- Автор: Иван Бакалов e-vestnik.bg
- 10 Sep 2020
- 12193
- 48
По Нова година Радан Кънев даде повод пак да се подпалят страстните спорове как е било при соца, какво е било забранено, имало ли е банани и т. н. Той написа във Фейсбук как преди 30-ина години родителите му се радвали на смелостта на съседи наблизо, които по Нова година надували през уредба на балкона „Многая лета” на Борис Христов – църковна музика от „невъзращенец”. Днес това било неразбираемо за младите, „Многая лета” я пускали по телевизията.
Този статус е харесан от близо две хиляди почитатели на Радан, и споделян из Фейсбук. Но и цитиран нашироко като художествена измислица за времето на соца.
Какви са простите факти по този „казус”? Въпросният запис на Борис Христов е направен в “Св. Ал. Невски” през 1976 г., плюс нови записи през 1978 г., и е продаден на плоча на “Балкантон”
по време на соца в тираж над 500 000,
абсолютен рекорд в историята, няма друг такъв запис на конкретна музика у нас, продаден в такива количества. За всеки дом беше въпрос на чест, престиж, принадлежност към българското, да си купи плочата на Борис Христов с цъковни песнопения, в която беше въпросната „Многая лета”. Която е от руски композитор, впрочем. Борис Христов вкарва в текста България и той става като църковно-славянска молитва за нацията. Значението на този запис стремително се увеличава, става неотменна част от българското културно наследство, грамаден нематериален културен паметник.
Споменът на Радан Кънев
Още през 80-те тогавашната власт отчита като дълбоко национално и патриотично звученето на тази песен и започва да я пуска на Нова година по телевизията, след новогодишното приветствие на Тодор Живков и химна. Тя звучи и до днес на Нова година. Няма как да е било признак на смелост да си пускаш „Многая лета”, след като тя беше официализирана. А властта ухажваше Борис Христов (и по този въпрос има спор, ще стане дума).
На какво се дължи този спомен на Радан Кънев? На какво се дължи горещата подкрепа, която му оказват за този „художествен образ” множество хора от неговото и не само неговото поколение (в средата на 80-те Радан е бил 10-годишен)?
От една страна по времето на социализма имаше хора, които се страхуваха и без да има причина.
Просто страхливи хора,
които знаят по стара българска традиция, че „срещу ръжен не се рита”, че „преклонена главица сабя не я сече”, че по-добре да не се обаждаш, защото властта е силна и може да те накаже, както е ставало през 50-те години и т. н. И такива хора се ослушваха, оглеждаха по три пъти, не смееха да кажат и една дума, докато други разказваха на висок глас вицове в компании и се смееха гръмогласно. А имаше и такива, които открито критикуваха режима, или конкретни дела на властта.
Приятели и роднини посрещат Борис Христов при първото му завръщане в България 1963 г. Снимка: архив на Борис Христов
Така че наистина е възможно част от хората да са запазили такъв спомен за онова време – който го е било страх, сега ще разказва, колко е било страшно. Който не се е страхувал, разказвал е вицове, ще каже, че това са глупости.
Но, обективно погледнато, с Борис Христов нещата са документално ясни, безспорни. Никакви забрани, никаква смелост не е било да пускаш Борис Христов. Въпреки това някои вярват в казаното от Радан Кънев.
Конкретно за Борис Христов след 1989 г. започнаха измислици, че никога не му разрешили да пее в България и т. н. Напротив, канен е да пее и в операта, и във филхармонията (както свидетелства бившата й директорка Леа Коен), но е отказвал. Приел е само да направи тези записи на църковни песнопения.
Посвещение на Борис Христов към колектива на “Балкантон”. Певецът пише по стария правопис и настоява така да се публикуват думите му на плочи и др. Не обича режима в България, но той го ухажва и никога не го е забранявал
Драматизатори, подобно на Радан Кънев, след 10 ноември се стараеха да описват времето на соца в по-черни краски, за да доказват собствени несъществуващи дисидентски достойнства, че е било смелост при онзи режим да правиш едно или друго, че са били репресирани.
Някои имат нужда да го украсяват,
защото така изтъкват себе си в някаква красива поза. То е нещо като комплекс, болезнен стремеж за принадлежност – аз съм десен, аз съм за демокрация, соца е нещо ретроградно, гаден комунизъм, репресии и т. н. Непрекъснато слагат знак за равенство между сталинизма и военния комунизъм, и соца от 70-те и 80-те години, от което произтичат много недоразумения. Такива са цяла категория хора, това е сериозно явление – създаването на измислен образ за онова време, да го изкараме по-страшно.
Нещо като религиозна вяра – така е било и край. Ако възразиш, че не е вярно, ако посочваш свидетелства, не помага. Изграденият идеологически образ в съзнанието е по-силен от действителните факти.
Който иска, нека да си вярва колко е било страшно да слушаш Борис Христов или рок. Само че има проблем. Такива наричат комунисти онези, които се опитват да бъдат обективни. И с такива заклинания по-десни няма да станат. Това е илюзия. Това е проблем на т. нар. дясно – непрекъснато сочат с пръст около себе си и викат – комунисти. И после се чудят защо е висящ въпроса дали въобще ще минат 4-процентната бариера за парламента.
(Следва – Вие сте слушали само руски песни, рокът е бил забранен, а началниците са чукали жените ви…)
Източник:
