Съвременната война и националната сигурност

Новите оръжия налагат създаване на нови форми и методи за бойното им използване, които от своя страна довеждат до съществени промени в тактиката, оперативното изкуство и стратегията и в крайна сметка, до промени в строителството на въоръжените сили и подготовката на войските. Ефективността на новите оръжия е проверена по време на проведените настъпателни операции в редица локални конфликти след 1990 г. Резултатите от тях показват, че водените войни могат да се обособят в три различни по замисъл, характер и начин на осъществяване форми: линейно-контактна, неконтактна и нелинейно-контактна.

Линейно-контактната форма е използвана при трите стратегически настъпателни операции на САЩ: срещу Ирак – „Пустинна буря“ през 1991 и „Свобода за Ирак“, 2003 г., и „Трайна свобода” през 2001 г. срещу Афганистан. Те са комбинация от средства и методи, характерни за войната от четвърто и шесто поколение, т.е. при тях се осъществява „контактно обкръжаване с безконтактно унищожаване“ чрез масирани удари с високоточни оръжия (ВТО). Неконтактната форма за водене на бойни действия е използвана при оперативно-тактическите операции „Освобождаваща сила” през 1995 г. в Босна и „Пустинна лисица“ на САЩ и Англия срещу Ирак през 1998 г. Опитът от тях е в основата на стратегическата настъпателна операция „Съюзническа сила“ на НАТО срещу Югославия през 1999 г. При тях целта се постига чрез интензивни въздушно-морски удари с ВТО, т.е. чрез дистанционна, неконтактна война с минимални собствени загуби. Характерно за нелинейно-контактната форма е това, че при нея бойните действия се водят на многобройни разсъсредоточени в пространството места, т.е. при нея няма ясно очертани фронт и тил. Такива бяха оперативно-тактическите операции „Зората на Одисей“ през 2011 г. срещу Либия и „Сервал” през 2013 г. в Мали. Елементи от първата и третата форми се наблюдават

във войната с „Ислямска държава” на територията на Сирия и Ирак. 

Бойните действия, провеждани по първите две форми, на практика са отработване на оръжия и методи за водене на война от шесто поколение. Характерно за тях е това, че те се предхождат от борба за постигане на информационно превъзходство. Осъществяване на комплекс от различни по същност и форма, съгласувани по време и цел информационни операции е смисълът и съдържанието на борбата за постигане на информационно превъзходство над противника. Част от тях са предназначени за оказване на многостранно психологично въздействие върху бъдещия противник с цел сломяване на желанието му за съпротива, обосноваване на предстоящите действия пред собствения народ и пред световната общественост, мобилизиране на вътрешните съпротивителни сили чрез поощряване на предателството и разгаряне на междуетнически и междурелигиозни противоречия. За тази цел се използват свои и чужди електронни и печатни медии като твърде ефективно информационно оръжие. Това не е нов подход, но чрез глобалния обхват на електронните медии той придобива планетарен мащаб и оказва силно въздействие върху разбиранията и настроенията на хората. Днес немалко страни провеждат непрекъснати операции за оказване на психологично въздействие върху настоящи или се подготвят за такова въздействие върху бъдещи противници. То се осъществява от специализирани звена, разполагащи със свой инструментариум – като например за такова звено може да се посочи групата специалисти на САЩ/НАТО по психологични операции, установила се в Украйна през март 2014 г. 

Важна част от борбата за постигане на информационно превъзходство е точното и пълно разкриване на системите за управление на държавата, войските и оръжията. За целта се използват агентурни и технически средства за разузнаване с космическо, въздушно и земно базиране. Едновременно с това се осигурява защита на собствената информационната система и се нанася максимално поражение на информационните системи на противника. Едно от средствата за това са системите за радиоелектронна борба (РЕБ), включваща радиоелектронно осигуряване, т.е. разкриване на противниковите радиоелектронни средства, радиоелектронно противодействие, т.е. подавянето им, и радиоелектронна защита на собствените системи. Изключителното значение на РЕБ бе демонстрирано от Израел през 2007 г. при унищожаването на важен сирийски обект в Дир-а-Дур, близо до река Ефрат. Преди удара сирийската ПВО е „заслепена” чрез силно радиоелектронно противодействие с неизползвана до този момент апаратура за радиоелектронна борба, която изважда от строя дори двете руски РЛС, обслужвани от руски специалисти, след което изтребителите бомбардировачи F-16 необезпокоявани унищожават атакувания обект.

