Ажиотажът около статута на Македонската православна църква (МПЦ) няма религиозен, а конюнктурен политически характер и се отнася до легитимирането на македонската държава и нейния титулен етнос пред Гърция, а по-точно под американски натиск се цели премахване пречките за приемане на БЮРМ в НАТО.

 

Последното също е анахронизъм – никой в днешна Америка не е наясно кой и защо някога е решил да приема Македония в НАТО, какво ще е бъдещето на самото НАТО. Те не са наясно кой ще им е държавен секретар довечера, камо ли това. 

 

Преди демарша пред БПЦ МПЦ безрезултатно пробва с Руската православна църква. Става дума за узаконяване отделянето на МПЦ от Сръбската православна църква (СПЦ) и вдигане на сегашната схизма. Отговорът на БПЦ бе в духа на древното чиновническо правило – който не иска нещо да се свърши, създава комисия. 

 

Виждането ми по въпроса по същество бе разкритикувано от православни авторитети като глупаво и разрушително. Но при все това мисля, че е исторически справедливо. А именно, че към БПЦ трябва да преминат епархиите от МПЦ, които се самоопределиха към Българската екзархия на плебисцитите през 1873 г., т.е. Скопската и Охридската, а също и Велешката, в която преди 1878 г., въпреки преждевременното прекратяване на плебисцитите от Фенер и Портата, също имаше ръкоположен български екзархийски митрополит. 

 

Освен това към БПЦ би трябвало да преминат и Битолска, Прилепска и Струмишка църковни общини, които преди 1878 г. признаха екзархията, ако и доколкото не попадат в гореказаните епархии. Всички те, разбира се, взети в тогавашните си географски граници. 

 

Насилственото поглъщане на тези – категорично самоопределили се като български – епархии от СПЦ в 1913, 1919 и 1944 г. е нехристиянско, етнофилетично, империалистическо и юридически нищожно. За съжаление вътрешното състояние на БПЦ съвсем не я прави привлекателна дори за искрено желаещите такова обединение. 

 

Но нас ни интересува нещо съвсем друго. Действително, у нас и на Балканите в 1871 и 1913 г. църковната принадлежност на едно село или община към Екзархията, Фенерската гръцка или Печката сръбска патриаршия еднозначно определяше етническата принадлежност, с това и поданството на жителите християни. След Втората световна война същият принцип послужи със съмнителен успех за определянето на етнически и държавни граници от Индия и Пакистан до СФРЮ – в последния случай чак до 90-те години. 

 

А и в наши дни има планове да се прекроят  Сирия и други държави в Близкия изток,дори и Украйна, по верски признак. Принципът е стар – както учат нашите ученици, сред решаващите фактори за формирането на българската народност в IX-X век е принадлежността към българската православна църква. 

 

Но в наше време става все по-ясно, че функцията на религията като държавообразуваща  идеология, етнически лакмус, в по-старо време – лакмус на лоялността на поданиците към монарха, е историческа отживелица, без особено отношение към „основните компетентности“ на религията днес. Функциите на религията, както ще видим по-нататък, са многобройни, разнородни, противоречиви и почти всички са исторически преходни. 

 

Простичко казано, днешната БПЦ ненужно се хаби да решава нерешими за нея етнополитически македонски въпроси, които винаги са били и ще бъдат решавани между държавите от позиция на силата, и изобщо да изпълнява функции на квазидържава. Тя, макар засега да не демонстрира готовност и способност за това, трябва да се съсредоточи на актуалните си църковни функции, с които може да бъде и в бъдеще силна и обществено полезна. 

 

Като например да бъде морален коректив на българското общество – да отстоява справедливостта, да осъжда греховете на силните на деня, да каже „не“ на мутрите и грабежа им, на безсрамния им разкош на фона на общата мизерия. 

 

Никой не е отменял социалната й функция: да оказва подкрепа и материална помощ за бедните, лична и семейна консултация, психотерапия на домашните кавги и насилие, пиянство и наркотици, грижа за децата без родители и в трудни семейства, включително циганските християнски. 

 

Или педагогическата й функция: работата с отпаднали от училище, безпризорни и изтървани деца, с децата с увреждания. Или душеспасителната: грижата за душите на нелечимо болните, нещастните, скръбните духом, самотните стари хора, проститутките, престъпниците, затворниците. 

 

Или културно-просветната: всекидневната работа за издигане общата образованост на народа, борбата с простащината, чалгата и мутробарока. А съвсем не спорадичното заклеймяване на някоя заблудена лекомислена естрадна звезда. А също и функцията на пазителка на националната история, на опазването и популяризирането на културното наследство, но по некрамолен за образованата публика начин. 

 

Трябва значи постоянно да се търси златната среда между двете вредни крайности – националистическото виждане на религията като етнонационална идеология, без която няма нация и държава, и класовото пролетарско, което я разглежда като реакционна класова идеология. 

 

Тези две крайности се развиха с особена сила в ХХ век в Русия. България като много по-нерелигиозна е доста по-слабо засегната и от двете. Ленин, следвайки Волтер и френските материалисти, бори религията изключително като идеология на буржоазията и монархията, оправдание на несправедливостта, неравенството, мизерията и експлоатацията – като „опиум на народа“. На смъртно легло, той препоръчва да се превеждат и издават масово книгите на френските материалисти за атеистичното възпитание на руските работници и селяни. 

 

Ленин не бори религията като „сърце на един безсърдечен свят“ и „въздишка на потисната твар“, а просто я пренебрегва в тази роля, защото революцията, както и френската преди време, не е време за сърца и въздишки. Те отвличат масите от революционното действие. 

