Разгромът на Руската православна църква след Октомврийската революция – дело на безбожните болшевики или на руския народ богоносец?

 

В сините агитпропoвски страсти относно оценките за „комунизма“ в учебниците все пак има и рационално зрънце. Изучаването на истинската „народна“ история на социализма ще става все по-важно за разбирането на днешния ни ден.

 

„Безбожието“ е вечен мотив за оплакване на консерваторите – или поне от изобретяването на писмеността насам. Безбожието, забравянето повелите на Аллаха, бе причината за пораженията на правоверните от армиите на гяурите в помислите на преспанските аги от романите на Талев. Безбожието, забравянето на християнството, според писанията на днешните европейски консерватори е причината за бедствията на днешна Европа в клещите на мигрантската криза и мултикултурализма. Едно от най-острите жила и на критиката срещу „комунизма“ също е, че е „безроден“, заговор на „евреи“-„космополити“ срещу „изконните“ народни ценности. Той налага насилствено чужди на народната душа „безбожни“ псевдоценности – атеизъм, аморализъм, републиканство, колхози, „общност на жените“...

 

Разгромът на Руската православна църква от болшевишката „еврейска“ държава е класически аргумент за това, както и разстрелът на царското семейство от „еврейски комисари“ с кожени тужурки и нагани. Все още силно въздейства песента „Поезд в огне“ (‚Влакът гори“) на ленинградската рок банда „Аквариум“ – погромът на РПЦ, колективизацията на земята са две  лица на едно антинародно, инфернално зло.

 

Идеята за „светата Рус“ днес обаче е също и правомерна реакция срещу западното и официозното украинско демонизиране на Русия. Ето и някога авторитетното американско „дебело“ списание „Атлантик“ не се свени от откровено слабоумни публикации като „Клептокрация в руски стил завладява Америка“ (март 2019 г.). Всичко порочно в иначе чистата като сълза Америка е внос от изток, говори със силен руски акцент. „Крадливите елити на бившия Съветски съюз... предвещаваха клептократския навик, който скоро щеше да стане широко разпространен. Една горчива истина за скандала с Русия е, че когато Владимир Путин опита да повлияе състоянието на нашата страна, тя вече завиваше в неговата посока“. Шокиращо е как с падането на честта пада и умът, и вкусът, и стилът на тези доскоро умни и естетически издържани журнали. 

 

Отхвърлянето на „комунизма“ предполага да се „възкресят“ старите ценности – в Русия се очертава нещо подобно на доктрината „православие, самодържавие, народност“ от времето на тираничния цар Николай I в средата на XIX век. По „народност“ често се разбира и еснафско (рус. мещанское, местечковое) черносотничество – или по нашенски „сидеровщина“, нещо право противоположно на руската „съборност“ – традицията на руския народ да живее в мир и разбирателство с другите в империята. В България шества най-вече бутафорният патриотизъм на хорáта, носиите, трицветните знамена по Рилските езера и „древната“ българска ДНК, но и владици на БПЦ се случва да ръсят светена вода по мутренски първи копки.

 

Колко исторически реални са тези „стародавни“ ценности? Колко православна е „православна Русия“ в златното време за сегашните консерватори, средата на XIX век, когато се утвърждава доктрината „православие, самодържавие, народност“? Няма спор, в сравнение с България Русия и тогава, и сега е очевидно по-духовна и религиозна. Но ето че в романа „Бащи и деца“ на Иван Тургенев има интересна сцена, в 1859 г., в която бащата лекар-помешчик се извинява на гостуващия си син лекар и „нихилист“, че майка му поканила и местния свещеник на обяд у дома. 

 

    „– Искаше ми се да те предупредя, Евгений... ти си умен човек, познаваш хората, и жените познаваш... мамичка искаше да отслужи молебен по случай пристигането ти. Не си мисли, че те карам да присъстваш на тоя молебен... но отец Алексей...

- Поп?

- Ами да, свещеник; той ще... яде у нас... Не го очаквах и даже не го съветвах, но някак тъй излезе... той не ме разбра... При това той ни е много добър и разсъдителен човек.

- Нали няма да ми изяде порцията? – попита Базаров.“

 

От друга страна, в романа „Дворянско гнездо“ на Тургенев друг прогресивен помешчик, който се мъчи да се помоли искрено, да облекчи наранената си душа, но не му се удава, гледа как „селянин с гъста брада и мрачно лице, разчорлен и измачкан, влезе в църквата, бухна се на две колене и тозчас захвана бърже да се кръсти, като отмяташе назад и разтърсваше глава след всеки поклон. Такава горчива мъка се четеше на лицето му, във всичките му движения, че Лаврецки реши да иде да го пита какво му е. Селянинът се дръпна уплашено и строго, погледна го... „Синът умря“ – избъбри като скороговорка и пак взе да бие поклони. „Какво може да им замени утешението на църквата“ – помисли Лаврецки.“

 

Но за самия дворянин то е недостъпен разкош. В средата на XIX век младото, образовано или просто по-динамично мъжко население на Русия, както е и в цяла Европа, е в общи линии фактически атеистично. Жените, старците, селяните са обикновено набожни. Или поне либералното дворянство, интелигенцията вярва, че селяните са религиозни. „Руският народ винаги се е чувстал християнски“ – пише философът-белоемигрант Николай Бердяев. Православието е самата жива тъкан на народния живот. Достоевски проповядва, че руският народ е народ богоносец. Но признава, че набожността на селяните, поне във великоруските земи, не е същата като тази на Светия синод на РПЦ.