Твърде съществен елемент от борбата за постигане на информационно превъзходство са операциите, провеждани в кибернетичното пространство, които имат за цел извличане на информация, дезорганизиране дейността на противника и провеждане на ударни операции срещу компютърните му системи. Пример за ударна кибератака е внедряването на компютърен вирус Stuxnet в ирански ядрен обект през 2010 г., в резултат на което постепенно, без да се активира електронната защита, се нарушава електрозахранването на центрофугите за разделяне на уран-235, предизвиква се резонанс и следователно механични повреди. Днес борбата в киберпространството вече е непрекъсната и твърде ожесточена и за нея няма мирно и военно време. Звена за провеждане на кибероперации имат десетки страни, а САЩ още през 2009 г. формираха Кибернетично командване /USCYBERCOM/, директно подчинено на Стратегическото командване, което само по себе си говори за неговата роля и значение. Киберкомандвания и съответни поделения имат ВВС /24-та кибернетична армия/, ВМС /10-и киберфлот/, Сухопътните войски, Морската пехота и Бреговата отбрана, а общата им дейност се координира от Център за съвместни операции. През юни 2011 г. НАТО прие Доктрина за кибербезопасност и формира Съвет по киберотбрана /NATO Cyber Defence Management Board/. В 2014 г. Русия също създаде Войски за информационни, в т.ч. кибернетични операции с поделения във военните окръзи и във флота. Съответна структура имат Китай, Израел, КНДР и десетки други страни. Всички те действат в информационно-кибернетичния театър на военните действия /ТВД/, който, като електромагнитна среда, обхваща компютърните мрежи, планетарния интернет, телекомуникациите, т.е. всички средства и системи, с които се добива, разпространява, обработва и използва всякакъв вид информация. Тази среда предоставя идеална възможност за провеждане на настъпателни и отбранителни операции преди и по време на бойни действия от всякакъв мащаб. Тази възможност изрично се подчертава в приетата през 2013 г. в САЩ „Стратегия за електромагнитния спектър”, според която от дейността в информационно-кибернетичния ТВД пряко зависи ефективността на въоръжените сили – ненапразно се твърди, че резултатът от настъпателните операции в него може да бъде сравним с този от оръжията за масово поразяване. Съществен момент при планиране и провеждане на операциите е възможността кибероръжието отначало да се внедрява като средство за извличане на информация, а в определен момент да се активира и да разрушава определените военни или граждански обекти.

Друга характерна особеност на проведените настъпателни операции и водените локални конфликти е нарастващото използване на ВТО /крилати ракети с различно базиране и управляеми авиобомби/ за унищожаване на системата за ПВО в началния етап на операцията, а след това и на военната и административна инфраструктура. За ролята и значението на високоточните оръжия може да се съди от използването им – през 1991 г. срещу Ирак те са 8 %, а през 2003 г. вече заемат почти 70 % от всички използвани боеприпаси. През 1991 г. за унищожаване на една цел са изразходвани средно по 57 класически боеприпаса, а през 2003 г. това количество намалява до 1,5 високоточни. Именно поради това потенциалът от ВТО непрекъснато нараства – според прогнозите към 2018 г. ще бъдат произведени около 200 000 крилати ракети с различно предназначение. Вече съвсем обосновано се предполага, че началото на всяка война между силни противници ще започне с двубой, но не между влитащи самолети и средства за ПВО, а ракетен двубой между ракети и управляеми авиобомби, от една страна, и зенитно-ракетните комплекси за ПРО и изтребителната авиация, от друга. Това е така, защото бомбардировъчната авиация използва оръжията си извън зоната за ПВО и поради това съвременните зенитно-ракетни комплекси задължително трябва да имат възможност за използване и като противоракетно средство. Ракетният двубой е определящ, защото той ще реши въпроса за завоюване на господство във въздушно-космическото пространство и от изхода му ще зависи по-нататъшният ход на войната. Със създаването на хиперзвукови летателни апарати носители и хиперзвукови крилати ракети той ще стане още по-сложен и скоротечен, а съчетаното им използване с лазерни, електромагнитни и микровълнови оръжия ще наложи задължително автоматизиране на процеса

„откриване на целта-идентифициране-унищожаване”. 

