Какво значи това?
Известно е, че езикът на римската държава, а после и на западното християнство от самото му начало е точно този – латински.
Разбира се, на Запад винаги е имало множество народи, които никога не са говорили латински; но с присъединяването си към Църквата всички те възприемали този език – наистина, не като говорим, а само като богослужебен. Някои от тях обаче били толкова повлияни от него, че и говоримият им език се развил на основата на латинския – това са не само италианците, но също и испанците, португалците и французите.
По-северните и североизточни народи обаче – примерно, германците - са запазили собствения си език, макар и в него да са навлезли немалко думи от латински произход.
Църковната централизация на западния свят се е оказала толкова силна, че никой от тамошните народи в продължение на хилядолетие и половина не е могъл да постигне не само църковна, но дори и езикова независимост от Рим. За това не е помогнала дори появата на университетите, защото и там работният език от самото начало бил латински; а и те самите, подобно на монашеските ордени, не се подчинявали на някой местен епископ или светски владетел, а направо на папата.
Реформацията, която е отчасти и движение за езикова свобода (за правото да се изразяваш публично на родния си език), е довела не до реформа, а до разцепление на западната църква; и не е чудно, че верни на Рим останали главно онези страни, чийто говорим език е романски (основан на латинския). Защото те го чувствали като свой.
Така обществата в западния свят се оказали двуезични. Народът знаел само говоримия език, чието развитие обаче се е възпрепятствало от това, че образованието – и богословско, и друго – трябвало да е на латински.
Духовенството и покрай него цялата образована част от обществото разбирало някои от говоримите езици (наречия, диалекти), но „официалният“ език на тези прослойки все пак бил латинският. Той е бил единственият цялостно развит, „пълноценен“ език; докато останалите били изтласкани към областта на частното, битовото и баналното, и оставени за много векове в състояние на примитивност (варварство).
Затова владеещите латински се чувствали не само над, но и някак „извън“ народа – тъй като той не е можел да говори като тях, а те се „понижавали“, когато е трябвало да се обръщат към него.
Дали заради това или просто „наред с това“, западното духовенство е останало завинаги целибатно - духовниците, за разлика от свещенството на Изток, не се женели, което подчертавало тяхната отделеност от народа: той се възпроизвежда телесно, а те – само духовно.
Ето защо - в съгласие с тези вековни принципи на отделеност - западните „елити“ и до днес са много по-свързани помежду си и същевременно много по-отдалечени от „простолюдието“, отколкото аналогичните им прослойки в православните страни.
...
Всичко това не се е случило на Изток, и в частност – в България. Българският език със самото присъединяване на народа и държавата към Църквата е станал пълноценен: както се е говорело у дома, така се е говорело и в двореца, и в храма – със същите думи, макар и с много неологизми. Но тези неологизми, макар и изработени въз основа на гръцките думи, били славянизми и поради това бързо били почувствани като свои и традиционни.
Затова, когато някой средновековен, възрожденски или съвременен български автор пише текст на родния си език, той не се чувства ограничен от него; а знае, че казва всичко, което иска да каже - тъй като езикът му е цялостен и достатъчен. Пишейки на български, той говори първо на сънародниците си, а после и на всеки, който има достъп до този език – било направо, било чрез превод. А ако пише на друг език, то е само защото го адресира към „чужденци“.
Но западният автор, пишейки на латински, не се обръща към чужденци, а точно към „свои“ – към тези от елита. Нещо подобно сега се опитва и чрез английския.
...
Ето защо в България (да не се забравя първенството й в Европа, а и личната заслуга на царете Борис, Симеон и Петър), както и другаде в православния свят, е трудно или по-скоро невъзможно да се постигне разделение на „елит“ и „простолюдие“. Обществото тук не може да се „разцепи“ на по-висши и по-низши. На Запад това отдавна е нормално и затова там има расизъм и фашизъм. При нас обаче то е чуждо и затова ние такива явления нямаме.
Българският народ не може да бъде унищожен набързо чрез интернационализиране (откъсване) на образованата му прослойка, тъй като тя никога не е била отделяна от него с такива тежки прегради, каквито са езикът и целибатът.
С други думи – в България човек може да достигне най-висока образованост, без поради това да стане чужд на сънародниците си. А този, който се старае преди всичко да изглежда чужд, никога няма да стигне до образованост, тъй като просто не се е интересувал от нея, а от съвсем друго.
Така че онези, които се стараят да говорят усложнено (с англо-латино-грецизми) и да охулват народа си (на прост български), за да изглеждат учени и „елитни“, се заблуждават. Те са далеч от учеността и нищо не знаят за елита.