Брет Ийстън Елис: Левицата в САЩ днес е много по-спечена от десницата

Брет Ийстън Елис: Левицата в САЩ днес е много по-спечена от десницата
“Написах “Бял” (White) в отговор на атаките на либералните леви елити. Моят приятел Джей Макинърни смята, че реагирам прекалено остро, когато става въпрос за свободата на изразяване и за цензурата, заради това, което ми се случи с “Американски психар” в САЩ, както и другаде, тъй като всичките ми европейски издатели, с изключение на английския, ме изоставиха тогава. Но Джей не е минал през това и днешната тирания на политическата коректност ми напомня за онова, което съм преживял. Да следваш списък с предписания и правила, особено когато си творец - за мен изкуството е конфронтация с другия, с табуто, необяснимото, чудовищното -, това е повече от смущаващо. Не говоря за борбата срещу расизма, сексизма или хомофобията, а за форма на пуританство, която налага критериите си за това какво можеш да кажеш и какво не, и начина, по който да се изразяваш. Не съм забравил, че не десницата и консерваторите се опитаха да попречат на издаването на “Американски психар”, а левицата, феминистките, “Ню Йорк таймс” и медиите като цяло”. Американският писател Брет Ийстън Елис, който не е публикувал нищо от девет години, се завръща с един хаплив есеистичен сборник, “Бял” (White), в който възхвалява свободата на словото. Интервю с писателя публикува “Мадам Фигаро”.

 

Снимка: Casey Nelson

 

С първата си не-художествена книга, “Бял” (White), Брет Ийстън Елис предизвика полемика отвъд Атлантика. Навик впрочем от публикуването на книгата му “По-малко от нула”, която го превърна, заедно с приятеля му Джей Макинърни, в емблематична фигура на литературния Брат Пак, увличайки след себе си автори, като Джил Айзенщат. Техният язвителен поглед към лъскавата и разочарована младеж, която се погубва по купони, с наркотици и алкохол, ги издигна като денди писатели, полуморалисти, полунихилисти. Най-хубавите страници от “Бял” (White) впрочем са посветени на спомените на Брет Ийстън Елис от литературната му кариера.

Смесвайки спомени, филмова критика и коментари за американското общество, авторът на “Лунен парк”, се връща към дебатите, които е предизвикал - от книгата “Американски психар” до туитовете му за Катрин Бигълоу, надценена според него, защото е “прекрасна жена”. Той се гневи на заобикалящия го конформизъм и политическата коректност, пледира за свобода на изразяването, оплаква се, че Доналд Тръмп е монополизирал разговорите, и смята, че отчуждението, изолацията, “консуматорската празнота под влиянието на технологията и корпоративната култура”, заклеймени в “Американски психар”, са по-разпространени от всякога в днешна Америка. Накрая, той черпи от личните анекдоти, за да изложи възгледите си за “дигиталното срещу аналоговото”, “идеологическото срещу естетическото”, “култа към виктимизацията и лайка на всяка цена срещу детството му” - това на член на поколението Х, който от самото начало е бил третиран като възрастен. Среща с един провокатор, който преди всичко е жаден за дебат.

 

 

“White Male Privileged” - “Бял привилегирован мъж”

 

“Бял” отдава почит на сборника с есета на Джоан Дидион “Белият албум” (The White Album). Смятах да го озаглява “White Male Privileged”: текстът предава гледната точка на бял привилегирован мъж и това ми се стори смешно, иронично и точно заглавие. Но издателят не го хареса и предложи да се отървем от “привилегирования мъж”. Един приятел ми каза същото, изтъквайки, че “Бял” напомня за голяма бяла стена, което би подхождало на книга, която призовава да бъдем зен и да не изпадаме в прекомерна емоционалност: “Ако някой се почувства обиден или го сметне за провокативно заглавие, което се отнася до расата или нещо такова, ти ще докажеш това, което твърдиш: че реагираме прекалено на всеки и всичко”. 

 

Още по-ироничното беше, че през цялата си кариера съм се подигравал на привилегирования бял мъж: всичките ми герои, от Клей от “По-малко от нула” до Брет Ийстън Елис в “Лунен парк”, като се мине през Патрик Бейтмън в “Американски психар” или Виктор Уорд в “Гламорама”, са напълно развалени привилегировани бели мъже. Но сега хората приемат всичко буквално. Те вече не разбират сатирата, сякаш дигиталната епоха е прогонила иронията: когато при смъртта на Селинджър написах туит, че дълго време съм чакал този момент и ще направя голям купон, за да го отпразнувам, някои наистина си помислиха, че говоря сериозно…”

 

Диктатът на политическата коректност

 

“Без съмнение написах “Бял” в отговор на атаките на либералните леви елити. Моят приятел Джей Макинърни смята, че реагирам прекалено остро, когато става въпрос за свободата на изразяване и за цензурата, заради това, което ми се случи с “Американски психар” в САЩ, както и другаде, тъй като всичките ми европейски издатели, с изключение на английския, ме изоставиха тогава. Но Джей не е минал през това и днешната тирания на политическата коректност ми напомня за онова, което съм преживял. Да следваш списък с предписания и правила, особено когато си творец - за мен изкуството е конфронтация с другия, с табуто, необяснимото, чудовищното -, това е повече от смущаващо. Не говоря за борбата срещу расизма, сексизма или хомофобията, а за форма на пуританство, която налага критериите си за това какво можеш да кажеш и какво не, и начина, по който да се изразяваш. Не съм забравил, че не десницата и консерваторите се опитаха да попречат на издаването на “Американски психар”, а левицата, феминистките, “Ню Йорк таймс” и медиите като цяло”. 

