- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 2269
- 6
Когато говоря за постамерикански свят, имам предвид края на американската военнополитическа хегемония, установила се след отказа на руските елити от строителството на социализма като алтернатива на американския капитализъм и разпадането на Съветския съюз. Но
никога не съм оспорвал „мекото“ лидерство на САЩ в света на съвременния глобален капитализъм.
Този момент не се разбира добре от българските и другите европейски и руски критици на САЩ. Те мислят, че краят на военнополитическата хегемония ще донесе и края на „мекото“ лидерство на САЩ, края на долара, на американския просперитет, ще застраши самото оцеляване на американската федерална република в сегашния си вид, т.е. че тя ще повтори буквално съдбата на СССР.
Дори напълно лишена от физическото си надмощие над конкурентите си, глобалната империя ще продължава да изпълнява имперските си функции – да задава глобалните „кодове“ на функциониране на капитализма и да възпроизвежда имперския „култ“ – потребителската култура.
Освен многобройните други аспекти на „мекото“ лидерство по отношение производителните сили и производствените отношения, много важни са два – ролята на САЩ като кейнсиански консуматор/длъжник от последна инстанция – consumer/debtor of last resort – и също като двигател на неизбежното бъдещо умерено социалистическо преобразуване на глобалния капитализъм.
Първият момент бе много добре разкрит, и то отляво, от Янис Варуфакис в коментара му „Ако Тръмп иска да взриви световния ред, който може да го спре?“ (If Trump wants to blow up the world order, who will stop him?) във в. „Гардиан“ от 11 юни.
Бившият гръцки финансов министър със статут на рок звезда, който иначе си е американски професор по икономика, се присмива на дързостта на Макрон да говори за Г6 без Тръмп. Това е абсурдно, пише той, защото без САЩ капитализмът, какъвто го знаем (камо ли жалките сборища на Г7), ще изчезне от лицето на планетата.
На 12 юни в коментара си за RT „ЕС трябва да създаде нов световен ред, за да спре Доналд Тръмп“ (EU must create a new world order to stop Donald Trump) Славой Жижек обясни за неразбиращите, че за Варуфакис през последните десетилетия САЩ играeли ролята на
„глобален минотавър“ или гигантска прахосмукачка, поглъщаща излишъците на света от стоки и капитали.
Парадоксално, но този огромен и растящ дисбаланс раждаше до катастрофата в 2008 г. глобален баланс на „ускоряващи се асиметрични финансови и търговски потоци,... създаващи привидност на стабилност и устойчив растеж“: Германия, Япония, по-късно и Китай изнасяха огромните си стокови излишъци в САЩ и почти 70% от печалбите си инвестираха обратно в Уолстрийт, изравнявайки търговския дефицит на САЩ с излишъка по капиталовата им сметка.
Така че както САЩ не могат без Европа, в което се убедихме в коментара ми от началото на май, така и ЕС, и Япония, и Китай не могат без САЩ. Засега, при сегашната система на глобалния капитализъм.
Затова ЕС няма ясна идея как да се справи с предизвикателството – Тръмп да руши съзнателно досегашните търговски структури, а Брюксел да не може да му отвърне с война. „Може ли ЕС да създаде търговски съюз анти-Тръмп, може би заедно с Китай, под мотото „Европа на първо място“?“ – пита се Варуфакис.
И си отговаря: след анулирането на иранската ядрена сделка и бойкото заявление на Меркел, че европейските компании въпреки това ще останат в Иран, всички немски компании незабавно обявиха изтеглянето си оттам, предпочитайки тлъстите данъчни облекчения в САЩ, предложени им от Тръмп.
Интересно се развиват нещата и за антитръмповата опозиция в САЩ. Преди десет месеца с уволнението и на Стив Банън всички заключихме, че превратът на хиларистите и „дълбоката държава“ срещу „оранжевия“ успя. И досега омразата към него, особено в нашите силно прогресивни нюйоркски среди, не е стихнала.
Но напоследък нещата започнаха да изглеждат съвсем различно. Разследването на Мълър е явно безрезултатно и „руската връзка“ съвсем се разсъхна. Заклинанията на Пол Кругман и другите рицари на политиката на идентичността за края на света звучат все по-унило.
Българският читател трябва да знае, че Тръмп продължава да трупа пирови икономически победи у дома. Пирови, но победи. Бизнесът реагира оптимистично на екстремните му данъчни съкращения, каквито републиканците доскоро не бяха и сънували. Дау Джонс, с някои колебания, значително надвишава равнището си от времето на Обама. Това наистина радва само богатите.
Но също, както признава и Варуфакис, зад кулисите Тръмп шашна лидерката на демократите в Конгреса Нанси Пелоси, като одобри и всички социални програми, които тя поиска. Безработицата е под 4%, спаднала е осезателно и сред черните, инфлацията е ниска.
Това, разбира се, става с цената на увеличен бюджетен дефицит, който според Варуфакис тази година ще надхвърли 800 млрд долара, а догодина и 900 млрд. Правителството ще трябва да заеме още 2,4 трлн долара в следващата година и половина. Но лихвите не растат, курсът на долара не помръдва съществено. Пазарите не наказват „оранжевия“.
