Дъвчете бавно – хлебецът ни е на изчезване

Вие давали ли сте си сметка, че отношението към хляба е и отношение към нас самите? Като към хора, не като потребители. Че той, хлебецът, нашият „насущният“, заприлича на подаяние, любезни. Това не го ли чувствате?

Имаме с вас бял, типов, със слънчогледови семки, с 6 вида такива, с многозърнеста „консистенция“. Имаме „баварски“, „австрийски“, заводски, че и… гаражен даже. С кафен оцветител и всякакви набухватели, които държат „самунчето“ цяло. Но само докато е на тезгяха. Сетне – нали го виждате на какво заприличва?

Наблъскан от намусени продавачки по рафтовете на супери, нашият с вас хлебец на сюнгер, братя, на едното нищо става. И трябва тостер, че да го дообработиш. Понеже на другия ден плесенясва. Ако и да е в найлонови опаковки, с какви ли не рекламни шарки, че и „секси“ имена даже. За нищо не става..

Въпрос на „бранд“, ще ви кажат надменно маркетолозите. За всяка кесия – отделен хляб. Но все повече българи почнаха да си купуват хляба… „на промоция“. Баят, вярно, но затова пък по-евтин, че парите не стигат.

Продукт, ще прощавате за… говеда.

И повечето от нас /като правило/ си мълчим и… преживяме.
„А без хич? – казват по-препатили. И са прави за себе си. Но и ние с вас може да сме прави с „мълчанието си на агнета“. Понеже разбираме, че с „говеда“ на глава се не излиза, нали така?

Такъв е „тепегьозлъкът“, безочието, да не ползваме понятия като безотговорността на няколко поредни български правителства по отношение на т.нар. „политика на изхранване на населението”. Да не говорим за министри на „земеделието и храните“, хванати „от кол и въже“. Не че и в здравеопазването ги нямаме.

Върху дебелите „стратегии“, самоуверени визии, и „самосбъдващи“ се пророчества, бог знае с какви основания наречени „прогнози“, нашето родно селско стопанство, „приоритет“ по всичките предписания на ЕС, чезне.

Затъна то в една спирала на дългове. Върнахме се към затворено стопанство. Нерентабилно, ограничено в технологичните си недостатъци. И най-вече обслужващо една камарила от родни „латифундисти“. Вместо със сомбреро с… панамена шапка върху главите.

Клон на една „екстрактивна икономка“, след която остава пустош… Досущ като захарната тръстика в Латинска Америка, чиито стъбла изцеждат с преси от соковете и сетне хвърлят стъблото, понеже от него нищо вече не става. Подир тях и хората, дето ги кълцат с мачете от ранна сутрин до късна доба. Почти като нашия тютюнец там в Джебел, по родопските сокаци, забравени и от Бога и от царя… двамата отдавна в комбина.

Това може и да не ви интересува, любезни, както предполагам. Но че хиляди дребни и средни стопани, производители на всичко, което ни изхранваше довчера, „тряскат кепенците“ /Хаджийски/, подобно на някогашните разорени троянски занаятчии от началото на миналия век, за мен няма съмнение. В България за 10 години драстично е намалял броят на земеделските стопанства, през 2013 г. у нас те са били около 250 хиляди, забележим спад с около 62%.

Е, и ще рече нашият вързан вече към „Карфур“ и „Кауфланд“ потребител. Из тези дни го юрнаха и по Черния петък, да го сурвакат преди Нова година. С надути цени на какво ли не, което уж било на „дисконт“. Може, то е индустриално. А с хлебеца, с хлебеца кво става, любезни?