 

Все пак всички тези умни и проницателни народоведи-аристократи, дори най-народният от тях – мужишкият граф Лев Толстой, който коси трева и шие ботуши със селяните си, не познават достатъчно добре руския мужик. Сами се досещат за това, както често отбелязва Тургенев, но все пак се оказват изненадани от хода на историята. „Ето че гръмна революцията – пише вече в 20-те години Бердяев – и приведе в бурно движение необятното море на народния живот. Народът, безмълвен от хиляда години, най-сетне поиска да се изприкаже. И ето, вслушвайки се в многогласието народно в разбушувалата се в страната революция, трябва да се признае, че името Христово не се чува в тази глъч... Всички опити да се превърне националната ни революция в социална бяха движени от от стигнала до озлобление жажда за равенство, разбрано механически и материалистически... Революцията оголи духовната опустошеност на руския народ... И това е резултат от... твърде застарялото робство..., твърде далече стигналото разложение на стария строй, твърде дългата парализа на руската църква и нравственото падение на църковната власт.“ 

 

За разлика от днешните антикомунисти (от комунистическо потекло) философът-белоемигрант Семьон Франк е реалист. Да се обясни „защо „народът-богоносец“ вместо националните си светители се оказа във властта на болшевиките е невъзможно само с активността и хитростта на агитаторите, които го „съблазниха“. Напротив, социалистическите идеи намериха отклик, доколкото масите в учението за класовата борба усетиха нещо родно, много познато, съответстващо на собствения им психологически-битов идеал за самодейност и самостоятелност.“

 

Бердяев също мисли, че „народ, у когото действително е силна религиозната вяра, никога не би довел църквата си до толкова плачевно състояние.“

 

В неотдавнашния си коментар за оценката за „комунизма“ в учебниците по история разказах за руския историк Александър Пижиков (Александр Пыжиков), чиито книги „Грани русского раскола“ („Фасетите на руския разкол“, 2012) и „Корни сталинского большевизма“ („Корените на сталинския болшевизъм“, 2016) предлагат изключително интересен новаторски подход. За Пижиков най-фундаменталният факт в руската нова история е разколът от XVII век, реформата на патриарх Никон по „гръцки“ образец, чийто продукт е синодалната РПЦ при Петър Велики и нататък, пък и новата Сталинова патриаршеска РПЦ. Голяма част от руското общество не приема реформата по никониански и бива обявено от държавата и от РПЦ за „разколническо“, което име впоследствие се изменя на „староверско“ или „старообрядско“.

 

Всъщност това е доста точен паралел на западноевропейската Реформация, само дето в Русия  Контрареформацията – реформата на Никон – предшества по време Реформацията – „старообрядството“. Характерът на тази контрареформация и реформация сам по себе си е огромна тема, но за целите на този коментар е достатъчно да се каже, че за Пижиков разгромът на РПЦ в 1920-те години е трагичен завършек на руската гражданска религиозна война, започнала в XVII век, а аз да добавя за цвят, че е своеобразно повторение на 30-годишната война в Западна Европа.

 

Бердяев е прав, болшевиките са и материалисти – макар и не „механистични“ като в XVIII-XIХ век, и атеисти. Ленин, следвайки Маркс, но и Волтер и френските материалисти, отделя доста внимание на религията и я громи като оправдание на царизма,  несправедливостта, мизерията и експлоатацията – т.е. като „опиум на народа“ (Маркс). Ленин обаче не бори религията като „сърце на един безсърдечен свят“ и „въздишка на потисната твар“ (също Маркс). На българския читател тази двойнственост е позната от стиховете на Ботев, най-„богохулният“ и най-християнският ни поет.

 

На Ленин никога не му е минавало през ум, че християнството трябва да се преследва с насилия, разстрели на свещеници, взривяване на храмове – като по времето на римските императори. Той знае също, че да превърнеш поповете в мъченици е най-верният начин да бетонираш религията в сърцата на хората. В своите атеистични писания Ленин призовава да се превеждат и издават популярните брошури на френските материалисти, да се просвещава народът материалистически – но никога не говори за друго освен за просвета.

