Филмът „Матилда“ на режисьора Алексей Учител обещава да бъде една от най-шумните кинопремиери през следващата година. И един от най-острите – също. Депутатите и Министерството на културата получават писма с настоявания филмът да не бъде показван, отново по стария съветски навик да се залива с помия образът на последния руски император. Мнозина се уплашиха от трейлъра на бъдещия филм, представящ го като изпепеляваща мелодрама. Доколко тези реакции са обосновани, коментира членът на президентския Съвет по култура и изкуство архимандрит Тихон (Шевкунов).

 

 

– Алексей Учител е великолепен режисьор, художник, не е занаятчия, това е доказано и от филмите му, и от филмовите награди, които е получавал. За сюжет на новия си филм той е избрал любовта между последния руски император към балерината Матилда Кшесинска. Истинският художник е свободен да избира какъвто и да е сюжет… 

 

– Кой би дръзнал да оспори това? Разбира се, че художникът е свободен да избере всеки исторически сюжет. Неблагодарно занимание е да се обсъжда филм, който още не е излязъл на екраните.

 

– Само че още сега „се целят“ по него…

 

– Нищо чудно. Филмът излиза на екраните в началото на пролетта на 2017 година, точно по време на стогодишнината от февруарския преврат през 1917. Оттук и особеният интерес. Настъпващата година неумолимо ни поставя пред необходимостта от осмисляне на грандиозната цивилизационна катастрофа в Русия преди сто години. Случилите се тогава събития се отразиха по решаващ начин на практически всички хора, живеещи в Руската империя, в Съветския съюз, повлияха върху съдбата на целия свят.

 

Учени, политици, религиозни и обществени дейци тепърва ще търсят отговори на множество въпроси, свързани с тази дата. Същата задача ще стои и пред изкуството. Театърът, живописта, музиката – всички те ще бъдат призвани да внесат своя принос в художественото, образно осмисляне на причините и последствията от руската трагедия.

 

Както виждаме, кинематографията също няма да остане встрани от този процес. При тази толкова символична годишнина руското филмово изкуство ще бъде представено от филма „Матилда“, във всеки случай единственият игрален от анонсираните на тази тема. Датата на премиерата е избрана отрано и разбира се, неслучайно – март 2017 година: точно сто години след преврата и свалянето на Николай II.

 

– Не се ли разгаря преждевременен конфликт около „Матилда“? 

 

– Докато се подготвях за срещата ни, се запознах с материалите от дискусията. Ето какво казва самият режисьор Алексей Учител: „Правят се някакви изявления и се отправят обвинения срещу нещо, което никой никога не е виждал, нито един кадър. Затова, когато хората се опитват да се изкажат по определен въпрос, те трябва да имат предвид предмета на разговора, а в случая той не съществува“.

 

В действителност обаче нещата не стоят точно така. Преди няколко месеца авторите на „Матилда“ пуснаха в интернет трейлър на филма и всеки желаещ лесно може да види не просто „един кадър“, а да гледа няколко от най-ключовите сцени. Така че предмет за разговор изцяло има. Налице е и друг много важен предмет по тази тема – реалната история на взаимоотношенията между император Николай Александрович и Матилда Кшесинска.

 

– Какви източници, включително документални, могат да ни разкажат за тази история?

 

– Писма и записки в дневници, спомени, отчети на фискалните служби. Престолонаследникът и Матилда Кшесинска се запознават през 1890 година на бала при завършването на балетното училище. Той е малко над 20-годишен, тя – на 18. Момичето се влюбва в младежа, а той е готов да се позабавлява с нея, дори само за да разсее тъгата си заради категоричната забрана на баща му император Александър III дори да помисли за женитба с младата германска принцеса Алис. В нея той се е влюбил година по-рано, когато тя е гостувала в Русия.