Реквием за българското земеделие

Някой да се сеща как в Англия преди 200 години „овцете изядоха хората“?. Поради тъкачните машини и нуждата от вълна. Не се чудете защо и ирландците „емигрираха“ на 200 процента от тогава насам. И още тропат ситните си танци /досущ като нашите с неразделни тактове/. И хем пеят, хем плачат от Ванкувър до Рио, по ирландските си кръчми…

Съдба, ще кажете. Вятър работа, ще ви кажа пък аз. Като се остави един народ да го „изработят“ местни и чужди вражалци – да му вземат земята, семената, дребния инвентар даже, да му дръпнат шалтера на енергийните източници, да му пресушат кладенците – работата става за никъде.

Изход има, но е препречен от Циклопи

 Селското стопанство е едно от направленията, което редица страни обявяват като високотехнологично, констатират обективни експерти.
 Една от стратегическите програми на САЩ – биотехнологиите, напр. са на първо място като стратегическа цел в развитието на високите технологии, вече не толкова електрониката.
 В развитието на модерен агросектор в България, изглежда, е и отговорът на въпроса „Защо сме бедни?“.
 Понеже се оказва, че „вода газим, жадни ходим“, като се имат предвид природни, климатични, че и традиционни дадености и ресурси, които безхаберно пропиляваме.
 Но всичко това е само „провизорно“. Понеже го има като даденост, но не и като реалност. За да стане това се иска работа, воля и посветеност.

Но где ги новите “актьори“

на наситено с „хай-тек“ земеделие.? Тези, които имат компютъра, че и сателитните връзки даже /прецизното земеделие/ за свои инструменти. Които умело сърфират по наши и чужди пазари, за да си докарат добавена стойност. Още повече, да отстояват правото за справедливо разпределение на еврофондове.

Без тази култура, зрялост и осъзнаване на личния и групов интерес – земеделският труд си остава неблагодарен, нерентабилен. “Цакат“ го по всички направления.

Сред джунглата на бюрократични процедури, безсмислени рестрикции, „мерки“ на ЕС, „разписани“ по типови формуляри, непрозрачни критерии – и най ревностният, най-упорит земеделец стига до… кривата круша. Понеже фермата не е като фирмата, не зная дали ме разбирате?

Свързана е фирата с „органиката на общността“ /Дюркхайм/. Със стопанското чувство. С отношението към „живинката“, ако щете. Че оставена недохранена, презряна, да мучи или блее – не дай боже да я нарита със злоба безпомощен в „орисията си“ прост пастир – тя все намира как да си върне. Това знаете ли го? Я млякото секва, я пък се юрне хайванчето в страх и отчаяние, та крак счупи. А може и в урвата направо да се срине и гарваните да нахрани…

И с човека е тъй, любезни, този, дето оре, сее, копа, по нивите замръква. Когото сън го не хваща да не обърне бурята на градушка. Който с такъв мерак по-мощен трактор е купил, за сметка на… закуските на децата си. А пък вноските не може да плаща. Понеже и лихвите „варират“ катадневно? Той какво да каже, а? Какво да каже?

„Като няма прокопсия – плюл съм в тази орисия“.

Това ще каже. Но тъй, че може и да го не чуете. И ликвидира, значи, и фирма, и ферма, стока, че и надеждата, че със земеделие хляб може да се вади у нас, в България. Деца да се изучат даже…

И къде ние е агросоциологията?

Докато антрополозите ще ви пояснят как разни там „нейтив пийпъл“ /да не речем аборигени – понятието се ползва само за чезнещи породи у нас/ квасят хлебеца си съобразно древни ритуали, как възрастните още събират трохите в шепа и топват в паницата по-рядко, че да остане за децата, понеже като пораснат, ги чака „земята да чешат“ – социологията, и по специално нейният агроклон, има друга задача. Тя търси отговора на въпроси:

Защо и как я докарахме дотук с традиционното наше земеделие? Че и с българското село изобщо ?

Понеже от Вебер насам социологията, любезни, не е това, което ви пее „Арфа рисърч“ – тоз дал, онзи взел, та си повдигнал рейтинга. Тя си остава наука за смисъла на социалните факти. Който съумее да го провиди де. Ако да сме всички „продукт“ на същото това село, то вече не е същото. И никога няма да бъде.