 

Също е вярно, че болшевиките от Лениновата гвардия са предимно интернационалисти, космополити – по днешному „либерали“. Те се чувстват в Лондон, Париж, Женева, Цюрих и на о. Капри (писателят Максим Горки) много по-комфортно, отколкото в руското село. Много от тях искрено мразят старата „немита“ Русия на Лермонтов – „страна на роби, страна на господари“. Няма нищо, което говорят сегашните „либерални“ русофоби, което да не е било вече в устата на старите болшевики интернационалисти, често в по-крайна форма. Помня как бях впечатлен като гимназист от автобиграфията на поета Владимир Маяковски, чистокръвен православен руски човек, дето казва, че от еди-кога си взел да мрази „всичко руско, всичко славянско и всичко православно“. Вярно е и, че много от старите болшевики са по народност евреи или от други малцинства – поляци, латвийци, грузинци, фини, та и българи (Георгий Маленков, Кръстьо Раковски). За евреите обясних защо е така преди години в нарочен коментар, който цитирам по-долу.

 

Но това положение се променя бързо с приемането в партията – РКП (б) – на големи маси руски пролетариат. След победата, засрамена от почти изключително интелигентския си и полуинороден кадрови състав, болшевишката партия започва кампания за пролетаризиране и русифициране. Особено многолюдни са два специални набора, Ленинският – след смъртта на вожда в 1924 г., и Октомврийският – за 10-годишнината на преврата, в 1927 г., когато строгите изисквания за членство се разхлабват максимално за кандидати работници. Въвеждат се и ограничителни квоти за приемане на интелигенти и чиновници. След всичко това партията вече се доминира от етнически руски пролетарии – повечето пламенни патриоти, безразлични към „световната революция“ и враждебни към НЕП-а, новата икономическа политика на Ленин, която след Дън взеха да следват и комунистите в Китай.

 

Естествено адептите на „световната революция“ и НЕП-а като Лев Троцки, Николай Бухарин и другите постепенно биват изтласкани от партията, пък и от страната – и от този свят. Сталин в началото също е интернационалист, но усеща навреме новия повей и се налага като лидер на патриотичното крило за построяване на социализма „в една отделно взета страна“. Която вече не е презряната, „немита“ Русия, а най-добрата и прогресивна страна в света – родината на победилия социализъм.

 

Колкото до болшевишкото насилие, в това число и срещу църквата, в началото комунистическата власт, дошла с почти безкръвния Октомврийски преврат, е настроена всъщност твърде пацифистки, дори не предвижда да има редовна армия и полиция. Тя следва заветите на Маркс за разрушаването на буржоазната държава и отмирането на държавата. Червената армия се създава спонтанно само поради настъплението на все още нереволюционизираните немци към червения Петроград през февруари 1918 г., а майката на КГБ – ЧК – възниква именно като „извънредна“ или „временна“ комисия за борба с контрареволюцията, саботажа и спекулата, а не като постоянно министерство на полицията.

 

Червеният терор започва също спонтанно в отговор на „белия терор“ на противниците на революцията. В хаоса на Гражданската война и интервенцията на немците и на Антантата страдат и загиват покрай другите и много църковници. Историята на руската църква след 1917 г. обаче също не е предмет на този коментар, но безспорен факт е, че „отгоре“ много дълго време няма официална болшевишка политика на насилие срещу религията.

 

Но идейното преформатиране на ВКП (б) след края на 20-те години от класически марксистки интернационализъм към руски патриотизъм става при пълно игнориране на църквата. Имаме отново „народност“, имаме и нов вид „самодържавие“ – укрепването на личната власт на Сталин след 1934 г., но нямаме православие. Как е възможно това в „светата Рус“? И как ще е възможно това в днешна постсоциалистическа РФ, както говори или намеква официална Москва?

 

Пижиков показва, че огромната част от руския пролетариат е от „старообрядски“ произход и е закърмена от векове с антицърковна опозиционност – за тях официалната църква е домът на Антихриста. А пламенната религиозна вяра на предците им, които дори се самозапалват и самоосакатяват от рвение, е трансформирана сега в социалистически трудов ентусиазъм и битова непретенциозност. Макс Вебер би казал – „протестантска трудова етика“. За старообрядците, особено в „безпоповската“ им разновидност, по-бедна и много по-многолюдна, е характерно и непризнаването на всяка чиновна йерархия, в това число и съветската, но често при запазена народна вяра в добрия московски батюшка от приказките.

 

На практика Съветският съюз възникна в 20-те години като колективно дело на етнически руските пролетарски маси със секуларизирано „протестантско“ съзнание и огромна духовна енергия за преустройство на света в едно земно царство на всеобщо народно равенство. И съответно СССР се срина в мига, в който същият народ престана да вярва в това – някъде след средата на 70-те.