 

В началото познанството между престолонаследника и Кшесинска е мимолетно: те се срещат от време на време случайно – на улицата или в театъра. После Николай отплава на продължително околосветско пътешествие, а когато се връща, се среща с Матилда и чувствата им се разпалват с нова страст. Николай нарича този период „най-светлите страници“ от своята младост. Но около 1893 година тези отношения стават вече по-спокойни, двамата се срещат все по-рядко. А когато девойката, за която престолонаследникът наистина иска да се ожени – дармщатската принцеса Алис – се съгласява да се омъжи за него и баща му император Александър III все пак дава своето съгласие, Николай искрено разказва на Матилда всичко.

 

През 1894 година отношенията между Николай и Матилда са изцяло прекратени. Завинаги. Макар че той както преди се отнася към Кшесинска изключително топло. Двамата остават приятели и нито една от страните не превръща раздялата в трагедия. Разбират се тя да се обръща към него на „ти“ и Ники. Той й помага по всякакъв начин, но никога не се срещат насаме. Престолонаследникът счита за свой дълг да разкаже на годеницата си за Матилда. Запазено е писмо на Алис да Николай, в което тя пише: „От момента, в който ми разказа тази история, те обичам дори по-силно отпреди. Доверието ти ме трогна толкова силно… Дали ще успея да бъда достойна за него?“.

 

Любовта на последния руски император Николай Александрович и императрица Александра Федоровна е поразителна по дълбочината на чувствата помежду им, по верността и нежността, които изпитват един към друг. Тя продължава до последния им мъченически миг в Ипатиевския дом през юли 1918 година. Ето това е цялата история.

 

– Излиза, че няма нищо лошо в това един талантлив режисьор да я разкаже в свой филм… 

 

Престолонаследникът Николай Александрович с годеницата си, родената като принцеса Виктория Алиса Елена Луиза Беатрис фон Хесен-Дармщат. 20 април 1894 г.

 

 

– Би било добре да е така… Филмът на Алексей Учител претендира за историческа достоверност, на трейлъра ни повече ни по-малко се гледа като на „основния исторически блокбастър на годината“.

 

След като го гледах, честно казано, не мога да разбера защо авторите са постъпили именно така. Защо им е било нужно да се докосват до темата по този начин? Защо принуждават зрителя да повярва в историческата достоверност на измислени от тях сърцераздирателни сцени на „любовен триъгълник“, в който Николай и преди, и след женитбата си мелодраматично се раздира между Матилда и Александра?

 

Защо императрица Александра Фьодоровна е изобразена като демонична фурия, нахвърляща се с нож (не се шегувам!) върху своята съперница? Отмъстителна, завистлива Александра Фьодоровна, нещастна, чудесна, великолепна Матилда, слабоволев Николай, хвърлящ се ту към едната, ту към другата. В обятията на Матилда, в обятията на Александра…

 

Какво е това – авторски поглед? Не – клевета по адрес на реални хора. Но това още не е всичко. Защо е било нужно да измислят как Николай припада по време на коронацията, а короната пада от главата му? „Тънък“ намек за бъдещите сътресения? Защо е трябвало да карат Александър III да произнася съвършено безсмислената, особено в неговата уста, фраза, че той е единственият от Романовите, който не е живял с балерина?

 

Към кого е адресиран изплуващият на екрана слоган на трейлъра: „Любовта, която промени Русия“? Към някакви пълни идиоти? Защо, на кого искат да мътят главите с още един слоган шедьовър: „Тайната на дома на Романови“. Каква тайна? За отношенията между престолонаследника и Кшесинска е знаел целият светски Петербург. Непременно ли трябва да посрещнем столетието от гибелта на династията със сърцераздирателна холивудска мелодрама? Какво впрочем е мястото на този любовен триъгълник с интимни сцени?

 

При това немалка част от зрителите ще възприемат филма, пуснат в годината на столетието от революционните сътресения като реалната история на Русия… И основното, което е невъзможно да се проумее: нима авторите не разбират, че всичките тези пошли фалшификации неизбежно ще бъдат изобличени и нито майсторски заснетите зрелищни сцени, нито скъпите декори и костюми, нито чуждестранните актьори ще помогнат на филма. Или все пак са прави тези, които казват: нищо лично, просто бизнес. Не ми се иска да се мисли по този начин.