Прочее и българският град, както сочат сравнителни изследвания, е също особен тип социална общност в контекста на един Евроориент, какъвто, изглежда, ни се отрежда. С единия крак на бахчата, с другия по лозята… Самозадоволяване му казвахме по Татово време.

Тъй според мнозина по-прозорливи изследователи, сме надживели много катаклизми. И „гладорията“ рядко ни е спохождала. Даже от следвоенни кризи сме се въздигали по-бързо от други балкански народи. А познайте сега до три пъти, както казват англичаните – „Кое е това, дето ни пречи?“, да се преповторим, така да се каже

„Сей земеделецо, днес му е времето“.

Вий помните ли припева на земеделците от зората на демократичния преход у нас, изваден като пряпорец от нафталина? Той отдавна звучи гротескно. Днес земеделец управлява… армията. Не питайте как. То се види. И в запас вече не викат, че няма за боб чорба даже…

Няколко подопечни експерт-счетоводители от Министерството на земеделието и храните пък броят добивите на зърно от декар. Бият депеши до 20 едри монополисти, стъпили върху обработваемата земя. Умножават по хектари къде официално, къде скрито засята площ. За да предоставят овреме „данни“ на НАП-а. Че да събере повече данъци. Да има за държавата, или това, което остана по камбанарията и.

Друга гвардия „чантаджии“, да не обиждам и компетентния бюрократ /като правило анонимни/ ,разпределят евросубсидии. Но не преди да напълнят джоба на доверената си партия. Да не говорим за шайката посредници, предприемачи, арендатори, които скубят от дребния собственик на запустяла нивица в „реални граници“.

За „гилдията“ на адвокати и нотариуси, тук няма да говоря – те имат още много да взимат от несекващи спорове и делби между прогресивно пауперизиращи се градски наследници на някогашната „орница“. Които отдавна са я ритнали. А тя пък им връща къде с безценицата на която се продава /къде с несекващи крамоли и фамилни вражди/.

И къде отива всичкото?
• Част от /300 000 дка/ в офшорки с подставени лица.
• Друга ще иде, казват, по разпродажби на азиатски инвеститори, респ. други направления.
• Ще има и за жълти стотинки, за тези, които трябва да „санират“ панелката.

Щат не щат, понеже за разлика от управлението, панелката си има желязна „мандатност“. Или по точно „жизнен цикъл“ /ръждясват укрепващите връзки/. Добър повод да се плати двойно и тройно това, което довчера човек имаше за „собственост“, нали така?

Главният ресурс – земеделската земя

– До кръв я прехапаха пъпната връв със земята – през сълзи казва един приятел, колкото пъти се сети за село… – Окрадоха всичкото. И ми иде, брато, иде ми, значи, да се кача на колата, да ида там, че да му драсна клечката на всичкото…

Какво е това отчаяние, какъв е този „искейпизъм“, у наследника на някогашната наша задруга. Сетне на трудолюбивия „частник“, натикан в ТКЗС – и то насила. И най накрая само-ликвидатора? Този типаж социологически, все още пощаден от нашите изследователи.

Вий помните ли как българите „изядоха кравите си“. Мърцина, тъй да се каже. По “бат Жельово време“. Когато си взехме земята в „реални граници“. А някои и непотребния инвентар даже, без да им трябва. Кравите станаха на суджуци. „И аз там бях, и аз пих и аз ядох“ – както се казва в приказките… А като им спря фризерът – някои ги хвърлиха на кокошките….

Ей тази ликвидационна българска сага

на самоизяждащия се интерес на дребния собственик, „алергията“ му към всякакъв вид „асоцииране“, „коопериране“ /опазил господ от „орташки“ сдружения/ – ни докара до днешното ни „безутрие“. Казано иначе – ден да мине друг да дойде. И това е най-страшната равносметка на прехода ни към никъде. Което си е бягство от самите нас.