 

Фактите говорят, че атеистичните якобински насилия срещу РПЦ – до опитомяването й от Сталин в 30-те и 40-те години – са най-вече по инициатива на руския народ, а не на болшевишката бюрокрация. Става дума не само за спонтанните погроми по места, а и за исканията „отдолу“ върховете да санкционират преследването и „отгоре“. На 14-тия Всеруски конгрес на съветите в 1929 г. делегат работник от Нижни Новгород (историческо средище на строобрядството) настоява „религиозното безумие да се гори с нажежено желязо, тъй като снижава нужната ни активност на масите“. Той предлага повишаване данъците на всички църковни здания. Запалителни речи държат и много други делегати, все от нечерноземните области на Централна Русия и от Поволжието. Налага се да вземе думата да ги успокоява съветският премиер – старият болшевик, родом също от Поволжието, Алексей Риков: „Идеологическата борба на такъв чувствителен участък като религията не може да се подменя с тоягата. Религията трябва да се унищожава с действителни аргументи, а не с юмруци“. Залата шуми и го апострофира гневно.

 

Истински скандал гръмва същата 1929 г. на втория конгрес на Съюза на войнстващите безбожници – атеистична пропагандистка организация. Един след друг делегатите, пак главно от същите старообрядски региони, громят не само РПЦ, но и самия комунистически Съюз на безбожниците. Новоизбраният лидер на Комсомола, по произход черноработник от безпоповски край, обвинява ръководството на съюза, че пее алилуя на църквите, и че речите пред конгреса на другарите Николай Бухарин, Анатолий Луначарски и Емелян Ярославски (видни стари болшевики, съратници на Ленин) повече подхождат не за този форум, а за църковен събор (!). „Веднага да се прекрати идеологическото лепетене (сюсюканье) – гърми от трибуната комсомолският зилот – и да се вземе курс към твърдо противопоставяне на религията“.

 

Отново болшевишките светила Луначарски, нарком (министър) на просветата, и Ярославски, председател на Съюза на войнстващите безбожници и редактор на сатиричното списание „Безбожник“, тичат на трибуната да гасят пожара – с опасност на бъдат линчувани от разгневените делегати! Луначарски, който е извънбрачен син на полски аристократ, умолява залата да не се увлича по административни действия, по преки удари, да не оскърбява вярващите, да не дава козове в ръцете на истинските врагове на революцията. Трябва само търпелива просветителска работа. Ярославски, по произход евреин, призовава сянката на Ленин, който препоръчва да се подхожда с най-голяма предпазливост към антирелигиозната пропаганда.

 

Погромите по места също по правило започват „отдолу“. Пижиков охотно си служи със свидетелствата на съветската литература там, дето документалите източници недостигат. В романа на Иля Еренбург „Ден втори“ (1932) червен партизанин (в Гражданската война) на име Самушкин говори: „Трудно е да се преброи колко църкви запалихме. Поповете, разбира се, на дървото...“ В романа на Пьотр Замойски „Лапти“ (1930) комсомолският инструктор Скребньов, също староверец по произход, ръководи свалянето на камбаните от една църква в Пензенска област: „не ми е първица, добре знам техниката за сваляне на камбани“. В романа на Александър Фадеев „Разгром“ партизани предлагат на новобранец да им покаже може ли да стреля, като пушне по една никонианска църквица.

 

Тези сцени наистина живо напомнят за войните в XVI – XVII век между католици и хугеноти. Те са неделими и от разграбването н изгарянето на помешчическите имения и преразпределянето на земята от селяните – вечният ужас на руските дворяни още от времето на Разин и Пугачов. Пушкин ги описал в „Капитанската дъщеря“ – „руски бунт, безсмислен и безпощаден“.

 

По заповед на болшевишката партия ли става това? По онова време, и до укрепването на режима на Сталин в средата на 30-те, в Съветска Русия в никой случай не може да се говори за „диктатура“ – напротив, от Политбюро на Ленин до бойните полета на Гражданската война, до социалистическите строежи от първата петилетка и до селските дела навсякъде виждаме обратното – липса на диктатура, има дори прекалена демокрация. Ленин постоянно страда от липса на мнозинство и отчаяно се бъхти с месеци да си осигури един глас повече, за да прокара нещо изключително важно. Имаме работническо и селско общинско самоуправление, анархия в градовете – и най-вече стихийна самодейност на масите. В края на Първата световна война руската армия се разпада, войниците оставят окопите и тръгват за дома с пушките и с уменията и решимостта да ги използват при сгода. Няма болшевишки комисар с кожена тужурка и наган или друга сила в природата, която да заповядва на такива хора да правят нещо, което сами не искат.

 

Както победата на болшевиките над многократно превъзхождащите ги сили на стара Русия и на „международната общност“ стана възможна, защото руският народ в голямата си маса застана в края на краищата зад тях, така и погромът срещу руската църква стана възможен само защото значителна част от руския народ никога не бе приела „никонианската“ църква като своя, а политически най-активната част от него изпитваше към нея и люта историческа омраза, идеща от времето на Хованщината, на Степан Разин и Емелян Пугачов. Не много различна от Ботевата срещу неговите православни антигерои.