Само за едно десетилетие безпилотните летателни апарати /БЛА/ станаха неотменим елемент от бойния ред на войските, който се използва не само за разузнаване, но и за извършване на ударни операции. Днес десетки страни произвеждат и използват БЛА за разузнаване, но засега само САЩ разполагат с ударни. Въоръжените сили на САЩ използват БЛА от над 60 летища, разположени в десетки страни, чрез които постоянно контролират интересуващите ги райони от планетата и провеждат ударни операции от тях. БЛА активно се разработват и все по-често се използват от Китай, Русия, Франция. Усилено се отработват и методите за борба с тях, тъй като те са сложна за поразяване цел, с малка отражателна повърхност, слабо топлинно излъчване и конструирани по технология „стелт”. Активизира се и създаването на роботизирани системи оръжия. БЛА са само един пример. Този процес продължава с все по-голям размах и вече се проектират роботизиран безпилотен изтребител, безпилотен бомбардировач, експериментира се с безекипажна бронирана бойна машина и роботизирана многоцелева миниподводница, а в Русия се подготвят изпитания и на мобилен роботизиран комплекс за охрана и отбрана на стационарните позиционни райони на стратегическите ракетни комплекси. За САЩ роботизирането на въоръжението на основата на изкуствен интелект е решаващо направление за постигане на технологично превъзходство във военната област, известно като „трета офсетна стратегия” /първите две според Пентагона са ядреното оръжие и ВТО/. Тя предполага създаване на бойни роботи с различно предназначение, включително и екзотични мини и микро-БЛА, подобни на демонстрирания наскоро 30-сантиметров Perdix, стотици от които ще се използват едновременно за провеждане на дезориентиращи, разузнавателни и ударни операции. С роботизирани ударни БЛА вече са убити стотици хора, което е предвестник на възможността за масово използване на роботи за убиване и което очертава едно нерадостно бъдеще на човечеството. 

Разширява се използването на космическото пространство за осигуряване бойните действия на войските. Докато в „Пустинна буря“ е използвана орбитална групировка от 35 апарата, то при „Свобода за Ирак“ през 2003 г. те вече са 90, от които 80 % са на САЩ. Усилено се работи и по създаване на ударни средства за противокосмическа отбрана и то не от днес – още през 80-те години такива бяха разработени в САЩ /комплекс ASAT – antisatellite/ и СССР /комплекс УС – убиец на спътници/. При условие, че в близкия космос ще се използват и такива средства, значението му ще стане решаващо. Доказателство за това е фактът, че в посочените САЩ, Китай и Русия вече са създадени структури за провеждане на въздушно-космически настъпателни и отбранителни операции. 

Анализът на бойните възможности на посочените системи оръжия показва, че използването им във война от шесто поколение не би било ефективно без интегриране на всички видове въоръжени сили, разузнавателно-информационни и огневи средства в една автоматизирана информационно-ударна система, което означава водене на бойни действия в единно информационно бойно поле. От тук идва и определението на тази войната като сетецентрична – нейната мощ и ефективност се базира на т.нар. синергетичен ефект, чиято същност ясно и кратко е изразена още от Аристотел: „Цялото е по-голямо от сумата на отделните му части“. Ето пример – определена тежест не може да се повдигне нито с дясната, нито с лявата ръка, но с двете може да се повдигне и по-голяма, т.е. обединяване управлението на войските и на оръжията в една интегрирана система увеличава бойната мощ на въоръжените сили. Затова развитите във военно отношение страни вече преструктуриратвъоръжените си сили така, че да използват войските, оръжията и административно-промишлената структура в единно информационно пространство. В съответствие с това изискване се разработват не само новите образци бойна техника и въоръжение, но и новата екипировка на боеца, включваща полева униформа и вградени в нея бронежилетка, миникомпютър, свързочно устройство, стрелково оръжие с дневно-нощен наблюдателен прибор, миниатюрна ТВ камера, лазерен далекомер и други елементи, чиято обща маса не надвишава 20 кг. С тях