 

– Но все пак още няма филм… 

 

– Филмът не е излязъл, всякакви възражения срещу него напомнят укоряващата фраза: „Не съм чел Пастернак, но го осъждам“. Но нима трейлърът като авторска анотация за филма може да не провокира негодуванието на всеки запознат с руската история човек? Да не говорим за това как се настройват православните хора, за които Николай II и учениците му са свети мъченици.

 

– Но императорът е славен не заради всеки епизод от живота си, а за мъченическата си кончина.

 

– Да, той е прославен за пътя, който е изминал, започвайки от 1917 година. А това е кръстен път – с пет деца, жена и неколцина близки. Именно за неговото мъжествено изповедничество, за това какъв християнин остава той през последната година и половина от живота си Църквата го прославя.

 

– И какво, Църквата ще настоява ли за забрана на филма? 

 

– Уверен съм, че това е абсолютно безсмислен и неправилен път. Не искането на забрани, а предупреждение за истината и неистината – това е целта, която може и трябва да бъде поставена във връзка с предстоящото мащабно представяне на филма. Ако той съответства на трейлъра, би било достатъчно просто да се разкаже истината и този разказ да достигне да колкото се може повече хора. Собствено ние и в момента правим това. По-нататък нека зрителят решава сам.

 

– Вие сте духовник, но сте учили и във Висшия държавен институт по кинематография и разбирате, че не може да има хубав филм без драми. И нима творецът няма право на художествена измислица?

 

– Но не и на умишлено изопачаване. Още Окуджава ни убеждаваше, че в историческия роман „измислицата не е лъжа“. В художествените произведения за исторически личности безспорно е необходима авторска измислица, художествена, драматургична реконструкция на събитията. Но ако творецът не е лишен от елементарна морална отговорност, той не би трябвало да излиза от рамките на историческата достоверност и никога да не превръща историята в нейната противоположност. Съзнателното изопачаване на истината е или лъжа, или пропаганда.

 

– Дори ако авторът прави уговорката, че става дума за негова художествена измислица на базата на историята?

 

– На базата на историята, а не в разрез с нея, не въпреки нея. Целият проблем е във вкуса и в таланта. Разбира се, историческите персонажи могат да се вземат и авторът да ги накара да правят всичко, каквото на него му хрумне. В екранизацията на „Война и мир“ Кутузов може да отстъпи не само Москва, но и Санкт Петербург. А във филма „Капитанската дъщеря“ Пугачов да бъде представен като любовник на Екатерина. Само че това няма отношение към изкуството. В такъв случай пък би трябвало да се причисли към жанра „фентъзи“.

 

– Говорили ли сте за това с Алексей Учител?

 

– Да, разговаряхме по телефона. Казах му същото, което казвам на вас.

 

– И той какво ви отговори?

 

– Че трейлърът и дори сценарият – това още не е филмът. В този смисъл е прав.

 

– Вие чели ли сте сценария? 

 

– Режисьорът ми го даде, но му обещах да се въздържа от коментари във връзка с него.

 

– Съдейки по всичко, вашата позиция остава непроменена, след като сте се запознали със сценария?

 

Няма да коментирам сценария.

 

– Изгледах отново много документални филми за престолонаследника и Кшесинска – изключително отблъскващи с тона си и настойчиво убеждаващи, че романът им е продължил и след брака на Николай II. С коментари на езотерици, съмнителни психолози и прочее. Тогава никой дума не продумва срещу жълтите телевизионни канали. Сега, когато става дума за доказал се творец, бързаме да предявяваме претенции. 

 

Псевдодокументалните самоделки нямат голямо влияние върху умовете и душите на хората, не им се обръща толкова внимание. Големият художествен сериал е нещо съвсем друго.

 

– Във филма играят великолепна на външен вид полска актриса, забележителният германски режисьор Томас Остермайер и актьорът от неговия известен театър „Шаубюне“ Ларс Айдингер. Тоест освен добър режисьор филмът има и състоятелен продуцент.