 

Сигурен съм, че за съвременните наши адепти на официалното православие като народна вяра и национална идеология на Русия ще представлява интерес, че за Пижиков самата концепция за „православие, самодържавие, народност“ от 1850-те години е внос от Запад – дело на йезуитски възпитаници, сред които авторът й граф Сергей Уваров. За Пижиков и самодържавието, и бюрократичната империя, и крепостното право, че и държавната синодална църква са внос от Запад (най-вече от Прусия) и са важни елементи на насилствената европеизация на Русия при династията Романови. Всъщност и старообрядците се възмущават, че никонианската църква е „гръцка“ и дори „латинска“, а не руска.

 

Разбира се, Пижиков не отрича религиозността на руския народ, но смята, че тя е въпреки, а не поради  РПЦ, че съдържа и много архаични езически пластове, но най-вече е свързана с руската селска община и стремежа й към равенство и взаимопомощ: иначе човек не може да преживее в студените северни ширини – а нали това е, добавям аз, и в основата на скандинавския социализъм.

 

Още по темата:

 

http://dev.m.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/istoriyata-na-socializma-tepyrva-shte-byde-pisana-no-nyama-da-se-haresa-na-sinite-agitpropchici

 

http://glasove.com/categories/komentari/news/kasherna-li-e-kryvta-na-hristiqnskite-mladenci-bylgarskite-levi-i-mitovete-za-evreite (по въпроса за евреите в болшевишката партия)

 

 

 

 

 

