Футболният бунт на половин Европа

Футболният бунт на половин Европа
Обявяването на европейския футбол за мъртъв се оказа доста преждевременно. Може би неволно заразени от постоянните приказки за залеза на Европа, множество коментатори посрещнаха края на първата фаза на световното първенство по футбол с тежки заклинания за дълбока криза във футбола на „стария” континент. Сега в крайна сметка от последните четири отбора в турнира три се оказаха европейски, а прехвалените бивши романтици на играта от Латинска Америка уволняват провалили се треньори. Интересното в цялата ситуация идва от разделението, което се получи между самите европейски отбори. Те се оказват или твърде успешни, или напълно провалили се.
Вторите вдигнаха на крак обществата си и предизвикаха вълна от граждански и политически гняв, защото бяха заподозрени в най-големия крах на колективните спортове: нехайство към изконния дълг на отговорността пред нацията. Ако не друго, подобен грях изисква някаква ритуална публична вендета над провинилите се, някаква морална атака по техния недостатъчно убедителен патриотизъм. <p>Кризата пък изглежда допълнително е изострила сетивата на &bdquo;обикновения&rdquo; европеец и футболният непукизъм явно дразнещо го подсеща за внушителната диспропорция между усилията и тяхното заплащане при много от националите.</p> <p>Като пречка пред пълното политизиране на подобни обществени очаквания ФИФА не позволява политическа намеса в работата на националните футболни федерации. При подобни опити над държавите винаги се вади заплахата за изваждане от турнирите, която единствено е в състояние да укроти страстите. Но обществените реакции и политическото изкушение за тяхното използване правят от политиците особено активни специалисти по футбол. Например на този Мондиал ужасната игра на Франция буквално ядоса всички и провалилият се треньор бе надлежно привикан от парламентарната комисия по спорт, за да дава обяснения и предлага извинения. Президентът Н. Саркози също се намеси и даде заден ход едва след заплахи от страна на шефа на ФИФА С. Блатер. Снимките на пиещите бира и пушещите пури английски национали пък взривиха Острова и моментално активизираха депутатите. Един от тях поиска разследване на футболната асоциация и ръководството на висшата лига. Като допълнение Д. Еймс настоя и за това парламентът да изкаже своето възмущение от разочароващите изяви на националите. Скандали имаше вътре в немалка част от самите отбори (Англия, Холандия, Португалия, дори Италия). Различни неевропейски национални отбори също са обект на атаки от своите правителства, като например това на Нигерия. Бившият вече треньор на Италия М. Липи пък бе вече нападнат от недоволни фенове в заведение.</p> <p>Дълбокият източник на яростта на обществените мнения е усещането, че ги лишават от едно от големите позволени удоволствия на модерното време: националния футбол като продължение на битката, колективното изкушение и задължение да се премерят способностите и колективното его на отделните нации. И ако в индивидуални спортове като тениса например е смешно да се говори в множествено число и за национални успехи или провали, то в колективните такива това отдавна е неизбежно. Световните първенства са важни възможности страните да бъдат ранкирани, подредени според успеха си, зад който гражданите да измислят някаква история на възход, уважение и гордост. Експертните класации по различни критерии остават знание за малцина, в тях високото класиране носи малка публична полза и в него трудно могат да се огледат &bdquo;средностатистическите&rdquo; граждани. Както знаем от собствен опит, футболното ранкиране е видимо за всички и в него можете успешно да скриете много от своите недъзи. Поради тази причина на много хора националните отбори се привиждат като армии, съставени от воини на честта, които веднъж на четири години имат задачата да забравят за себе си и играейки, &bdquo;да мислят за нацията&rdquo;. Тук провалът има тежка цена и обществата рядко остават безучастни към него.</p> <p>Ненационално погледнато, всъщност ядосаната част на Европа няма особен повод за недоволство. Страна от континента по всяка вероятност ще продължи да притежава световния футболен трофей. В нейните първенства продължават да играят най-добрите футболисти от други континенти. Те играят там, учат се на тактически умения, печелят парите си, харчат ги, планират живота си след края на кариерата. Дори след края на участието си повечето от тях идват в Европа за своята почивка. Ако Европа губи влияние и позиции, това не е видимо на футболния терен. За момента обаче загубилите европейски отбори и техните общества са обхванати от недоволство, потънали са в размисъл и търсят виновните. Както и да се справят с тези задачи обаче, на хоризонта се задава най-добрият лек: наесен стартират квалификациите за &bdquo;Евро 2012&rdquo;. С тях започва и дългият път към възстановяването на националните репутации.</p>

Коментари

  • съгласен съм с всички констатации,

    09 Юли 2010 18:56ч.

    само по отношение на футбола като заместител на войната, бих казал, че автора не трябва да се възмущава, защото това е самата истина. Футболът наистина се оказа заместител и то успешен. Мисял че за 55 години футболният терен се оказа единственият, на който националните страсти се уталожват и се сублимира натрупаната енергия и национално напрежение. Всъщност глобалният ефект от влиянието на футбола е един от най-ползотворните. Не мисля че е добре да се омаловажават националните страсти и да се подценяват разбира се...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи