Да говориш на радиото

Барак Обама въведе обръщението към американските ученици през миналата година. Съветниците му твърдят, че тази проява не е политически ход, но това едва ли може да се сметне за вярно. Дори и да отива до магазина отсреща, президентът на САЩ извършва политическо действие, а какво да говорим за прояви, в които публично се напътстват всички американски деца. Въпросът тук е съвсем в друго &ndash; някой слуша ли го наистина? Това, което президентът им говори, налага ли някакъв отпечатък върху хората? И ако да, то как го постига? Все пак, колкото и благородно да звучи това пожелание за голямата мечта, в него не се крие кой знае каква оригиналност. Има начин да го чуеш като куха патетична фраза.<br /><br /><strong>Казионните заклинания</strong><br /><br />са любима тема за размисъл на всеки 15 септември, 2 юни или 31 декември. Не дай си боже да се заслушаш в това, което се говори, защото ще изглеждаш идиот. На последния 15 септември доверих на една приятелка, че не знам как се става дръзновен, а тя ме изгледа много подозрително. Я стига, каза, това тука да не е за слушане! Не е, казах, разбира се, че не е. Но наум пресметнах набързо, че всичко това, което не е за слушане, напоследък отнема твърде много време от безценния ми живот.<br /><br />Гледах два пъти обръщението на президента Обама и не открих нищо по-различно от това, което винаги се вижда в такива грижливо отработени, но уж непринудени послания &ndash; усещането, че говори на хората лично, и то сякаш от тяхната собствена камбанария; посланието, че всичко е възможно, стига много да се стараеш да го постигнеш, и така нататък, до всички парченца на американската мечта.<br /><br />Откритието дойде отдругаде. Оказа се, че това обръщение изминава доста странен път, преди да достигне до децата, за които е писано. 24 часа преди да бъде произнесен на живо в подбраното от президента училище, текстът на обръщението е изпратен до всички училища. Директорите трябва да го прочетат и сами да преценят дали в него се съдържа нещо ценно за децата, които учат там. Ако решат, че отговорът е &bdquo;да&ldquo;, на следващия ден могат да си организират колективно гледане на обръщението. Е, могат да прочетат откъси от обръщението, могат да го разпечатат на хартия, да го пратят по мейла или изобщо да не му обърнат внимание. Няма<br /><br /><strong>презумпция за гениалност</strong><br /><br />на президента, нито задължителност за приемане на баналности. Нещо повече &ndash; има пълно доверие в това, че директорът знае по-добре от други какво е полезно за децата и щом е нужно, ще изпита президента на страната по въпроси, свързани с неговата най-обща смисленост.<br /><br />Обама също пожела нещо като &bdquo;на добър час&ldquo; и също каза, че децата трябва да се учат, за да сполучат. Преди това обаче каза друго. Че децата също чувстват, че живеят в тежки времена. &bdquo;Вие го научавате от новините, каза той, или от това, което виждате у дома. Чували сте, че сме в рецесия. Разбрали сте го по изражението на родителите си и по това как им звучи гласът. (...) Но вашето бъдеще е във вашите ръце, а животът ви ще бъде такъв, какъвто сами го направите. И нищо, абсолютно нищо не е извън вашите възможности. Само да се стремите към големи мечти и само да сте готови да работите много&ldquo;.<br /><br />Това послание беше адресирано към деца, и то в Америка, но на мен то ми напомни една <br /><br /><strong>софийска пенсионерка</strong><br /><br />Тя беше автор на най-ясното определение за провал на българския преход: &bdquo;Падането на Берлинската стена ни даде усещането, че промяната зависи от нас лично. Провалът дойде, когато спряхме да вярваме, че каквото и да било зависи от нас&ldquo;. Не знам колко банално би било да й се повтаря, че нещата все така си зависят от нея, но си мисля, че много е имала нужда точно от такава баналност, а не от някаква друга.<br /><br />Миналата година беше публикувана една стряскаща статистика за българското училище, която досега не е била оспорвана от правителството. Тя беше поднесена от представител на учителския синдикат. От нея излизаше, че през 2013 и 2014 година в България ще се пенсионират около 60% от учителите. В същото време се твърдеше, че младите (дефиниция за &bdquo;млад&ldquo; не беше дадена) учители са 2,23 процента. Очевидно от тези хора, учителите, нищо не зависи, след като никой не иска да стане като тях. Никой не иска нещата да не зависят от него. Аз пък много се заинтересувах какво мислят онези 2,23% за мечтите. Подозирам, че са големи. Толкова големи, че никой не ги взима на сериозно. Трябва да си<br /><br /><strong>напълно луд</strong><br /><br />за да вярваш в невъзможното, нали така? Как да повериш на такива преценката за състоятелност на президента например?<br /><br />Преди няколко години един български вестник беше замислил странен репортаж. В България имаше учителска стачка, която все някога се очакваше да свърши. Вестникът се интересуваше не от това дали стачката ще успее, не от това дали смешните заплати на учителите ще се качат с малко смешни проценти, а съвсем от друго &ndash; какво учителите ще обяснят на децата, когато се върнат в клас и годината започне. Основният интерес на редакцията беше насочен към първите класове: какво да направи един учител в такива случаи? Да обясни какво е стачка? Да се извини на децата? Да изнамери отнякъде хумор? Отговорът беше съвършено неочакван: в повечето от случаите, до които редакцията беше имала достъп, на децата не беше казано нищо. Ама ни-що. Тогава с повишен градус беше обсъждан въпросът за това какви хора ще излязат от тези деца, след като за &bdquo;добър ден&ldquo; им се изпраща посланието, че училището не им дължи нищо. Дори обяснение. И като слуша днес човек за дръзновението, нищо чудно кръгът да се е затворил &ndash; нито учителят, нито ученикът вярват на своите училища, както не вярват и на средата около училището. А президентът Обама с неговите големи мечти да си ги приказва на старата шапка.