Още от категорията

59 коментар/a

Юлиан Вучков на 31.07.2019 в 03:37
Статията иска да каже, че няма указ, заповед от Ленин, за нещо срещу църквата. По нататък авторът уточнява, че в Русия има ДВЕ църкви, освен налаганата от запад и папата униатщина, и то много силно тогава. Така социализмът - спирането на лапите на западното, спасява православието. ДВЕте църкви са староверците и налаганата от държавата-царя синодална официална църква. КАКВО НЕ РАЗБРАХТЕ, НЕ ВНИКВАТЕ, ЕДНО БАБА СИ ЗНАЕ ЕДНО СИ БАЕ. А как се противопоставяха двете течения в нашата църква, след 1990та, Желю ли даваше заповеди?
СДС на 31.07.2019 в 03:46
Живков и живковистите сменяват социализмът с капитализъм, с оправданието за недоносен капитализъм. Демек Маркс казал, че социализмът се ражда от развит капитализъм. Нищо подобно не е казал Маркс. Имал е предвид, че колкото повече капитализъм, толкова по-зле, повече експлоатация и кризи, следователно повече революционно положение. Маркс е обичал капитализмът, но не е искал да е частен. Ако се въведе дори в джунглите на Амазония държавният капитализъм, би се радвал Маркс. Маркс не е мислил, че прави религия, но всеки елит превръща науката и системата в религия. Маркс иска научно виждане и решаване на проблемите, наука и демокрация. Мао, маоизмът, казва, че новата буржоазия е партийният елит, и те ще искат капитализъм. Лекарите докараха капитализмът отново. Даваш им образование, но усвоеното умение ги прави друга класа, нова буржоазия. Новата буржоазия, която има полза от възстановяване на капитализмът. Мао е казал, че това ся партийците. Но и Калоянчев казваше, че би бил богат като дениро, ако беше капитализъм. А сега пращим от робъртденировци, или преди 1944та от кларкгейбъловци. Но ситият на гладният не вярва, и си мисли че има умението да хваща Господ за шлшферът, дори и в джунглата, дори срещу цялата световна конкуренция, и плюе на баща си. Краят на социализмът започна с корекомите. Партийците си купуваха всичко от корекомът и показният, ако замръкнат в някое село там имаше марлборо, кока кола, балантайнс, в хоремаг, всякакви вкусни бонбониери, и са забравили за това какво реално може да купи всеки българин. И сравнявайки изостаналата структура заради тях, но не знаейки за грешката си, те сравняват кореком и другите магазини, и казват социализмът е недоносче. Така е и с болниците, едни за тях други за народът. А командната икономика е отлична, стига да знаеш нуждите, а качеството също е командно - стандарт - стандартизация, ако стандартът включва златна опаковка с цветни надписи и картинки и гурме продукт, то така ще е. Социализмът е като семеен дом, няма нужда от етикети на бурканите и домашната фанела. Но настойниците в това семейство ядяха и се обличаха от комерсиалната търговия. Кое е провокирало Маркс, пък и други преди него и след него, да станат леви или десни. Това е въпросът: Защо едни работят постоянно и цял живот, и не почиват, парите все не им стигат, а други обратното, все почиват, ваканцуват и не се трудят, и все имат пари. Маркс, едните ги нарича пролетариат, а другите ги нарича буржоа. Едните изкарват парите си чрез труд, физически предимно, а другите със своето право на собственост. Десните казват, че това е нормално и естествено, пролетариатът е глупав, буржоата са от сой. Левите казват, че десните не са прави.1% средна класа, има ли почва дясното в България. Че нали това е идеята им, то дясното не иска равенство, първо защитава аристокрацията и роялизмът, после плутокрацията, консервирането на живота от преди 250 години. ...
за сведение на 31.07.2019 в 03:48
РЕЛИГИЯТА Е ОПИУМ ЗА НАРОДА И тази фраза е извадена от контекста си. Карл Маркс пише във въведението на труда си „Към критиката на Хегеловата философия на правото“ (1843 г.): „Религията е въздух за угнетените същества, сърце за безсърдечния свят, а също душа на бездушното статукво. Подобно на това как тя е дух за бездушните порядки, религията е опиум за хората!“.Тоест, религията намалява болката от общественото битие в едно безчовечно общество. Трябва да се знае, че по времето на Маркс на опиума се е гледало не като на наркотик, а като на всепризнат и общоприет обезболяващ лек.
дойче веле на 31.07.2019 в 03:51
ИМА ЧОВЕК – ИМА ПРОБЛЕМ, НЯМА ЧОВЕК – НЯМА ПРОБЛЕМ… Приписвано на Сталин, това изречение всъщност никога не е било произнасяно от него. Фразата принадлежи на лауреата на Сталинска премия писателя Анатолий Рибаков и е вложена в устата на Сталин в романа „Децата на Арбат“ (1987 г.). По-късно, в автобиографичния си роман „Роман възпоминание“ (1997 г.), Рибаков разказва как е възникнала тази максима. По спомени на познати на писателя, той много се гордеел с това, че съчинената от него фраза „се харчи“ като действително изказване на вожда.
драговит на 31.07.2019 в 10:02
Религията може да бъде метод за излекуване и изправяне, а не само за утешаване и омайване. Но за целта не трябва да се тръгва от вярата в отвъдното, а трябва да се пристига при нея чрез освободено и гъвкаво знание за най-дълбокото.
Религията на 31.07.2019 в 11:29
е била вяра в чудеса, други са се молели на Бог, за здраве и най различни други нужди. Религията е описвана от атеисти, като "опиум за народа", както от Маркс, била е отричана имало е и различни религии, като Исляма, която е била "правата вяра", която е най правилна, Водили са се религиозни войни. Имало е Инквизиция, сливане на църква и държава и теокрация , особено при исляма и донякъде при християнството, военно верски държави. Изгаряли са хора на клади, като еретици, вещери и най различни други прегрешения. Имало е и власт на църквата, заради която власт са спирани най прогресивни учения и т.