Защо? Федералният резерв приключва с кейнсианското печатане на пари (quantitative easing) от времето на Буш II и Обама срещу дефлацията и продава натрупаните си активи на частния сектор, който се нуждае от долари да ги купи – дефицитът за частните инвеститори сега е от порядъка на 50 млрд долара месечно. Немските и китайските корпорации износители също засега нямат реална алтернатива пред американските държавни облигации за сигурно инвестиране на печалбите си.
Така че във Вашингтон засега не се очакват сериозни спекулативни атаки срещу долара, нито масово разпродаване на американски облигации. Освен това САЩ независимо от всичко си остават жизнено важен търговски партньор не само за Канада и Мексико, но и за Германия, Италия и Китай.
Но все пак последиците от десетилетията на дясна икономическа политика след края на СССР, а в ЕС допълнително и провалът на еврото и дясноолигархичната, бюрократична структура на съюза правят невъзможен крехкия баланс на търговията и капиталовите потоци между САЩ и останалия капиталистически свят във вида му до 2008 г. и в САЩ, и в Европа тези процеси доведоха да взрив на популизма и до овластяването на ярки популисти и националисти, което без съмнение ще обхване повечето, ако не всички големи капиталистически страни в най-близко бъдеще. Не Тръмп, а обективните обстоятелства тласкат света към края на следвоенните институции на глобалния капитализъм, в т.ч. и към края на еврото и на сегашния ЕС.
Ясно е за хората с леви убеждения като мене, че ситуацията е извънредно подобна на 30-те години на миналия век. Както много пъти сме се съгласявали тук, изходът за света на капитализма от Голямата депресия бе възможен само по два начина – на САЩ и на Германия от 30-те години. Без американския опит –
без нов глобален Ню Дийл – светът на капитализма не може да избегне повторението на опита на Германия от 30-те години.
Така мисля, аз, така смята и Варуфакис, който намира надежда у социалистически лидери като Сандърс, Корбин и своето собствено ляво евродвижение Дием25, дето и аз се писах сред учредителите, но което не ми вдъхва доверие и досега. Така пише и Жижек, който е силно скептичен относно способността на ЕС да намери верен изход, но много го желае.
За мене обаче най-важна ще е ролята на САЩ, развитието на американския социализъм, който засега клокочи мощно под повърхността, но скоро ще избие отново както през пролетта на 2016 г. Като Маркс и Енгелс, и аз очаквам победата на социализма да настъпи първо в цитаделата на капитализма и оттам веднага и в другите развити капиталистически страни. Каква ще е програмата на този социализъм и какво да се очаква от него вече съм писал другаде и няма да повтарям, но прилагам линкове до някои по-стари мои коментари.
Докато това стане, Тръмп явно е решен да създаде нов международен ред между развитите капиталистически страни, но какъв ще е той? Варуфакис предполага, че Тръмп е решил, че след като САЩ вече не могат да стабилизират глобалния капитализъм, президентът може да взриви съществуващите многостранни споразумения и да създаде
нов ред, подобен на колело, където Америка е главината, а останалите страни – спиците,
режим на двустранни споразумения, в които САЩ винаги да са по-големият слон и да се налагат от позиция на силата.
Нещо подобно и аз си представях някога за структурата на сигурността на малките страни като България, за които многостранната структура на НАТО се превърна в източник на несигурност, а сигурността в новите условия виждах като система от двустранни съюзи за взаимопомощ с отделни велики сили със сходни регионални интереси. За България това ми изглежда, че трябва да е Русия. Но без главина и спици, а мозайка от взаимно балансиращи се двустранни съюзи.
Разбира се, такава търговска структура с форма на колело и спици е принципно неосъществима. Няма да има много желаещи за спици. Няма да има дори и роли за спици за малките страни като България с незначителен търговски обмен със САЩ.
Но моделът на Варуфакис дава богат материал за размисъл за българските политици. Каква роля за България искат те? На чие колело спица?
И тук ролята на Русия на Путин като носител на идеята за истински национален суверенитет е неоспорима. Русия отказва да бъде спица на чуждо колело. Това не е по вкуса на претендиращите за главини. Съмнителна ми е претенцията на Русия за разклащане на долара чрез дедоларизиране на търговията й с трети страни, още повече – за лансиране на алтернативна „цивилизация“ (мисля, че има само една – именно човешка – цивилизация, а различни култури).
Но ролята на Русия като лидер на глобално движение на суверенни държави, като военнополитически балансьор на САЩ, погребал в Сирия американската хегемония, е безспорна.
Американските прогресисти, които не спират да плачат за „руската връзка“ и как Тръмп се прегръщал с диктатора Путин (и Ким), вместо с тях, вредят на себе си, защото Русия обективно им е силен съюзник в борбата им срещу Тръмп.
Още по темата:
http://glasove.com/categories/komentari/news/amerika-i-socializmyt
