Европа затъва в глобализацията

<p>Посткризисният свят изтегля тежестта на развитие почти необратимо на изток и докато различните кътчета от него вече излизат от глобалното сътресение, Европа продължава да се оглежда несигурно и не може да събере смелост за решителна крачка.</p> <p>Сегашната ситуация се илюстрира чудесно от германо-гръцката драма около еврото. Едната страна все повече мисли как да се оправя в новия свят и се опитва да нагоди ЕС към това усилие, докато другата стои заклещена в отминала епоха и ритуално се саморазрушава. Бъдещето на Европа ще зависи много от постигането на някакъв работещ компромис между тези две нагласи.</p> <p>Актуалният Лисабонски договор затвори дебата за институциите, но отвори нов кръг от междуинституционални битки. Най-настървен в момента е Европейският парламент, който живее с ясното съзнание, че постоянно трупа правомощия и сила. Сега той използва влиянието си върху бюджета и назначенията в новата външна служба на Съюза, за да изкопчи максимално ползи за себе си. Друга битка се води между Европейския съвет, начело с неговия президент Ван Ромпой, и Европейската комисия по темата за последствията от кризата с еврото и бъдещата икономическа политика на съюза. Тихият белгиец надлежно направи работна група по въпроса, но Барозу го изненада с инициативата си да подготви бързо собствени предложения. Те ще бъдат на масата в средата на май и много преди хората на Ван Ромпой да са готови със своите предложения. Подобни борби бяха очаквани, но техният мащаб и хъс изненадват, най-малкото защото идват след годините на убеждаване, че единственото, което не достига на Европа, е ясна и работеща структура. Сега се оказва, че страхът от ускорена маргинализация на континента в динамичния глобален свят не е достатъчен, за да остави встрани поне част от ненужните боричкания за власт. Големият въпрос в момента е докога ще продължи този процес на наместване и дали в крайна сметка ще се появи работещо съгласие за това какво трябва да прави &bdquo;старият континент&rdquo; оттук нататък. Досега подобни усилия виждаме главно по време на кризи, но динамизираният свят просто изисква друго темпо.</p> <p>Един от големите европейски въпроси е откъде ще идва икономическият растеж през идните десетилетия. Преди глобалната криза изглеждаше, че деиндустриализацията не е драма за никого, на всеки затворен завод се откриваха 10 малки фирми, които да поемат работата по създаване на благоденствие. Всички бяха вече свикнали с формулата: 10-ина процента земеделие, 20-ина процента индустрия и останалото услуги. Първото носи сигурност, второто гордост, третото приходи и бъдеще. Сега тази формула изглежда наивна и неустойчива и обществената подкрепа за нея изчезва. По-силните и богати правителства вече говорят и прилагат нови индустриални политики и си избират нови индустрии &ndash; фаворити, към които да насочат и без това намаляващите публични средства. Европа постепенно губи и иновационна инерция. Липсата на подкрепа за предприемачеството и недостатъчно динамичните пазари я правят по-ленива, особено на фона на нахъсаните нови азиатски тигри. Както списание &bdquo;Икономист&rdquo; напомни наскоро, Китай е вече страната, от която излизат най-много регистрирани патенти. Западът е свикнал с мисълта, че повечето неща, които използва, ще се правят някъде далеч от него. Но идеята, че той започва да губи водещото си място на иноватор и генератор на нови и печеливши идеи, ще бъде равносилна на шок. Едно е просто да внасяш сравнително евтини продукти, съвсем друго е да загубиш водачеството в тяхното изобретяване. В момента европейската икономика е по-скоро затрупана с въпроси, държавите умуват какво да променят и какво да запазят в новата ситуация, кое да оставят за ЕС и кое да свършат сами.</p> <p>В същото време сегашните проблеми на стария континент ще се задълбочат, ако той остане с дълбоко сбърканата идея, че пазарът е този, който му донесе сегашната криза. Изкушението в тази посока е много голямо и нагласите за повече регулация, повече държава се засилват, макар да не станахме свидетели на политически триумф на левицата в годините от началото на глобалната криза. Сега предстои да се извърви обратен път, след като се случиха различните банкови национализации, пакети за стимули, средства за социална защита и т.