 

– Филмът е предназначен не само за руския зрител, но и за международно разпространение. Направен е по световните, глобалистични „закони на жанра“. Мисля, че от чисто зрелищна гледна ще видим един ефектен, помпозен филм.

 

– За последните 20 години държавният Ермитаж показа зад граница много изложби, посветени на руските владетели. Михаил Пьотровски смята, че благодарение на това схващането за руските царе в представите на европейския истаблишмънт са се променили значително. Че те вече не ги разглеждат през анекдотите за любовниците на Екатерина, а като хора с висока култура, с прекрасен вкус и историческа мощ. На фона на такива усилия би било жалко Николай II отново да се появи пред света като час от любовен триъгълник…

 

– За последните 100 години Николай II, колкото никой друг, е бил дискредитиран и оклеветяван. Хората без особено широк кръгозор и култура са свикнали да приемат това. Те подсъзнателно са готови да приемат новия филм за „развратното нищожество, непознаващо чест и вяра, Николай II“, последния руски цар. Жалко.

 

– Пак ще кажа, филмът още не е по екраните.

 

– Нали с това започнахме разговора. Не е коректно да обсъждаме непоказан още филм. От първа ръка знам, че се прави такова кино. Огромен труд, плод на много хора, и на първо място – на режисьора. Още по-обидно е, когато в основата на замисъла стои сюжет, който не може да се нарече другояче освен историческа безвкусица.

 

– Напоследък непрекъснато се чуват упреци по адрес на Църквата за това, че изисква забраната на един или друг спектакъл или филм, позовавайки се на протести, свързани с обидата на религиозните чувства. Известни актьори и режисьори виждат в това нарушаване на свободата на творчеството. 

Активистите са обидени. Режисьорите възмутени. Медиите предупреждават обществото за нови факти на вмешателство на Руската православна църква в областта на свободата на творчеството. Прогресивното общество негодува. На президентския Cъвет по култура и изкуство повдигат въпроса за цензурата... Просто драма някаква! По-силна от „Фауст“ на Гьоте.

 

Само че в действителност в този спектакъл не всичко е толкова просто.

 

Наистина, имаше обръщения срещу показването в Омск на известна рок опера. Но зад тези протести стоеше не Руската православна църква, а едно от многохилядните обществени обединения, съюзи, братства, действащи днес в нашата страна.

 

Група православни активисти изисква свалянето на този спектакъл, струва ми се, във всички градове, където петербургският оперен театър гастролира. Неотдавна имаше подобни обръщения например в Тоболск. Разгледаха ги и не ги удовлетвориха. При това Тоболската епархия нямаше никакво отношение към исканията за отмяна на спектакъла. А в Омск, по думите на продуцента, показването на спектакъла, естествено, е било съгласувано с митрополията.

 

Във всеки случай официалният представител на епархията заяви следното: „Не е работа на епархията да регулира репертоарната политика на този или онзи театър“. След като започна раздухването на проблема, председателят на отдела по връзките с обществеността и медиите на Църквата Владимир Легойда съобщи чрез всички информационни агенции, че Църквата не подкрепя исканията за отпадане на спектакъла от репертоара на театрите. А продуцентите съобщиха, че представлението в Омск е било отменено, защото са били продадени малко повече от 40 билета при зала за хиляда души.

 

Те казаха също така, че миналата година същият този спектакъл е бил показан в Омск, въпреки че и тогава е имало апели на граждани с молба за отмяната му. Билетите обаче са били разпродадени и представлението се е състояло.

 

Това са все известни факти. Но навсякъде се чува само едно: РПЦ иска да свали спектакъла и постига своето.

