобретения и най различни теории. Когато се свързват мозъчни центри, то това става с мисъл, или човек мисли. Когато човек усили с енергия мозъчния център и започне да възпроизвежда това, което е запомнил, то образа или представата се засилва, въображението става по голямо, следите в мозъчния център стават много по големи. Това възпроизводство на следите може да стане с говорене писане или разказване, а когато работиш с цифри в областта на математиката, трябва да се пише. Ако искаш да се развиваш в областта на точните науки пиши това, което помниш, а когато се подготвяш за изпит по история или хуманитарни науки е добре да се разказва, дори ако си представяш че говориш на учителката си или на класа, дори да няма хора в стаята където учиш. Така се получават много трайни знания. А това е все в сферата на Разума..
ленинианата умря на 10 ноември 1989г., ако все още не ви е ясно на 04.08.2019 в 18:02
Как така "се копира" информация от сетивата - всяко отнасяне на причинно-следствена връзка с участието на понятията "сетива" и "информация" вече е изпреварило ТАКА НАРЕЧЕНОТО "копиране" на едното от другото. Вярата в способността на сетивата да оперират с информация без оглед на говорещ субект, е не по-различна от суеверие.
Като на 04.08.2019 в 20:16
казвам копира имам впредвид, че информацията, която идва от сетивата на човека, в мозъка на човека, се записва в сивото вещество, в топчетата на невроните, в мозъчни центри, които са едно множество от топчета на неврони или в сиво вещество. Аз си мислех че точната дума е да се копира в мозъчните центри, но в компютъра копирането е от даден текст да се копира текста и да се пейстне на ново място. Може би трябваше да пиша, че информацията от външния свят копирана от сетивата се пейства върху мозъчните центри. Може да се каже и, че се кодира в мозъчните центри.
докамбрий на 05.08.2019 в 08:42
И какво производно има разумът спрямо всички тия топчета и сиво вещество, след като самият разум е внедрената ни способност да създаваме общо и връзки между каквото и да е? Играта на физиология на висшата нервна дейност не може да създава разум. Самият разум осигурява правилата и изправността на въпросната игра. Някои "учени" си търсят субстрати в изначално неразумното както на бебетата им трябва биберон. Няма лошо да си играйкат, щом се забавляват, но това няма нищо общо с истината откъм самия разум.

Напиши коментар