н. Но религията не е била унищожена, макар, че са правени вякакви опити за унищожението и. Защо е нужна религия? Защото човека е бил див звяр и е имал еволюционно развитие, което е най силния да оцелее и да даде поколение или е имало естествен подбор. но човекът е трябвало и е искал да създаде общество. Това е можело да стане само като се създаде от религията цивилизован манталитет, за да може хората да живеят задружно в съгласие, а не в диващините на еволюцията. Затова там където се е създавало общество в основата е била религията. Комунизмът или социализмът, а и фашизмът са били за повече тоталитарна диктаторска държава и тези системи са връщали хората към еволюцията. Същото прави и исляма като еволюционна религия понеже при нея църква и държава се сливат. Затова е нужна религия и винаги ще е нужна. Сега в Европейския съюз отричат религията, християнството. Това е огромна грешка, защото няма цивилизация без религия. и религията ще се развива все повече и повече, ако искаме обществото да се развива. Това означава в ЕС да се върне християнството, в православните страни да стане Реформация и да се въведе съвсем новото диамантено християнство с четири единен Бог, или Бог с четири лица. Това е просто задължително, за да се развива светът. А това ново християнство е за всички народи по света, даже да имат развити религиозни системи. Ще има и нови интерпретации и на това ново диамантено християнство, както са правени опити християнството с триединен бог, да има най различните възможни разновидности. А сега християнството с четириединен Бог, макар още официално да не е обявено, ще има най различни интерпретации. Защото държавите са искали да са независими, а християнството се е използвало за да се подчинят народи на други народи или на империи. Изобщо пъстър свят. Но християнството и религиите дават най важното - базата, отношенията, манталитета на хората, които най бавно се развиват и променят и това е основната роля на религията и християнството.
епистемологичен материализъм на 31.07.2019 в 11:55
Ако мислите, че компютърът пред вас е изграден от материя, и твърди правила, и че всичко се дължи на някаква причина, тоест вярвате в причина-следствие, то вие сте материалисти - по философията материализъм - Лукреций, Маркс... Матиматиката, химията, физиката, криминалистиката, и изобщо науката е философията материализъм. Ако не сте материалисти, в този смисъл, а не консумеристи - които някои ги наричат материалисти. ТА, АКО НЕ СТЕ МАТЕРИАЛИСТИ, ЗНАЧИ СТЕ ИДЕАЛИСТИ, И РЕЛАТИВИСТИ, ТОЕСТ ВЯРВАТЕ В НЕЩА КОИТО НАУКАТА НЯМА КАК ДА ОБЯСНИ - ЗАЩОТО ВЯРВАТЕ ЧЕ ИСТИНА НЕ СЪЩЕСТВУВА, ЧЕ ВСИЧКО Е ВЪПРОС НА ВЯРА. Консерваторите и дясното, са релативисти. Според релативизма истината и моралът са относителни и трябва да се разглеждат само от гледна точка на историческия контекст и преобладаващите принципи и норми. Епистемологичен релативизъм - отричане на абсолютните стандарти за преценяване на истината. Консерватизмът - дясното, казва - че богатият е богат по воля на Бог, или Боговете, а робът е роб по волята на Бог, или Боговете. Не, че не е така, че Бог определя нишката на живота, но има и обективни причини, материални причини - обстоятелства. Консерватизмът и релативизмът отричат обективните причини, като признават само обективните обстоятелства.
ФАКТИ на 31.07.2019 в 11:57
Дясното(олигархията)(елитът)(плутокрацията) има много общо с гей пропагандата и философията им. Те определят моралйт, като относителен, подвижен, релативен. ДЕСНИТЕ КАЗВАТ: "ЧЕСТНОСТТА Е КЛАСОВО ПОНЯТИЕ" ... Ето защо плутокрацията(дясното) подкрепя гей пропагандата, това е тяхната пропаганда, че моралът е измислица. ... Има една опорна точка на дясното и неолибералното=фашизмът=крайнодясното, свързано с това, че моралът е подвижен. Тази опорна точка е - "човек изпитва вина, само когато има свидетел, и дори тогава не изпитва(л)". ... Артър Милър: Моралът е ред, противопоставен на хаоса
Консерватизмът фарисейският квас на 31.07.2019 в 12:01
Що е Волен С.? Волен С. е едно ехидно и злокобно животно от рода на хиените или лисиците в зависимост от условията и времето: усети ли слабост в противника си, той е цяла кръвожадна хиена и нищо в тоя свят не е в състояние да го омилостиви; види ли обаче дебелия край, той се преобръща на лисица и с такова неподражаемо изкуство почва да се присламчва и умилква, щото да ти се пукне жлъчката от удоволствие. Волен С. е покрит с мека и лъскава козина, която рядко менява цвета си, но затова пък винаги излъгва окото на неопитния наблюдател със своята предателска лъскавина. Волен С. има уши, но не да слуша, а да подслушва, и дълга рунтава опашка, но не да се брани от мухите, а да я върти пред царете. Волен С. разполага с два чифта очи, от които единият чифт му служи да вижда, макар и слабо, а другият – да завижда и то по-силно от престаряла мома. Волен С. има два крака и две ръце, от които едната му служи да се кръсти, а другата да краде.
Различията на 31.07.2019 в 13:41
и еднаквостта на исляма и социализма, във идеите. Някой казва, че социалистите и комунистите са атеисти. Но това не е вярно. Затова искам да покажа, че комунизмът е религия, като сравнявам идеологията на исляма и комунизма. И исляма и комунизма имат почти еднакъв Бог. Бог на исляма е Аллах, на комунистите - Светлото бъдеще. Мюсюлманите имат свещена книга - Корана, комунистите имат свещена книга - Капиталът. Пророк на исляма е Мохамед, пророк на комунизма е Маркс. Ислямистите създават военно верска държава, комунистите създават военно идеологическа държава. И социалистическата и ислямската държави са агресивни, с мерак за световно господство. Комунистите имат капище, черния мавзолей на Ленин, или както е бил на Сталин в Москва, ислямистите имат черен камък в Мека. Сигурно имат и други прилики, но не се сещам сега за тях. Та социализма си има религия, която се изповядва на партийни събрания, партийни конференции, конгреси има полит. пропаганда на полит. просветници, а ислямистите се молят в джамиите, където имамите им четат Корана. Сталин който измисля тази религия на комунистите е бил незавършил семинарист в християнско религиозно училище и е подменил изцяло християнската вяра уж с атеизъм, но от социализма или комунизма е направил религия.
до горния чукча на 31.07.2019 в 14:19
Айде сопри се вече, и стига преписва речниците по марксизъм-ленинизъм.