боецът се превръща и в източник на информация, попълваща базата данни на единното информационно бойно поле.

От посоченото дотук може да се направи извода, че войната от шесто поколение ще бъде широкомащабна, маневрена, интензивна и високотехнологична. Ще се води едновременно на земята, водата, във въздушно-космическото и информационно-кибернетичното пространство. Тя може да бъде конвенционална само при условие, че се ликвидира класическото ЯО, но ако това не стане, вероятността за започване на война от шесто поколение в световен мащаб, е почти нулева. Поради това подготвителният период, който вече се осъществява, ще е продължителен и все по-ясно ще се очертава съществуващото неопределено състояние между мир и война. Основната цел на този период, наред с изграждане на въоръжени сили за действие в интегрирано информационно бойно поле, е заемане на изгодни стратегически райони и на райони, богати с минерални и енергоресурси. Основен инструмент за това е предизвикването на социални революции или на различни по интензивност нелинейно-контактни локални войни, в резултат на които се установяват послушни правителства, заемат се важни територии и се създават политически, икономически и военни проблеми на евентуалния противник. Всичко това вече предизвика и все повече ще предизвиква разпадане на страни /както например стана в Югославия, Ирак, Судан, Либия, Украйна/, промени на държавните граници, на етническия състав на населението и ще бъде свързано с възникване преди всичко на нелинейно-контактни локални войни. 

При нелинейно-контактната война, както вече бе посочено, между воюващите страни няма непрекъсната фронтова линия, а бойните действия се водят в отделни райони и основно в населени места, т.е. на практика такава война има характер и на градска партизанска война. При нея основната роля принадлежи на Сухопътните войски, а не на ВВС и ВМС, тъй като контактът между воюващите е непосредствен и с много малка дълбочина. Следователно ударът по противника от въздуха може да бъде и по своите, дори и да е с високоточни боеприпаси. Обикновено тази война възниква като естествен или предизвикан протест на населението, бързо овладян от проникнали в страната или подготвени в нея бойни групи. Зад тях стои мощен покровител, който ги използва като посредник за провеждане на собствената си политика, т.е. такава война е проксивойна, т.е. война, водена между могъщи сили чрез посредници. В началото на такава война като посредници обикновено се използват подготвени групи от недоволни сред собствения народ, вербувани наемници или доброволци от страната покровител. 

Естествено е да си зададем въпроса: в каква война е най-вероятно участието на нашата страна и досегашното строителство на въоръжените сили гарантира ли успех в нея? Участието ни във война от шесто поколение със силен противник, ако се съди по развитието на военнополитическата обстановка днес, такъв би била Русия, засега е немислимо и би било самоубийство, независимо дали е с НАТО или самостоятелно. Впрочем дори за самостоятелно водене на съвременна война с равностоен по население противник не може и да се мисли и причина за това е лошото състояние на въоръжението, недостатъчното по количество и качество комплектуване с личен състав и едностранната бойна подготовка на въоръжените сили /с изключение на Силите за специални операции/, насочена основно към провеждане на мироопазващи мисии. Трябва ясно да се посочи, че то е резултат от дейност, основаваща се на основни регламентиращи документи по строителството на въоръжените сили. 