 

Що се отнася до филма „Матилда“, убеден съм, че съвсем скоро ще се появят отделни лица и групи, в това число православни, които ще искат забраната му. Веднага ще кажа: ние се отнасяме с уважение и разбиране към позицията им. И ще призовем тя да бъде взета предвид. Но ще го кажа още веднъж, считам, че забраните водят до задънена улица, няма смисъл от тях. Църквата може да забранява и да позволява, когато това е необходимо, в духовния свят. Но не и в светския. Включително нито в театралния, нито кинемотографическия. Това обаче не означава, че ще престанем да изразяваме открито убежденията си.

 

– А „Танхойзер“? По повод на тази постановка на операта на Вагнер имаше протест на официалната Църква – Новосибирска митрополия. 

 

– Имаше не само протест, но бе възбудено и съдебно дело по иска на Новосибирската митрополия за новаторски вариации на тема Вагнер. В постановката, колкото и някои театрални критици да ни мътят главите, единствената „художествена находка“, целта и центърът на вниманието бе кощунството с образа на Христос. Състояха се обществени обсъждания, след това Новосибирската митрополия се обърна към съда в пълно съответствие със закона. И в съда загуби делото.

 

– Но спектакълът бе свален.

 

– Това тежко, неприятно и безпрецедентно решение на Министерството на културата следва да се оцени в контекста на разразилата се по-късно кървава трагедия с „Шарли Ебдо“. Както животът показа, решението е било правилно, то е необходима профилактика по отношение на безотговорните и крайно опасни – особено в условията на нашата многонационална и полирелигиозна страна – публични експерименти-провокации, които на някои им е изгодно да наричат творчество.

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 

Още от категорията

Орисията на лидера

Орисията на лидера

Съединените щати губят все повече потенциала си да направляват глобалн...