Реквием, реквием за българското село трябва да напише, казвам ви, моят приятел и съученик, почетният гражданин на София, диригентът на „Софийски солисти“ Пламен Джуров. Той е от Плевен. Зърно производителен край. Като ученици в английската в Русе събирахме с него по бригади сортови семена по опитните полета на „Образцов чифлик“. С голи ръце сред бодилите. Да се научим „откъде излиза хляба,“, както ни казваха агрономите. Макар че и за бобеца, с който ни изхранваха селяните, дори не изкарвахме…

Чифликът, както се знае, е от времето на Мидхад паша. И там преди повече от 100 г. още се е правила селекция. Един вид генно инженерство. Агрономите спяха по полето. Че да не клюмне, пази боже и се отрони тъй ценния клас на български сорт пшеница. Да не изтърват цъфтежа на царевицата…

Силата на България беше в семената.

За света винаги ще е важна енергетиката, все по-важна ще става информатиката, но за България семената са тези, които държат националната ни сигурност. Ембрионалната енергия, а тя е не другаде, а в семената е най-ценната. Това означава, че ще трябва да съхраним това, което е уникално. Където ни е силата.

Това е голям проблем, защото нито бизнесът знае с какъв потенциал разполага – особено едрият, а дребният не се интересува.

Загубихме в конкуренцията. За миналата 2014 година нашият потенциал в семената е бил 70–80 процента. Големи фирми напоследък много агресивно навлязоха на пазара. И ако не бъде осъзнато това навреме, ние сме загубили битката си за зърното завинаги. Няма да можем да осигурим не само сигурността си, но и здравето си.

Старите агрономи казват, че „Монсанто“ с генните си семена за царевица и пшеница тепърва ще ни изяде хлебеца. Нашето родно пшеничено семе стигна като общ дял, има няма до …40 на сто. Върви на добри цени по международните борси. И тъкмо там е проблемът. Един файтон износители се облагодетелстват, докато за нас остават триците от фуражни сортове…

Не ви харесва хляба ли? Че яжте пасти тогава….

Крилатата фраза на Мария Антоанета никога не е била вярна. Въпрос на превод на „революционната пропаганда“ се оказва тя. Понеже австрийката, по последни данни на историци, не е казвала никога „пасти“, а курабии, Kuhen, които се правят повече от брашно, отколкото с разни мазни кремове и пълнежи.

Но това вече няма значение. Ние отдавна живеем във времето на стереотипите и внушенията. В дигиталната ера те стават още по леки за храносмилане, нали така?

Таблица 1

Царевица 2015
Обща площ – 4449 000 дка
Пазарни дялове по фирми:
Pioneer 54%
Monsanto 25%
KWS 7%
Limagrain 3%
Syngenta 3%
Кнежа 2%
Други 6%

• За съжаление основните продажби на български хибриди е с цел производство на силаж, като имаме предвид, че пазарните лидери в този сегмент са отново мултинационални компании: KWS и Pioneer.
• Силажната царевица е само 5,5% от общата площ на тази култура, което е пряко отражение на слабо развитото говедовъдство(както млечно, така и месно).
• Българската селекция заема обидно нисък пазарен дял в тази култура.

Таблица 2

Слънчоглед 2015
Обща площ – 7560 000 дка.
Пазарни дялове по фирми:
Pioneer 40%
Syngenta 28%
Limagrain 17%
Euralis 4%
Добруджански земеделски институт е между 0,5 и 1%.

• Пазарният дял на българските хибриди е толкова нисък, че е трудно изчислим.
• Основният хибрид е „Фаворит“, който не е маслодаен, а е за хранително-вкусовата промишленост (чоплене)!
• Общо пазарният дял на слънчогледа за хранително-вкусовата промишленост (чоплене) е само около 3–4% от общата площ.

И какво е земеделието в България?

