Европейското откритие на 2010 година

<p>През годините желаният произход на интеграцията бе много по-възвишен и преминаваше през утопичната социална мобилност на хората и културната конвергенция, подпомагана от все по-плътна европейска идентичност. Това обаче така и не се случва и основният канал, през който протича взаимната зависимост, се оказва пазарът, а това наистина е трудна новина за съобщаване във времена на тежката сянка на глобалната криза. Картината е още по-сложна. Обвързването не е само и просто между страните в Еврозоната, а и все повече по отношение на Китай. По различни оценки страната вече притежава над 10% от дълга на държавите от Еврозоната и освен него започва да акумулира политическо влияние, което е например видимо по отношение на желанието й да бъде призната за пазарна икономика и в засилената й активност по периферията на континента.</p> <p>Така над европейските зависимости започват да се надграждат и глобални.</p> <p>Очаквано взаимната обвързаност и зависимост на страните в Европа е неравномерна. Тя е много по-голяма във финансово и икономическо отношение, отколкото например в социално, образователно или политическо. Социалната мобилност между държавите продължава да е ограничена, университетите са си все още главно национални институции, а европейските партии си остават неразвити политически структури. От друга страна, фирмената собственост на стария континент е вече толкова размита и преплетена, че дори много национални икономически икони вече не са притежание на местни субекти (например във Великобритания и Швеция). Във финансовия сектор пък въпросите за субекта на собственост отдавна са напълно лишени от смисъл. В тези условия ирландският спасителен план е колкото от полза за самите ирландци, толкова и например за немските инвеститори и вложители. Същото би било, ако се наложи подкрепа за Португалия и най-вече Испания. Германия дори на практика се опита да изчисли цената на тази взаимна обвързаност, като неофициално изчисли колко би струвало излизането й от Еврозоната. Извън различните политически аргументи, калкулацията я отказа напълно от този сценарий.</p> <p>Десетилетия наред се очакваше, че взаимното обвързване на европейските страни ще бъде основно през миграцията и постоянно нарастващата готовност на европейските граждани да работят и живеят в други страни, членки на ЕС. Истинската интеграция трябваше да дойде през &bdquo;човешкото измерение&rdquo; на единния пазар, социалната мобилност и смесените бракове на все по-обединена Европа. Част от тези очаквания имат основание.</p> <p>Например броят на европейските смесени бракове постоянно нараства през последните десетилетия и вече достига 350&nbsp;000 на година. Това се вижда и на ниво отделни държави. В Германия през 1960 година едва един на всеки 25 брака е бил между германски и негермански партньор, а към 1995 това съотношение е вече едно към седем. Въпреки това общата оценка е, че едва около 4% от европейците живеят или работят в друга страна членка и е трудно да бъде идентифицирана някаква тенденция, която да обърне тези данни. Не се забелязва някакъв културен ентусиазъм, който да ускори появата на homo europeicus.</p> <p>От гледна точка на много европейци сегашната икономическа обвързаност е някакъв Франкенщайн на единния пазар, успешно реализиран пъклен план на европейския капитализъм, който така си осигурява вниманието и парите на държавите. По-нататъшното развитие на единния пазар е на практика стопирано и почти напълно отпадна от реториката на посткризисната политическа коректност. Не се виждат и много кандидати за &bdquo;диалог с обществото&rdquo; по тази тема. Елитите вече знаят със сигурност за нежеланата взаимна обвързаност между европейските икономики, гражданите започват да се досещат, но никой политик не иска да е първият, който да го обяви на всеослушание.</p> <p>Щраусовата поза може да продължи дълго време, а към нея здраво се прикрепват и постулатите на новата политическа коректност, която осмисля себе си главно чрез критиката на пазара. Чудесно олицетворение на тази политкоректност бе театралното морализаторско амплоа на Никола Саркози, който едновременно громеше финансовия капитализъм и спасяваше ръководените от неговата партия общини, инвестирали милиони евро именно за да участват в световния финансов пир и да печелят вот след вот с неговите благини. Пазарът изпревари европейските социални инженери и &bdquo;наплете&rdquo; икономиките на &bdquo;стария континент&rdquo;. Вместо да мълчат за това, лидерите на Европа трябва спешно да помислят как да доразвият тази взаимна зависимост, която в крайна сметка толкова дълго желаеха.</p>