При строителство на въоръжените сили се изхожда от същността и мащаба на вероятните заплахи за националната сигурност. За страната ни те са систематизирани в приетата през 2011 г. Стратегия за национална сигурност. На нейна основа през същата година е приета Национална отбранителна стратегия, която е база за строителство на въоръжените сили. Според посочените документи няма опасност от война на наша територия. Главната опасност за националната сигурност идва от две групи фактори: вътрешни, като корупция, организирана престъпност, демографски срив и др.под., които не са предмет на дейност на въоръжените сили, и външни, от които решаващо е влиянието на международния тероризъм, като не се посочва вероятността за съвременна война със силен противник или за война на наша територия. Именно това е основата, върху която се извършва строителството на въоръжените сили, наречени гръмко „Единен комплект ефективни сили за модерна отбрана“. Реален ли е този подход? Отговорът е категорично не! Защото той не допуска война със силен противник, а в последно време не само нашият върховен главнокомандващ, но и в НАТО недвусмислено го посочват и започват сериозна военна подготовка срещу него. 

Много по-сериозен пропуск за нас е

недопускането на война на наша територия,

която е напълно възможна именно от гледна точка на международния тероризъм. Основание за това е увеличаващата се радикализация на ислямския фундаментализъм на Балканите, където, особено в Западните, действат многобройни радикални организации. При определено стечение на обстоятелствата те могат да нанесат контраудар на европейска територия, започвайки от Балканите и в частност от наша територия. Това е напълно възможно, особено като се има предвид развитието на определени процеси в страната, по които се водят съдебни дела, и нееднократни подстрекаващи изказвания на депутати и безотговорни политици, обслужващи чужди интереси. Недоволни и екстремисти в страната ни имаше, има и винаги ще има, и то не само от един етнос. Катализатор е и участието на наши контингенти в няколко схватки с международния тероризъм, както и наличието на важни инфраструктурни обекти на САЩ/НАТО на наша територия. Активирането дори на малка част от населението, подкрепяна от проникнали дори и само няколко наемни групи, гарантира началото на проксивойна на наша територия, която много бързо би се разраснала. От такова вероятно развитие на обстановката следва, че възникването на нелинейно-контактна война на наша територия е твърде възможно и с нея ние сме длъжни да се справим със собствени сили и средства. Защо със собствени сили и средства?

Нека отново погледнем регламентиращите документи. Според тях националната сигурност ще се осигури с помощта на нашите съюзници, т.е. чрез активиране на чл. 5 от Вашингтонския договор. Съгласно чл. 5 при въоръжено нападение срещу която и да е страна членка НАТО ще окаже помощ, предприемайки незабавни действия, каквито смята за необходими, индивидуално или съвместно с други страни, включително използване и на въоръжени сили, за което се изисква съгласие на всички страни членки. Тази уклончива формулировка е приета с цел недопускане на автоматично обявяване война на агресора и точно тя дава основание на американски сенатор да отбележи, че ако САЩ решат, че предоставяне например, както се изразява той, на 10 галона бензин е достатъчна помощ, то те ще са изпълнили съюзническите си задължения. Трябва да се подчертае, че в чл. 5 се има предвид външно въоръжено нападение. Ето защо, ако на наша територия започне нелинейно-контактна война, то тя не попада в тълкуването на чл. 5 и най-вероятно ще бъде окачествена от съюзниците като вътрешен конфликт, нарушаване на човешките права на част от населението или на демократичните принципи, което не предполага оказване на помощ. По всяка вероятност съюзниците ни ще се позоват на чл. 3 от същия договор, според който страните членки са длъжни да развиват собствения си отбранителен потенциал за гарантиране на националната сигурност. Действително в чл. 3 също се указва и възможност за съвместно участие при ликвидиране на заплаха за националната сигурност, но то не се конкретизира и не са предвидени условия и механизъм за привеждането му в действие. Именно затова вторачването на отговорните за сигурността на страната ни само в чл. 5 е крайно неправилно, вредно и е волно или неволно пренебрегване на военния аспект на националната сигурност. 