Кои са петте най-важни култури, които ще си останат винаги важни?. Това са: пшеницата, слънчогледът, царевицата, ечемикът и рапицата (рапицата е сравнително нова култура, тя не е свойствена за България, но се търси заради биодизела). Те нямат алтернатива и са много важни в изхранването на човечеството. И е добре, че България също има своето място в отглеждането им.

• Но нашата пазарна ниша, която не е заета в света, е в т.нар. втори и трети култури /акад. Ат. Атанасов/.
• Вторите култури са основно плодове и зеленчуци и лозя, а третите са природните – розата, лавандулата, кориандърът. За да се стигне до всички останали – билки, горски плодове, гъби, различните видове мед и т.н.
• Но като изнасяме тези продукти, ние не изнасяме принадена стойност. Нещо повече.

Големият парадокс

Според последни разкрития на науката – ние не храним само себе си, а по-скоро ензимите, които поддържат живота ни, гарантират имунната ни система. Това ще рече:

– Около 70–80% от най-важната храна на човека са плодовете и зеленчуци, които заместват човешките ензими, тоест те са, които ни съхраняват.
– Съветът на експертите е: ако имате възможност, яжте колкото се може повече плодове и зеленчуци от всички цветове.

– Защото животът на човека е свързан с микроорганизмите, които са в нас. И ако ние не осигурим благоприятни условия на положителните микроорганизми, ако ги наречем така за по-достъпно – ние осигуряваме добра среда на онези, които ни разболяват.

Ето защо, когато се храним, ние храним не само себе си, но и тях. Те са, които ни осигуряват защита, бранят и нашата имунна система.

Две думи за т.нар. „метагеномика“

 Каква е нашата геномика, потенциалът на нашия геном? Тоест, когато знаем слабите и силните страни на нашия организъм, ние ще знаем и с какво да компенсираме като храна. В това отношение ние сме облагодетелствани.
 С нашите продукти ние храним не само нас, но и туристите, които идват в страната ни. Целогодишно в страната идват около 6–6,5 милиона чужденци в България.
 Ако можем да осигурим свежа продукция за тези хора, ние сме изправили икономиката си на крака.
 Настина имаме уникална природа. Когато дойдат тук японци, китайци или израелци, не могат да скрият удивлението си какво притежаваме като природа.
 Както се казва обаче – „вода газим, жадни ходим“…

Къде ни отиде агронауката?

Закриха ред институти на БАН. Пари нямало. Прекроява се Стопанската академия. Реорганизират се институти. Съкращават се лаборатории и изследователски звена. Поне на хартия, на което имат наглостта да кажат „реформа“. Бъркат с късогледи визии, прогнози, какви ли не технократски алюзии, които са обсебили нашите учени. Докато управленците се крият зад „академичната автономия“, която им отърва. Само че от пазар нищо не им отбира главата. От конюнктура още по малко..

За лицензи и патенти, за привличане на инвестиции да не говорим. Защото каузата на селскостопанската ни наука, тази, която открива, търси, не си доспива даже, чезне бавно под облъчванията на радий и други неясни източници на енергийно облъчване – отдавна е изфирясала. В критичния рационализъм на една модерна аграрна наука напреднали европейски народи намериха не само себе си. Но и своето „богатство на нациите“ от Адам Смит насам.

Нашето земеделие легна върху „бързата врътка“, офшорни схема, трансфер и продажба на евтини суровини, покупка на ценни книги, заеми за „мегаклиенти“ /правителства/. Претакане на евросубсидии и още каквото ви хрумне. Понеже правенето на пари стана хазарт. Но не и индустрия. Ние се включваме в рискови финансови операции, но само когато има гаранции от държавата.

В сектора на земеделието, това финансовоемко, рисково начинание, в чието поле шетат какви ли не „лобисти“, корумпирани бюрократи, предприемачи, арендатори, че и криминални обекти на „Интерпол“, нещата седят иначе. Тук цели географски терени биват залагани, лишени от ресурси. И в крайна сметка обричани на прогресираща мизерия. Докато „клекнат“ до изкупуването на безценица. И няма, няма кой да ги спре. Няма.

„Тук не е Швейцария…“.

Тук се слуша кмета деребей. Един, че двама, че двайсе и трима – цяла шайка от общински съветници, които са си плюли в устата. И всички разбират от „земледелие“. Понеже от село са се пръкнали, макар отдавна да са скъсали с него.

Прочее с неговата социална тъкан отдавна е свършено. Трансформира се тя в унизително оцеляване и потребление на евтини храни и продукти, които отдавна напуснаха БДС. А днес са в руслото на пазарни спекулации. И нищожен производителен ефект.

Готованщина на кредит, ако предпочитате. И вече 3 поколения нехранимайковци. Че не виждате ли пак в каква посока пътуват празните буркани? От града към селото. На обратно, по Коледа – оскубани пуйки, пиленце там, пресни яйчица. А кому дал Господ повече – и двата бута на прасето…

То е любов нашенска, балканска. „Кръв от кръвта и плът от плътта ни са“ децата. Че на кого други освен първом на тях? Тази наша култура на себелишение, че и безотговорност на тия, които идат подире ни, е почвата, върху която процъфтява и родният „прекариат“. Или ако предпочитате новата градска бедност, от времето на „прехода“, който трябваше да ни преведе през „долината на сълзите“ /Дарендорф/. Че да стигнем и ние Обетована земя.

Вярвах, че тази Долина има край. Но вече съм убеден, че ни въртят в нея, братя. Евреите за 40 години, следвайки своя Соломон, поне нещо научили, докато се въртели в кръг. Ние за 26 с вас – нищо.

Защото дори и да се намерят хора, да поемат риска да „изхранват“ други с труда, лишенията си, със стреса от обслужване на непосилни кредити – без да им помогне държавата, да ги облекчи, да ги похвали даже, вместо да им търсят булки по тв риалитита, – нищо, казвам ви, нищо добро не може да дойде.

Други ще дойдат и вече го правят. Само че то ще е на друга цена. А ний с вас на чужди порти ще чукаме, с надеждата за спасение. Като онзи, за когото поетът писа: „Никодим си няма стряха, Никодим си няма дом…“. Айде сега му изчислете стъпката там. Да ви прилича на тъпан? Бие той, бие. И все повече българи го чуват – със сърцето, не толкоз с ушите си сякаш.

Не, не вярвам на Илия Троянов, немския писател, иначе българин по произход, че „спасение дебне отвсякъде“. Вятър е тази инвенция, братя. Художествена измислица. Даже не е The Wind of change, който още разплаква девойките с носталгията по недостижимата синтеза на нашето ново време.

Аз пък ви казвам, че Спасението ни е зад портата на дядовия ви запустял двор. В изоставената за жълти стотинки на арендатори и всякакви там посредници „българска орница“. И който има куража, доблестта да се върне към нея, ще се върне и към себе си. Към личния си просперитет и този на семейството си, за който няма нужда да целува ръка на други.

Това е законът на българската гравитация.

И каква излиза? Защо сме бедни? Просто защото не щем да забогатеем. Тогава не се сърдете на „орницата“. Знае си тя работата. Но ако не на нас, на някои от правнуците може да „светне“. Че да си „хванат шанса за рогата”. С по-здрави ръце и кораво сърце. Че то днес най-трябва в един рационален, но тъй рисков свят.

Статията е публикувана в http://philosophyclub.bg/%d0%b4%d1%8a%d0%b2%d1%87%d0%b5%d1%82%d0%b5-%d0%b1%d0%b0%d0%b2%d0%bd%d0%be-%d1%85%d0%bb%d0%b5%d0%b1%d0%b5%d1%86%d1%8a%d1%82-%d0%bd%d0%b8-%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d0%b8%d0%b7%d1%87%d0%b5%d0%b7/