 

Промяната на формите

 

“Обожавам да експериментирам. Току-що направих реклама за “Ив Сен Лоран”, обичам да правя подкаст, който от шест години се записва с гост на всеки петнадесет дни. Много ми хареса заснемането на уебсериала The Deleted и имам желание да правя телевизионни сериали по темите от моите романи. За съжаление, някои споделят възгледите на Джей. Накратко: “Защо Брет Ийстън Елис иска да стане сценарист и второкласен режисьор, когато би могъл да си остане първокласен писател?”. За разлика от Джей, аз израснах в Холивуд, в Ел Ей, и станах възрастен през това фантастично десетилетие на 70-те години, когато всяка седмица излизаше по един велик филм… Винаги съм мислел, че ще правя филми и писането по някакъв начин ме отклони от това първоначално призвание”.

 

Претенциозното поколение

 

“Изразът, който всички запомниха, докато аз говоря за него само на четири страници! Всичко започна като шега в Туитър. С приятеля ми - от поколението Y (милениал)* - гледахме репортаж за депресиите в кампусите, където имаше възрастни, притискащи в обятията си животни за подкрепа насред балони и къпкейкове, и аз възкликнах: “Не е възможно! Какво ще стане, ако влезем във война? Какви са тези претенциозни хора?”. Говорих за това в статия във Vice, започнаха да ми искат интервюта, аз не приех нито едно, после забравих и ето, че сега навсякъде ми говорят за това. 

 

Не намирам тази концепция за толкова интересна: обидената реакция, която предизвика, е интересна. Докато аз изпитвам симпатия към моите приятели милениали, разбирам ги и никога не съм бил толкова критичен към тях, както към моето поколение - поколението Х, описано в “По-малко от нула”. На милениалите им дойде до гуша от нихилизма, иронията на поколението Х, от неговото толкова готино презрение. Те предпочитат позитивността, вдъхновяващите ценности и обичат да ги поучават - всичко, което моето поколение отхвърли в изкуството си… Роман като “Американски психар”, или филм като “Боен клуб” никога няма да имат място в културата на милениалите. Между другото, все още чакам великия роман на това поколение. 

 

Лично творчество

 

“Всеки от моите романи е роден от чувството ми на объркване или мъка. С “По-малко от нула” това беше усещането, че съм аутсайдер в Ел Ей и приятелския ми кръг. Писах, за да открия защо се чувствам толкова чужд, защо съм толкова пасивен и нерешителен… По същия начин със “Законите на привличането”, за любовта в кампусите по времето, когато бях в университета и преживявах труден момент, или с “Американски психар”, който се роди от едно непоносимо отчуждение, защото се движех в общество, чиито ценности отхвърлях. Станах известен с “Американски психар” и последвалата феноменална полемика, така че “Гламорама” изследва известността, докато “Лунен парк” се роди от неразрешените чувства, свързани с баща ми, починал десет години по-рано.

 

В този смисъл всяка една от моите книги е автобиографична: тя отразява изпитанията, през които преминавам и ми помага да ги преодолея. Невинаги съм го признавал: когато излезе “Американски психар”, казах, че романът разказва за баща ми, за капитализма, годините на Рейгън, но бях твърде срамежлив, за да призная, че това беше преди всичко книга за мен”.

 

Доналд Тръмп

 

“Доналд Тръмп беше много популярен през 80-те години. Хората от “Уолстрийт”, които познавах, се стремяха да бъдат като него. Виждаше ми се безобиден тип, малко мошеник, не много вълнуващ, и си казах, че би било забавно да го направя герой на Патрик Бейтман. Мисля, че към края на 80-те г. се отърсих от всичко, което можеше да ме дразни в Доналд Тръмп. Гледах “Стажантът”, което не беше лошо шоу, не съм видял нищо зловещо в него, после той се кандидатира на президентските избори и за някои се превърна във вероломна фигура. В него виждам по-скоро симптом на Америка, комбинация от звезда от телевизионно реалити и присмехулен комуникатор, който успя да извлече полза от годините си в шоубизнеса. Със сигурност е расист, обича да блъфира и да се хвали със съмнителни подвизи, но да се вижда в него демонично същество ми се струва прекалено, а да се говори маниакално за него не е нито интересно, нито полезно. 

 

Изказах това мнение и, тъй като критикувах начина, по който медиите отразяваха кампанията и мандата на Тръмп, загубих приятели. Хората от левицата сега ми се струват много по-спечени и нетолерантни от тези от десницата. Не че защитавам консерваторите - далеч съм от това -, но вече не мога да се придържам към позициите на левицата, след като тя затъва в такава праволинейност. Тръмп и неговата дейност може и да са злополучни, но това, което левицата сама си причини, ми се струва по-лошо”.

 

Аполитичност

 

“Пет пари не давам за политиката, за президента, за вицепрезидента. Аз съм привърженик на абсурда. Не гласувам, както мнозинството в страната, и тази липса на интерес може би се дължи на това, че съм бял привилегирован мъж, който не се ръководи от чувство за неотложност. Не мисля, че политиката може да реши противоречията, който са в сърцето на човечеството. Това, което ме интересува, е да пиша, да създавам. За мен стилът е по-важен от посланието, докато сега това е напът да се промени: идеологията все повече надделява над формата в произведенията на изкуството”.

 

 * Поколението Y (известно също като милениали) е демографска група. Няма точен период кога  започва или завършва. Демографите и учените обикновено използват за ориентир началото на 80-те г., като отправна точка (година на раждане), и завършва средата на 90-те г. до началото на 2000-те години - бел. ред.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Коментари

  • Фалшивото ляво на наетите десни

    05 Юли 2019 20:17ч.

    има кафяв цвят.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Пешо

    17 Окт 2019 4:34ч.

    На своя птичи език американците наричат напълно познатия стар буржоазен либерализъм "ляво".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи