Авторът сякаш не води интервюта с президента, а психотерапевтични сеанси. Пациентът се терзае от безволието и бездействието си и си търси оправдания: Хамлет, комуто космосът и разглобеният век са криви. Виновни са му назначените от него чиновници – Джон Кери, Сюзън Райс, Саманта Пауър (предизборно пропуска Хилари – катастрофалния си първи държавен секретар, макар че самият Голдбърг постоянно прокарва контраста между колебливия Обама и агресивната Хилари, която „иска да е Голда Меир“). Виновни са му Камерън, Оланд, Нетаняху, арабските лидери и „дребните човечета, които управляват страните си в противоречие с техния интерес“. Хамлет е изтъкан от противоречия – САЩ хем при всичките си кусури е „сила за добро в света в сравнение с предишните суперсили“, хем усилията им да оправят света са безрезултатни, ако не водят до още по-голям хаос. Хамлет си търси убежище от този брутален свят в борбата с промяната на климата.
Съществуват подозрения, че Обама просто е бил бламиран от неоконсервативния си държавен апарат, наследен от времето на Рейгън, неразграден при Бил Клинтън и обогатен с разочаровани бивши прогресисти при Буш II. Президентът на САЩ наистина има огромна лична власт, но не безгранична.
Покрай психотерапевтичното философстване Обама признава и някои реалности. Външната политика на САЩ от Буш II насам, или „либералният интервенционизъм“, според него е глупава – stupid shit – и Барак се старае субективно да избегне повторението й, макар без успех. Военните намеси на САЩ в Близкия изток, смята той, водят по принцип до катастрофи като в Либия. Въздържането на Обама от пълномащабна война срещу Сирия през септември 2013 г. е главен повод за гордост от президентството му и начало на нова ера. Близкият изток вече не е ужасно (terribly) важен за САЩ и те се пренасочват оттам (pivoting from) към Азия и „други региони“. Близкият изток ще се подели между Иран и Саудитска Арабия – впрочем бъдещето на Саудитска Арабия не ми изглежда оптимистично. Украйна завинаги ще си остане уязвима за руското господство (vulnerable to Russian domination).
Въпреки последното откритие на колелото Обама остава сляп за реалностите в Източна Европа, колкото и сладко да говори за „реализъм“ и „интернационализъм“. Той се възхищава от реализма на Буш I и държавния секретар Брент Скаукрофт – но не за това, за което трябва. Реализмът им се прояви във войната в Залива, дето те си осигуриха и подкрепата на СССР, и си поставиха прагматична, достижима цел – изтласкването на Саддам от Кувейт и толкова. Последвалото разпадане на СССР обаче не беше тяхна заслуга – сега в Русия много често цитират Буш I, който на посещение в Киев есента на 1991 г. уговарял украинските лидери да не напускат СССР, а самата Украйна масово подкрепяла ГКЧП – преврата срещу Горбачов за запазване на СССР. За разлика от Буш I Обама, кой знае защо, е възприел английския колониален антагонизъм спрямо Русия от XIX в., без да има никакви реални аргументи – освен да подхранва русофобията на разни източноевропейски бивши назначенци на ЦК и съветски зетьове като проф. Евгений Дайнов.
И европейската позиция към Русия силно напомня средата на XIX в. – времето на Кримската война. Петъчното изявление на Федерика Могерини за Крим не толкова ме възмути – а говорителката на руското външно министерство Мария Захарова я обвини в надменност и незачитане волята на жителите на полуострова и на реалностите на живота там след съединението преди точно две години – колкото ме зачовърка с нещо като любопитство. Дали симпатичната Могерини преследва реална политическа цел? Или само психотерапевтична – да предизвика няколко бойки заглавия в украинската преса за замъгляване на видимостта, след като от Европа казаха на Порошенко, че Украйна няма шанс за ЕС и че икономическите й бедствия не могат да се облекчат без Русия? Защо тъкмо когато големите европейски страни, и не само големите, взеха открито да недоволстват от руските санкции и искат ги свалят до лятото, ЕК грубо ги бламира? Защо тъкмо когато започва сериозен политически процес за Сирия, което не може да стане без предварителна договореност между Вашингтон и Москва в ООН, ЕС иска да развреди в ООН един реално вече закрит въпрос между страните по сирийския процес?
Какъв е смисълът да се пренася един чисто европейски въпрос в ООН, която насърчава решаването на регионалните проблеми тъкмо в регионалните организации? Мисли ли ЕС, че една вече явно непопулярна в самата Европа кауза ще има повече шанс извън Европа, където недоволството от Запада расте? Какъв шанс може да има в ООН, като Русия е постоянен член на Съвета за сигурност? Няма ли само да се дадат на Москва нови шансове да унизи ЕС? Та нали Международният съд в Хага – орган на ООН, постанови, че независимостта на Косово не нарушава международното право – при това придобита в резултат на чужда военна агресия и без референдум? И довела до твърде неубедителен резултат – криминализирана, мизерстваща държавица с 55% безработица и масово емигриращо население, но с голяма американска военна база.
Дали Могерини си представя как би се осъществило на практика връщането на Крим на Украйна? Да предположим, че утре някакъв ултралиберален руски режим в Москва реши да се сдобри със Запада дори на такава цена. Как биха реагирали руските военни в Севастопол? Мнозинството от населението на полуострова? Видяхме какво стана в Донбас месеци след преврата от февруари 2014 г. В Донбас руското население е по-малък процент, отколкото в Крим, беше много по-добре интегрирано в общоукраинския политически живот и беше цивилно.
Но идването на ултралиберален руски режим е в кръга на фантастиката. В момента Путин изглежда възможно най-либералният руски лидер. Ако бъде свален с преврат, вероятният му приемник ще е много по-твърд руски националист, който ще поиска присъединяването на цяла Украйна като начало на възстановяването на СССР в практически възможните засега граници – без Прибалтика и Грузия, може би Азербайджан, Узбекистан и Туркменистан. И в самата Русия, и в другите страни от „виртуалната Русия“ това сега се обсъжда най-оживено – и за всички ще е по-добре то да се осъществи по мирен начин, в рамките на Митническия съюз, на Евразийското сътрудничество. Може ли ЕС да противодейства с реална сила на всичко това? И насилственото присъединяване на цяла Украйна към Русия от един нов националистически режим, с неизбежната чистка на най-упоритите украинстващи, и колапсът на днешния киевски режим, който е неизбежен, ще направят миналогодишния бежански поток към Западна Европа да изглежда като поточе.
Могерини се ръководи от брюкселската доктрина „Глупакът на хълма“. Ярка манифестация на тази доктрина е „споразумението“ на ЕК с Ердоган за бежанците. С това и ЕС, а не само НАТО, с глупостта си се позиционира като заплаха за сигурността на Стария континент. Още от началото на световната финансова криза в 2007-08 г. ЕС започна да се позиционира и като фактор за икономическо неразвитие на европериферията. В България чуваме все по-убедителни аргументи, че ЕС е фактор за неразвитие на българската икономика, на българския бизнес, на поминъка на хората, че еврофондовете са фактор за корумпиране.
Има ли шанс движението за демократизация на ЕС на Варуфакис? Има ли „европейски“ народ, „европейско“ гражданско общество, „европейско“ обществено мнение? Киевският режим гори живи мирни демонстранти, Ердоган гори живи стотици свои граждани кюрди в свои големи градове, превърнати от артилерията и танковете в лунни пейзажи – неразличими от сирийските градове след петгодищна гражданска война. Европа нищо не забелязва, но се тревожи за правата на кримскотатарското седесарие. Несправедливостта, неадекватността погубват идеята за единна Европа.
В сравнение с Хамлет-Обама Путин говори просто, действа решително. И с това създава тежък комплекс на американския президент. Путин е най-непредвидимият политик в света, защото прави това, което говори, опитва се да си държи на думата. През септември каза, че мисията в Сирия може да продължи до няколко месеца. През март – че тя е изпълнила задачите си и започва изтеглянето. С това обърква „партньорите“ си, които са така привикнали на своя новговор, че са забравили първоначалното значение на думите.
Коя беше основната задача, която Путин реши в Сирия? Същата, която си постави през септември – да утвърди статуса на Русия като суверенна велика сила с глобално влияние и призната сфера на интереси, простираща се и извън границите на бившия СССР. И тя бе изпълнена: Русия е призната главен играч в най-заплетения съвременен възел от противоречия – сирийската криза и произтеклите от нея украинска и европейска бежанска криза. Всички ключови световни и регионални лидери, свързани със сирийската криза, продължиха по своя инициатива, включително в дните след обявяването на „изтеглянето“, да поддържат тесни контакти с „изолирания“ Путин.
Русия проектира военнополитическа мощ и самочувствие, далече надхвърлящи икономическата й и демографска тежест. Тя демонстрира неадекватността на западната операция срещу ИДИЛ, демаскира режима на Ердоган като основен спонсор на тероризма, агресор срещу Сирия и манипулатор на бежанските потоци към Европа – от началото на годината досега кръгло 90% от бежанците към Европа минават през Турция и 90% от тях са с произход от Сирия.
Путин закрепи сирийското правителство до степен да се започне съдържателен мирен процес. Показа обновената си армия, действаща мълниеносно, ефикасно, евтино и безопасно за личния си състав и за цивилното население. Осигурни си многомилиардни оръжейни поръчки, обучи екипажите си в реални бойни условия, запази силно военно присъствие и възможност за бързо ново увеличаване на контингента си при необходимост, но и пресече приказките за ново затъване като в Афганистан или като САЩ в Ирак. Дистанцира се елегантно от Асад, когато сериозно възникна въпросът за кюрдската федерализация на Сирия. Вече няма разумен човек, който да отрече, че слагането край на американския монопол над глупавите военнополитически акции в чужбина – shit stuff – е полезно за целия свят и за самата Америка. Монополът е зло, ражда произвол, хаос и неефективност.
Как оценява всичко това „реалистът“ Обама? Повишаването „профила“ на Русия е най-важното „реалистично“ развитие в света през последните две години. Журналистът Голдбърг доскоро бил под впечатлението, че президентът смята Путин за nasty, brutish, and short (противен, скотоподобен и нисък – от крилатата фраза на Т. Хобс от „Левиатан“ за човешкия живот като противен, скотски и кратък). Но не, казва Обама – Путин „не е особено противен“, а е „скрупульозно учтив, много прям“. Иска да го възприемат „като равен с нас и като наш партньор, защото не е съвсем глупав“ (as our peer and as working with us, because he’s not completely stupid).
Путин, смята Обама, разбирал, че „позицията на Русия в света е отслабена“ – „фактът, че е превзел Крим или се мъчи да закрепи Асад не го прави изведнъж играч. „Не го виждаме по всичките тия срещи, дето се формира дневният ред“, „няма среща на Г-20, дето Русия да задава дневния ред по въпросите, които са важни“. „Представата, че Русия е сега в по-силна позиция в Сирия или Украйна, отколкото преди да завладее Крим или да изпрати военна сила в Сирия, значи основно да не се разбира природата на силата във външните отношения и в света изобщо. Истинската сила значи, че можеш да вземеш, каквото искаш, без да трябва да прибягваш до насилие“. Следователно доколкото Путин смята, че с насилие, а всъщност с решителност – и компетентно планиране – нещо се постига, той е „съвсем глупав“.
Очевидно принципът на „природата на силата“, за която философства Обама, не се отнася за външната политика на САЩ, които все още постоянно прибягват да насилие или заплаха с насилие. Обама може да мисли, че е възможен някакъв империализъм-lite, който изтребва лошите дистанционно с дронове и в същото време се съкрушава от предизвикания от западната намеса хаос в Либия – и тайно го нарича shit show – за разлика от Хилари с нейното простодушно „дойдохме, видяхме, той (Кадафи) умря!“
Същия солипсизъм проявява Обама в интервютата и спрямо „антиамериканските“ лидери в Латинска Америка. За да постигне така желаното от него сдобряване с този регион – ето и сега е на посещение в Куба – той трябвало да изтърпи „диатрибите и обидите на овехтелите, нереализирани копия на Кастро“. „Като се срещнах с Чавес, той ми прочете една марксистка (к.м.) критика на отношенията САЩ – Латинска Америка“. „Трябваше да седя и да слушам едночасовата тирада на Ортега против САЩ.“ „Но седейки там, без да приемам сериозно всичко това – защото то не е истинска заплаха за нас – помогнах да се неутрализира антиамериканизмът на този регион.“ Тук подходът на Обама не е реалистичен, а психотерапевтичен. Реалистичният подход изисква да се признае причината за антиамериканизма в Латинска Америка – президентът не може да не е гледал документалните филми на Оливър Стоун. Как може да си едновременно североамерикански прогресист и панамерикански реакционер?
Фалшиво звучи Обама и когато размишлява за сближаването с Иран, и за „търговските“ договори – ТПП и ТТИП – които, както видяхме, са нагли форми на корпоративен диктат, нямат нищо общо със „свободата на търговията“ и са насочени не само срещу интересите на работниците, потребителите и гражданите и в Европа, и в Тихоокеанския басейн, и в САЩ, но и против някои основни „десни“ ценности, поради което съпротивата срещу тях поне в развития свят трябва да стане всенародна.
И това е президентът – бивш социален работник в черните гета на Чикаго, някогашната мега рок звезда, за когото черните лелки в Ню Йорк ридаеха от радост в метрото, че е избран, а Европа посрещаше със стохилядни митинги от искрени обожатели. Дори антиамерикански настроените български леви бяха възхитени, че Америка все пак избра черен президент. Президентът, който наистина постигна добри, макар скромни, резултати и в икономиката, и в здравната реформа, и имаше желание за още. Признавам, че в разгара на Обаманията до лятото на 2008 г. бях доста скептичен към него и поддържах Хилари – сляп съм бил – но накрая, разбира се, го приех, харесах, направих му малко дарение, гласувах за него два пъти.
Но съмненията си останаха. Дете на емоционална самотна майка, черно дете, отгледано от бяла баба в прашния степен Канзас, Барак отрано е изучил мимикрията – или прекалената гъвкавост. Той няма нищо общо по характер с големите черни герои от миналото като Фредерик Дъглас, Малкъм Екс или Мартин Лутър Кинг – който бил и социалист, без това да се афишира сега – хора като скали, праволинейни, по своему брутални. „Обама е бял“, доказваха злоезични черни комици по телевизията по онова време, най-многото да го признаят за house nigger (робите-прислужници, които живеели в господарската къща и били смятани от field niggers, полските роби, за разглезени).
Обама излъга хората – и в САЩ, и по света – които му повярваха, които запомниха и блестящия му дебат му с Маккейн за външната политика. Излъга ги поради неспсобност да следва класовото си чувство – неумението да се опре на прогресивните маси в САЩ и на естествените си съюзници навън, сред които трябваше да е и Путин. Излъга ги, предаде класовата, антикорпоративна, антиимпериалистическа линия, с която бе избран.
И американските маси го наказаха – и сега по-интелигентните сред тях са с Бърни Сандърс, който нарича „социализъм“ това, което едно време се казваше „нюдийлърство“ на републиканците-центристи като Нелсън Рокфелер. А по-неинтелигентните – мнозинството, са с Доналд Тръмп, който вече говори точно по цитирания вече няколко пъти от мене хипотетичен сценарий на Робърт Райх за победата на въображаемата „Партия на независимостта“ през 2020 г. – от книгата му „Разумът“ от 2005 г.
Ще припомня пак този сценарий, защото все по-често ще чуваме за него и в Европа от партиите на протеста, и все повече българи ще му симпатизират. Това е сценарият на „селското въстание“ на западните маси срещу „глобализма“ и „либерализма“, срещу фалшивата „политкоректност“ на вашингтонските и брюкселските бюрократи и „еврогейските“ ценности. Платформата на „Партията на независимостта“ е безкомпромисна: нулева толерантност към нелегалните имигранти, забрана на имиграцията от Латинска Америка, Африка и Азия, високи вносни мита за всички стоки, забрана на американските компании да местят или аутсорсват дейности в други страни, забрана на инвестициите в САЩ от чужди държавни фондове. САЩ напускат ООН, Световната търговска организация, Световната банка и МВФ, прекратяват всякакви „намеси“ в други страни, отказват да плащат лихвите по дълга си към Китай и прекратяват търговията си с него, ако той не въведе свободно плаващ валутен курс.
Печелившите компании губят правото да уволняват работници и да режат заплати и социални придобивки. Бюджетът завинаги е балансиран със закон. Централната банка (Федералният резерв) се закрива (Райх е забравил за връщането на „златния стандарт“.) Банките извършват само приемане на депозити и даване на заеми. Инвестиционното банкиране е забранено, опитите за финансови спекулации се наказват с най-малко десет години затвор.
За балансирането на бюджета, изплащането на дълга и за финансиране на отбраната се въвежда конфискационен данък, при който доходите над 500 хиляди долара годишно се облагат 100%, а доходите над 250 хиляди долара – 80%. Доходът от капитал се облага 80% и всички състояния над 100 хиляди долара се облагат с годишен данък богатство от 2%.
В деня след победата на „Партията на независимостта“ индексът Дау Джонс пада с 50%, курсът на долара – с 30%. Банки затварят, фирми фалират, индустриалци се вайкат – иде нова Голяма депресия, глад и мор. Световната икономика е в колапс. Всички умни глави се питат: „Как можахме да допуснем това?“ (Край на сценария.)
Доналд Тръмп е достатъчно амбициозен и неуправляем, и способен да се самофинансира до победата, и да ентусиазира тълпата, за да ни накара да приемем всичко това много сериозно. Твърде възможно е привържениците на Бърни да не гласуват за Хилари, ако тя спечели номинацията. Само популистката вълна на Бърни може евентуално да надделее над популистката вълна на Тръмп. Казионната кампания на Хилари с подкрепата на демократическата – и вероятно и републиканската – номенклатура и на Уол стрийт ще има сериозен проблем. Хилари е много уязвима и по линията на погрома на консулството в Бенгази и на електронната си поща. Много обикновени американци, и много прогресисти, смятат, че тя си е за затвора.
В петък, 18 март, Пол Кругман, който отнесе напоследък много омраза (особено под формата на hate mail) от прогресистите за критиките си към икономическата програма на Бърни и с подкрепата си за Хилари, най-сетне прояви в блога си тънкото си класово чувство: Тръмп, писа той, привлича бялата работническа класа от някогашната индустриална сърцевина на Америка. Хората, страдащи от деиндустриализацията, безработицата и спадащите заплати, от аутсорсинга и конкуренцията на Мексико и Китай, от поскъпващото здравеопазване и образование на децата, от пиянство, наркотици, от намаляваща след 2000 г. средна продължителност на живота и разрушени семейства.
Републиканците са слепи за класовата природа на трагедията. За тях бедните и страдащите сами са си виновни, защото за мързеливи, глупави, слабохарактерни, пияници, наркомани, развратни, непредприемчиви, паразити. Републиканците заедно с Мит Ромни заклеймиха 47-те процента, които живеели на гърба на държавата, а на Деня на труда честват не работниците, а предприемачите като създатели на работни места. Затова и бившите им гласоподаватели – белите мъже със средно и по-ниско образование, от вътрешността, социално консервативни, набожни – ще гласуват масово за Тръмп и може да се каже, че с това Републиканската партия ще прекрати съществуването си като масова партия.
Дали Тръмп е „фашист“ или не – това според мене е академичен въпрос. Доналд е чевръст социален демагог-шарлатан, избуял и на почвата на републиканския десен екстремизъм от последните десетилетия, и на Обамовия половинчат и колеблив, Хамлетовски прогресизъм и интернационализъм. Победата на Тръмп ще е и присъда на историята над „доктрината „Обама“.