9 коментар/a

няма нужда да се търси истината на 11.01.2017 в 12:16
Истината сама ни намира, и в повечето случаи ни заварва абсолютно неподготвени.
observer на 11.01.2017 в 12:41
Рядко интелигентно мнение. Впечатлен съм от широтата на възгледите и липсата на каквато и да било закостенялост от представител на една по дефиниция консервативна институция. За такива църковни дейци ние тук можем само да завиждаме.
друг наблюдател на 11.01.2017 в 13:03
И аз като колегата observer - впечатлен съм (положително) от мнението на епископа.
Борислав на 13.01.2017 в 16:31
Книгата на Епископ Тихон Шефкунов "Несветите светци" е нещо уникално. Горещо я препоръчвам, наскоро беше издадена в България. Що се отнася до нашите Православни свещеници - те също са прекрасни хора, говоря от личен опит.
Художествената измислица — била тя лъжа или истина — не би имала никаква стойност на ИЗКУСТВО, на 14.01.2017 в 09:52
ако не притежаваше и някои елементи на ПОРНОГРАФИЯ, защото ние — човешките същества — сме така устроени, че ЗАСПИВАМЕ, ако това, което ни се предлага, не е малко МРЪСНИЧКО. А нали щом художественото творчество се прави, за да има от него „далавера“, то трябва да държи будно нашата отегчена и куха същност на «потребители на пикантѐрия».
Истинският ИСТОРИЧЕСКИ проблем, на 14.01.2017 в 10:35
на който вероятно Руската Православна Църква има основания да реагира ОСТРО, е, че балерината Матилда Кшешинска е с полско-ЕВРЕЙСКИ произход, от което следва, че Престолонаследникът се е ОМЪРСЯВАЛ с нея дори и без да се докосва до плътта ѝ. Достатъчно е гдето само се е спирал да разговаря с нея. В нашите НЕО-ЛИБЕРАЛНИ извратени времена обаче е модерно да се покаже, че един бъдещ Православен Цар не би имал никакви расови и верски предерастсъдъци. Но — не би! Още повече, че всички ние добре знаем какви са били по етнос (или по раса, или по безбожие) «веселата дружинка» революционни комисари, безмилостно ликвидарала Царя и семейството му.
observer на 15.01.2017 в 10:11
Бре, бре бре! На Иисус майка му еврейка, Йоан Кръстител евреин, Апостолите евреи, а бъдещият православен цар се омърсил, още като доближил балерината? Откъде се навъдихте такива антисемити в страна, в която евреи вече почти няма?
До @observer на 15.01.2017 в 13:31
Не разбирам, любезний, какво те кара да мислиш, че сме в „страна, в която евреи вече почти няма“. Има и още как. Аз съм един от тези евреи и ти гарантирам, че около 40 процента от населението на твоята (и моя) — останала „почти без евреи“ — страна са люде с еврейски произход. По-голямата част от нас са дошли от Испания, друга — от Южна Русия и Южна Украина (след Руско-Турските войни, в резултат на които Русия отнема тези региони от Турция). В Южна Русия и Южна Украина е имало крупни маси от евреи-ашкеназим, които пред настъплението на Русия са се спасявали на Отоманска територия, както това са направили век и половина по-рано сафардитите. Част от тези преселници са запазили религиозния си облик, но по-големия контингент са били евреи с РАЗВОДНЕНА КРЪВ, смесени с кръвта на други етноси (италианска — при сафардитите и славянска — при бегълците от Източно-Европейските степи). Ние, които сме с «разводнената кръв», сме се оказали доста индиферентни във верския смисъл, в резултат на което на мнозина им е било безразлично дали ще бъдат приобщени от Исляма или от някоя от Православните църкви на Балканите — Гръцката, Сръбската, или Българската (която пък е креатура на Руската; например, Паисий Хилендарски е сефарад от Банско, работил върху Българската История въз основа на документи, предоставени му от Руската църква, която е искала да реставрира българския православен етнос на Балканите). Известни сме като «крипто-евреи», но този термин е по-подходящ за онези, които формално приели ритуалите на новото си вероизповедание, но продължили тайно да изповядват старата религия. Голяма част от нас обаче действително са приели — да речем — Християнството, но това е станало БЕЗ ОСОБЕНО ВЖИВЯВАНЕ, поради което тези наши люде по-късно твърде лесно са се прехвърляли към други вероизповедания: това сме ние — повечето от адептите на Протестантизма в нашите земи (самият аз съм роден в Евангелистка среда, но знам, че някога сме се появили по Нашенско като испански евреи). Мисля, че да се говори за антисемитизъм по Нашенско е глупост. В нашата страна хората, които нямат нищо общо с евреите са също така и напълно индиферентни към еврейството. Конфликт има само между потомците на едни кланове евреи и потомците на други кланове от този доста произволно дефиниран етнос. Едни считаме, че еврейството носи в гените си прокобата на стари грехове, заради които периодично Историята ни подлага на изпитания. Нашата скромност обаче се заличава от онези, които мислят противоположно на нас и считат, че целият свят трябва да бъде реставриран във формàта на един Велик Израел, което всъщност в наше време се изразява като Глобализъм (предишният опит за глобализъм „по еврейски“ беше болшевишкият експеримент, който обаче сколаса само върху една шеста част от света — твърде малко!). В наше време опитите за Глобален Израел продължават като Марксическата идеология е заменена с нео-либерални фантасмагории. И едно допълнение: нека никой не се заблуждава, че Израел — какъвто е той сега (граничещ с Ливан, Йордания и Египет) непременно е същото нещо, което се планира да бъде Всепланетарен Израел. Изобщо не е така! Днешен Израел, в така очертаните граници, се оказа нещо като резерват за непокорни „индианци“. Никога не бива да се забравя това!
observer на 15.01.2017 в 19:04
Имах предвид, че привнесеният напоследък антисемитизъм, от страните с евреи хасиди, няма нищо общо с традиционната българска толерантност към евреите, вярно, предимно сефаради. А и мнозинството от тях се преселват в Израел след основаването му, та най-вероятно навъдилите се антисемити не са виждали евреин на живо. В този антисемитизъм виждам някакво подражание било на нацистката идеология, било на масовите нагласи на простолюдието някога в Украйна, Полша и Русия. А иначе един приятел казваше, че всички сме евреи, щом произлизаме от Адам и Ева. Значи и заклеймителите на Сорос и те;)

Напиши коментар