Така може да се окачестви и твърдението, че само професионална армия е достатъчна за гарантиране на националната сигурност. Бившата украинска професионална армия е пример, че това не е така. Докато наборната сирийска армия вече пета година защитава страната си, украинската професионална не направи нищо, за да попречи на отделянето на Крим, а там беше дислоциран 22-хиляден контингент, от който са формирани около 10 крупни и напълно боеспособни военни поделения! Това е красноречиво потвърждаване на старата максима, че професионалната армия е способна да воюва на чужда територия, но не е способна да умира при защита на Отечеството си. Защото в такава обстановка сработва естественото човешко свойство – защо само аз, нима земята ни не е на всички! Изводът се налага от само себе си – суверенитетът на дадена страна може да се защити единствено от народа, с излъчените от него въоръжени сили, но с помощта на целия народ. 

От тази гледна точка по нов начин се поставя и въпросът за териториалната отбрана. Ако доскоро се считаше, че по време на война в тила ще действат отделни диверсионни групи, с които ще се справят силите на МВР, то при нелинейно-контактната война това просто не е възможно. Огнищата на съпротива ще бъдат многобройни, а участващите в тях много добре подготвени и въоръжени и с тях силите на МВР няма да се справят, защото нито имат съответна подготовка, нито разполагат със съответно въоръжение и защото в същото време трябва да изпълняват специфичните си задачи. Именно поради това е необходима своевременна подготовка на териториален резерв, но не на доброволен и платен принцип, а на базата на чл. 59, т. 1 от Конституцията на РБ, който гласи: „Защитата на Отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин“, а в т. 2. е записано: „Подготовката на гражданите за защита на Отечеството се урежда със закон“, т.е. със Закона за отбраната и въоръжените сили на РБ и Закона за резерва на въоръжените сили. Според последния резервът се комплектува на доброволен /по желание, за български граждани на основата на договор – статус „резервисти”/ и задължителен принцип – български граждани, които не са резервисти, но притежават военна или друга специална подготовка и могат да получат мобилизационно назначение /статус „запасни”/. Проблемът е, че с годините контингентът от запасни прогресивно намалява и става все по-трудно той да се комплектува с подготвени военни специалисти.

Резултатът от дейността, осъществявана досега на базата на посочените закони, се вижда от „Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили през 2015 г.”, представен от Министерството на отбраната и одобрен от Комисията по отбрана и сигурност към НС. Според нея „тревожно е текучеството и недокомплектът на бойните ни части”, а „състоянието на техниката, съчетано с нейната остарялост и дори в някои случаи, по признание на висши военнослужещи, е в пълна непригодност”. „ Особено стряскащи са цифрите на недокомплекта в резерва, където попълването е едва 21 %”. Общият извод на Комисията е, „… че е възможно да бъде поставено под въпрос доверието към Република България като надежден съюзник”. Правилен извод, но защо депутатите са загрижени само за мнението на съюзниците, а не за отбраната на страната? Не може обаче да се отрече самокритичността на народните представители от Комисията – ние, пишат те в доклада си, „… се занимавахме изключително със състоянието на техниката в армията – самолети, танкове. И много малко говорихме за това кой стои зад тези машини, т.е. за хората във Въоръжените ни сили”. Затова те си поставят задачата „… да издигнем армията до равнището на авторитет, на който тя заслужава да бъде”, „… да ги приобщим /офицерите – б.а./ към елита и на населеното място, и на държавата като цяло”. Спор няма, задачата е правилно поставена, но как ще стане това при днешното състояние на въоръжените сили, очертаващо се от недостатъчната подготовка за водене на реални бойни действия, от състоянието на дисциплината и от униформата до заплатите? „Народът ни винаги е хранил традиционно уважение към армията”, констатира Комисията. Така е, но към своята армия, армията, произлязла от него, а не към наемната, макар и наречена професионална! Защото тези войници просто заработват хляба си, те са част от трудовия пазар в страната и поради това наемната военна служба за много от тях едва ли е осъзната необходимост за служба на Отечеството, което пък пряко влияе както върху дисциплината, така и върху качеството на бойната подготовка. Пишейки тези думи, в никакъв случай не бих желал да обидя нашите професионални войници, но нима не са такива обстоятелствата и нима са грешни направените констатации? Бих поднесъл искрените си извинения, ако те са обидни за някои от тях! 

По-конкретен в интервюто си от 07.06.2016 г. /интернет страница „Отбрана”/ е командирът на Сухопътните войски генерал-майор Андрей Боцев. /Впрочем българската военна традиция изисква той да бъде „командващ”, щом командва „войски”, защото командирът командва от отделение до бригада. Същото се отнася до „командирите” на ВВС и ВМС, но… така е при буквално преписване от документите на НАТО/. Според интервю на ген.-майор Боцев личният състав на Сухопътните войски е с над 3500 души по-малко, като всяка година напускат по 600–700 човека. Некомплектът с офицери е 17 процента, със сержанти 23 процента, най-критично е при войнишкия състав, където недостигът е 27 процента – има подразделения, където некомплектът достига до 42 процента при офицерите и до 50 процента при войниците… а резултатите от конкурсите за прием са отчайващи. 

Къде са причините за това състояние – в хората или в законите? В професионализма на командния състав изобщо не се съмнявам, съмнението ми е в способността на политиците, отговарящи за въоръжените сили, да поемат отговорност и достойно да изпълнят възложените им от народа задачи. Част от причините, и то не малка, е в законите, особено в този за резерва. Проблемите, създадени от него, на практика изключват военната подготовка на българските граждани и те не могат с чест да изпълнят дълга си към Отечеството! Защото въпросът е поставен на доброволна, а не на задължителна основа. Обосновката, че това е така в някои страни от Европа, просто не издържа сравнение – и нашата история, и нашата военна традиция, и етническият ни състав нямат нищо общо с която и да е от тях. Затова те не могат да бъдат пример за нас при строителството на въоръжените сили. Освен това прилагането на днешния Закон за резерва води до разпиляване на сили и средства за неефективни дейности, като бутафорна военна подготовка на ученици, на студенти и граждани, сами пожелали да преминат военна подготовка, т.е. наивитетът в този закон граничи или с пълно непознаване особеностите на армията, на войната и на подготовката за нея, или е прикрито предателство на националните интереси. Именно поради това, реално оценени, действащите регламентиращи документи са крайно неточни, непълни и нямат нищо общо не само със съвременните изисквания към въоръжените сили, но и с изискването на чл. 59 от нашата Конституция и на чл. 3 от Вашингтонския договор. 

Вече четвърт век пряка отговорност за това носят върховните главнокомандващи и правителството в лицето на Министерството на отбраната, за които изискванията на чл. 3 от Вашингтонския договор са нещо второстепенно. А ситуацията е точно обратната – подготвеното население, добре структурираните, окомплектувани и подготвени въоръжени сили без проблем биха изпълнили изискванията, произтичащи от чл. 5 на същия договор. Отговорността е и на комисиите по отбрана и сигурност към НС, които не присъстват в публичното пространство със свои анализи на военнополитическата обстановка, на насоките за развитие на въоръжението и бойната техника, на военната наука, на състоянието на отбранителната промишленост, не проявяват необходимата инициативност и настойчивост за законодателно разрешаване проблемите на въоръжените сили. 