н. Засилената конкуренция на втората вълна на глобализацията изисква работещи пазари и предприемаческа революция на стария континент. Голямо изкушение в момента е и това държавата да започне да селектира новите двигатели на растеж, както се случва със &bdquo;зелената икономика&rdquo;. Историческият опит обаче показва, че старите европейски икономики обичат да си защитават индустриите, когато те израстват, и да ги &bdquo;пускат&rdquo; да играят свободно, когато са зрели. Много вероятно е това да се случи и този път. Държавният дълг в много от страните членки също ще виси като дамоклев меч над амбициите на идните правителства. Засилената конкуренция на многополюсния свят ще доведе и до нови серии от реформи вътре в тях, като най-болезнена ще бъде тази за пенсионната реформа. Удобните и щедри държави на благоденствието от 50-те и 60-те години на миналия век ще продължат да се разпадат, а контурите на техните наследници не са още на хоризонта.</p> <p>Кризата с еврото отваря вратата и за друга голяма тема. Доскоро взаимната обвързаност на страните членки бе любима тема на бюрократичния еврооптимизъм. В него всички виждаха реалната основа на модерна Европа: общи учебници, смесени бракове, всякакви сътрудничества между различни институции, хора, работещи в други държави, и т.н. Наистина това е една от силните страни на европейския процес и тя допълва усилията на елитите в годините след войната. Но сегашната еврокриза показва много ясно реалната дълбочина на тази взаимна зависимост и политическите елити изглеждат изненадани и стреснати. Германската загриженост за това какво ще се случи с еврозоната се корени не просто в цената на спасителните планове за Гърция, а в цената на евентуален спасителен план за самата Германия, ако целият южен фланг на еврозоната тръгне надолу. Политиците нямат никакво желание да правят тази зависимост ясно видима за общественото мнение и все още са много по-склонни да оставят разразяването на миникултурни войни, както сега се случи с Германия и Гърция. Но рано или късно рисковете от взаимната зависимост ще станат обществен факт и гражданите ще реагират спрямо нея. Ако сегашните турбуленции са някакъв индикатор, този отговор ще е по-скоро евроскептичен. <br />Появата на нов ред удря в сърцето и една друга европейска реалност. Прословутата й &bdquo;мека сила&rdquo; винаги е стояла в основата на нейния статут. С появата и постепенната легитимация на поредица други модели за развитие и региони с нарастваща относителна важност, европейската привлекателност избледнява. Последното десетилетие на миналия век беше белязано от рефрена &bdquo;всеки иска да бъде като Европа&rdquo;. Или поне самата тя си мислеше така и намираше бляскави доказателства за това в бясната надпревара за членство на еманципираните бивши държави от съветския блок. Нейната привлекателност като модел, култура, история бе превърната в успешна геополитическа стока на един доста ненаселен пазар. ХХІ век обаче донесе друга реалност и в нея Европа е &bdquo;отново в историята&rdquo; и отново трябва да се състезава и убеждава. Дори в смятани за отдавна &bdquo;спечелени&rdquo; за нейния чар територии като страните на разпаднала се Югославия европейският консенсус ще бъде тестван през идното десетилетие. Едва кретащата политика на разширяване кара все по-голяма част от местните политици да се замислят дали не трябва да станат по-възприемчиви към настоятелните покани за все по-тясно сътрудничество със страни като Русия, Турция, Китай.</p> <p>Първите стъпки на Европа в променения неоглобален свят не са сигурни и тя прилича повече на затъващ кораб, отколкото на уверен и добре ориентиран играч. За да влезе истински в това ново време, тя трябва да се раздели с много илюзии за света около себе си и за самата себе си. Съвременният динамичен глобален свят може и да е продукт на Запада, но това далеч не означава, че той ще бъде негов едноличен лидер. Дори добре защитената претенция за авторство няма да гарантира на &bdquo;стария континент&rdquo; спокойно плаване в сложното за навигация пространство около нас. Преди повече от половин век европейците взеха ключовото решение да споделят част от своя суверенитет, за да направят войната невъзможна, и успяха. Сега те са изправени пред ново предизвикателство и трябва спешно да намерят успешна формула, с която да влязат истински в ХХІ век. Впечатляващото наследство обаче няма да бъде достатъчно за тази задача.</p>