Различията. на 31.07.2019 в 15:27
И ,още една прилика ; ислямистите сливат църква, религия и държава, а социалистите сливат партия държава, идеология и икономика, както и фашистите сливат партия, държава и идеология.
Във на 31.07.2019 в 16:11
постинга "епистемологичен материализъм", което не знам какво значи, се казва, че ако не сте материалист, сте идеалист или релативист, които науката не е успяла да обясни. Когато човек има цел или мечта да направи нещо, може би добро за хората, се ражда идея как да го постигне. Това е идеализма, който не е основа на нещо голямо и фундаментално, но философите на запад са го обявили за философско направление, като идеализъм. Релативист - признавам си не знам какво значи - но аз имам в предвид друга философска идея. А тя е за материя и живот. Материята е мъртва материя със свойството отражение, което е доказано, и което отражение според мен са физични и химични реакции. Животът - белтъчната материя - също има отражение и това е съзнанието. Съзнанието е "отражение на материята чрез нашите сетива, които фотографират, копират нашите усещания" и т.н. - това е Лениновото определение за съзнанието. Така, че има мъртва материя има и белтъчна материя , като и двете имат свойството отражение, което е открито от учените и дори от философите. А това философско учение за което говоря е хилозоизма от "хиле" - материя и "зое" - живот. И тук се извежда четвърти закон на диалектиката за философска диалектична система от два полюса, поле между полюсите и нов зародиш на нова система, който се ражда в недрата на всяка зряла система. Такива системи са семейството, класовите общества, тока, Земята и най различни други. Така, че материализма е едно неразвито учение, както и идеализма, но при идеализма поне насочват хората, че човек като има цел или мечта, може в ума му да се роди идея как да направи мечтата си или целта си. Но материализмът е половинчато учение, което не обхваща всичко, а само мъртвата материя. Върху клона - мъртвата материя - стои белтъчната материя - животът - но никой не трябва да реже клона на който стои.
ДО ВЪН на 31.07.2019 в 17:20
Идеализъм е философското течение, според което фундаментът на реалността, или на реалността, такава каквато я познаваме, е мисълта, или по друг начин казано – нематериалното. Епистемологически, идеализмът се проявява като скептицизъм относно познаваемостта на всяко нещо, зависимо от ума. В социологически план, идеализмът набляга на това как човешките идеи – особено вярванията и ценностите – оформят обществото. Като онтологична доктрина, идеализмът стига още по-далеч, заявявайки, че всички неща се състоят от мисъл и дух. Крайна версия на идеализма е разгърната във философското течение солипсизъм. Религиозната и философска идея за превъзходството на нематериалното и свръхестественото над материалното и естественото е древна и повсеместна. Все пак, може би най-ранните запазени твърдения, че светът се корени в мисловното и духовното, са от Индия и Гърция. Хинду идеализмът в Индия и гръцките неоплатонисти извеждат пантеистични аргументи за всемирно съзнание, което е в основата на природата на реалността. Школата Йогакара, възникнала сред Махаяна будизма в Индия през 4 век сл. Хр., основава своя идеализъм в голяма степен на феноменологичнен анализ на личното преживяване. Този поглед към субективното изпреварва Джордж Бъркли, който възражда идеализма през 18 век в Европа, чрез скептични аргументи против материализма. Начело с Имануел Кант, немските идеалисти като Георг Хегел, Йохан Фихте, Фридрих Шелинг, и Артур Шопенхауер са водещи във философията на 19 век. Това течение, което набляга на мисловния или „идеален” характер на всеки феномен, поставят началото на множество школи, вариращи от Британски идеализъм до феноменализъм до екзистенциализъм. Историческото влияние на този вид идеализъм е неоспоримо дори от школи, които отричат неговите метафизични допускания, като например марксизъм, прагматизъм и позитивизъм. Матереализмът е опозиция на идеализмът, обяснен по горе.
епистемологичен материализъм на 31.07.2019 в 17:30
Релативизмът не е самостоятелна доктрина, а по-скоро система от схващания, обединени от позицията, че такива категории като знанието, морала и поведението са свързани и зависещи от нещо друго (например културата, историческия момент и езика). Според релативизма истината и моралът са относителни и трябва да се разглеждат само от гледна точка на историческия контекст и преобладаващите принципи и норми. В етиката релативизмът е противоположен на абсолютизма. Докато абсолютизмът отстоява схващането, че съществуват универсални етични стандарти, които са непреклонни и абсолютни, релативизмът твърди, че етичните норми се променят и различават от епоха на епоха и в различните култури и ситуации. Може да се нарече и епистемологичен релативизъм – отричане на абсолютните стандарти за преценяване на истината. Друга разновидност на релативизма е културният релативизъм – схващането, че различните култури дефинират и интерпретират различните феномени по различни начини и така перспективата и гледната точка на една култура не може да бъде използвана за разбиране и оценка на друга култура. Моралният релативизъм отстоява схващенето, че разбирането за добро и зло са въпрос на социално споразумяване и съгласие и по този начин нямат универсална валидност. МАТЕРИАЛИЗМ-епистемологичен, се противопоставя на релативизмът. Дясното(олигархията)(елитът)(плутокрацията) има много общо с гей пропагандата и философията им. Те определят моралйт, като относителен, подвижен, релативен. ДЕСНИТЕ КАЗВАТ: "ЧЕСТНОСТТА Е КЛАСОВО ПОНЯТИЕ" ... Ето защо плутокрацията(дясното) подкрепя гей пропагандата, това е тяхната пропаганда, че моралът е измислица. ... Има една опорна точка на дясното и неолибералното=фашизмът=крайнодясното, свързано с това, че моралът е подвижен. Тази опорна точка е - "човек изпитва вина, само когато има свидетел, и дори тогава не изпитва(л)". ... левият Артър Милър: Моралът е ред, противопоставен на хаоса

Напиши коментар