И още нещо – строителството на въоръжените сили изисква прилагане на комплексен, системен подход за постепенно, в зависимост от възможностите, но целенасочено, балансирано и едновременно изграждане на видовете въоръжени сили с лек приоритет на най-важния от тях. За нас това са пренебрегваните досега Сухопътни войски, а именно те най-много участват в операциите на НАТО, именно те ще защитават територията ни при необходимост. Отношение към това имат ВВС и ВМС, но преди всичко като щурмова и бомбардировъчна авиация и брегова охрана. Що се отнася до защита на въздушното пространство, особено значение имат радиотехническите войски, без които нито изтребителната авиация, нито зенитно-ракетните комплекси биха изпълнили предназначението си. При балансиран подход към изграждане на въоръжените сили изискванията на НАТО не биха били никакъв проблем и няма да ни е необходима никаква чужда помощ. Извършеното досега показва, че не се изхожда от целесъобразност, а от политическо решение, при това не наше, а наложено отвън. Жалко е, че тези, от които това зависи, така леко пренебрегват нашите, а активно се стремят да удовлетворяват чужди интереси. Защото макар и съюзнически, те са чужди и утре вече може да не са съюзнически, а страната ни ще продължи да съществува. Пресен пример е Великобритания. Той обаче създава проблем с далекоидущи последствия, едно от които е идеята за Съединени европейски щати със собствени въоръжени сили. Основните варианти са три: запазване на статуквото, европейска армия като част от НАТО или самостоятелна европейска армия, при която съществуването на НАТО се обезсмисля. Въпросите са няколко: има ли смисъл вторият вариант, дали САЩ ще допуснат третия вариант, какво следва от тези варианти за нашата страна? Каквото и решение да се вземе при създалата се обстановка, проблемът за нашата национална сигурност принципно си остава без промяна и той трябва да се решително да се отстоява. Разбирам, че при днешната реална обстановка това е трудно, но ние сме имали държавници, които са отстоявали националните интереси при по-трудни обстоятелства и са постигали целта си. Но те са били истински патриоти, решителни и мъдри държавници, които не пренебрегват интересите на страната си. Защото пренебрегването им, при определено стечение на обстоятелствата, ще доведе до много неоправдани жертви, а предприемането на наложителни действия, разбира се, ако има време за това, ще изисква многократно по-големи средства и прилагане на огромни усилия. 

Военният аспект на националната сигурност може правилно и пълно да бъде осигурен чрез предприемане на действия поне в три направления: първо, актуализиране на Стратегията за национална сигурност чрез допускане на възможност за възникване на нелинейно-контактна война на наша територия, второ, на тази основа актуализиране на Националната отбранителна стратегия и коригиране строителството на въоръжените сили чрез приемане на смесена система за комплектуване на въоръжените сили с личен състав – професионална за действащата армия и задължителна наборна за подготовка и формиране на териториален резерв, и трето, ускорена модернизация на съществуващото въоръжение и бойна техника и преди всичко това на Сухопътните войски. Крайно необходимо е реанимиране на военнотехническата наука и създаване на военен научно-технически съвет като орган за нейното планиране, координиране и реализиране, включително и с привличане на съответни институти от БАН и ВУЗ. Изключително важно е укрепване на държавните предприятия от отбранителната промишленост чрез ангажирането им не само с модернизация на въоръжението, но и с разработване на нови образци. Ето пример за пренебрегването й – през 80-те години беше разработена безпилотна авиомишена „Ястреб” за тренировка на зенитно-ракетните комплекси. Без особени проблеми тя можеше да се трансформира в БЛА за разузнаване, но беше забравена, а днес сме щастливи, че САЩ ни подаряват няколко тактически БЛА – такива, каквито и ние можем да създадем, но явно няма кой да ги оцени и да възложи разработването им. Развитието на отбранителната промишленост на базата на държавен план ще намали зависимостта от чужди доставчици и ще създаде собствена съвременна научно-техническа и производствена база, без която въоръжените сили не биха могли нормално да се снабдяват с оръжие, боеприпаси, тилово имущество и експлоатационни материали. 

Не бих желал да се спирам, защото е отделен, макар и изключително важен, на въпроса за значението на задължителната наборна воинска служба за приобщаване на младежите към общото дело за запазване суверенитета на Родината и за съпричастност към съдбата й, за патриотичното им възпитание, за придобиване на навици и умения, необходими както в мирно, така и във военно време, включително трудови, без които тиловото и техническо осигуряване на въоръжените сили би било силно затруднено.

Бих желал ясно да посоча, че разглежданите характерни особености на водените локални войни и направените изводи за военния аспект на нашата национална сигурност не са истина от последна инстанция и именно поради това целта на анализа е да предизвика обсъждане на проблема, за да се намери оптимален подход за строителство на въоръжените сили, изхождайки от нашите дългосрочни интереси, от най-вероятната заплаха, от най-сложната обстановка, която би възникнала на наша територия, независимо дали ще бъде създадена от международния тероризъм или от действията на силен противник.