 

Националистическият аспект също не го интересува. Макар безспорно руски човек по произход, може да се каже и типичен продукт на руската интелигенция от индустриалното Поволжие от края на XIX век и със забележителна компетентност по въпросите на етнонационализмите, Ленин успява да се научи да мисли в чисто класови категории. Както впрочем мислят и днешните глобални елити. 

 

Иранецът Рамин Мазахири смята, че преследването на религията от болшевиките е най-големият им провал, нарушение на правата на човека и покушение срещу човешката природа. Обединяването на религията с капитализма и монархията е огромна пропагандна грешка, обединила дясната реакция в Европа и извикала на живот Мусолини и Хитлер. Според Мазахири едва иранската ислямска революция от 1979 г. поправила грешката на болшевиките и доказала, че религията може да играе положителна и дори водеща роля в борбата за социализъм. 

 

Други критици на Ленин казват, че всъщност той се сражава с религията като с опасен конкурент, защото сам създава религиозен есхатологичен култ – с „материята“ и нейните обективни закони като Бог-отец, „историята“ – Св. дух, Маркс и Енгелс – пророци, самия Ленин – Христос, болшевишката партия – Църквата, революцията – Армагедон, комунизмът – царството Божие на земята. Нали и Ботев замени тук-там думите на Никейското верую и се получи Символ-верую на българската комуна. 

 

Споменатият вече няколко пъти от мене съвременен историк Ювал Ноа Харари също, макар и спорно, отнася комунизма, заедно с либерализма, капитализма, национализма и нацизма, към религиите. Тук би трябвало да се добави и днешният американски неомаккартизъм с безподобния си лов на вещици, руски хакери и допингови проби в надраскани флакончета. Като древния Тертулиан неомакартизмът „вярва, защото е абсурдно“. 

 

Съветският комунизъм, мисли Харари, е религия, апелираща не към някой свръхестествен ред, а към законите на историята, и която си има своя църква, светци, свещено писание, конгрегация на вярата, еретици (Троцки), инквизиция и армейски капелани, наречени „политкомисари“, бдящи над правилната набожност на войниците и офицерите. 

 

Путин се обърна курса на Ленин на 180 градуса и откри в традиционната православна (и друга – мюсюлманска, будистка) руска религия идеен заместител на комунизма – държавна доктрина за независимост,  лепило за национална сплотеност срещу агресивния Запад – и остро осъжда атеистичните болшевишки прояви като национален нихилизъм, в което те съвпадат по ефект с прозападния либерализъм. Наистина, либералната руска конституция не допуска съществуването на държавна идеология, но много руски граждани не са доволни, искат конституционна реформа. 

 

Деленинизацията на руската политика към религията обаче бе дълъг процес. Сталин, който дотогава взривяваше църкви, нареди да носят чудотворни икони на фронта на Отечествената война. Горбачов отпразнува тържествено хилядолетието от покръстването. 

 

Въпреки нероновското преследване на РПЦ от съветските комунисти, днес между тези две глъбинни руски сили цари забележително хармонично единство. У нас огнената Велислава Дърева взе да пише и като искрено вярваща православна християнка. РПЦ е сериозна консервативна сила срещу западното либерално влияние, клирът й е дълбоко лоялен на Путин – бившия член на атеистическата КПСС и офицер от КГБ, меча на партията.  

 

Всъщност, както много точно отбелязва Харари, жертвите на преследването на християнството от безбожната съветска и въобще светска власт в историята са нищожно малко в сравнение с жертвите на преследването на християнски еретици и неверници от самата християнска църква. Само във Вартоломеевата нощ във Франция в 1572 г. са избити по религиозни причини повече християни (хугеноти), отколкото от езическата Римска империя за трите века до Константин Велики. 

 

Като Никсън в края на 60-те години и Путин се опира на „мълчаливото мнозинство“, което е консервативно и „религиозно“ – т.е. още сравнително бедно, трудещо се, просъветско, люто ненавиждащо надменните буржоазни столици Москва и Петербург, презиращо либералите с техните и олигархически, и „хипарски“ ню-лефт антики – като в „Тату“ и ЛГБТ движението или като в „Пуси Райът“. 

 

И в Русия, както в Близкия изток, и у нас, религиозността и почвеничеството – а у нас това са и чалгата и „фолклорът“ на потурите и салтамарките – е бунт срещу изключващата модернизация, срещу несправедливостта, неравенството и наглостта на силните на деня – на Запада и на местните прозападни либерални елити. 

 

Но и буржоазният либерализъм, смята Харари, е религия, която не може да съществува без религиозната си вяра в индивидуалната човешка персона, създадена от бога, без принципа, че върховно божие повеление е да се гарантира „свободата на индивида“ – т.е. вкл. да забогатява и придобива власт пропорционално на богатството си. 

 

Религиозността на масовия американец е твърде сходна с руската по вездесъщност, мащаби, интензивност. Разликата е, че при американците религиозният хуманизъм е предимно индивидуалистичен, а руският е предимно колективистичен – „общинен“, „съборен“, „социалистически“ – водеща е вярата в светостта на общността, не на индивида. 

 

Това, което не може да бъде оспорено, е, че религията днес е лош кандидат за държавна, етнонационална или политико-икономическа идеология, защото може да оправдае всички възможни възгледи и програми – с еднаква лекота да бъде и етнофилетична – на кой да е етнос, и интернационална, и демократична, и авторитарна, и ляво-социалистическа, и дясно-реакционна, и да се прониква от духа на анархокомунизма по Ботев, и на капитализма по Вебер. 

 

(Следва)

 

Предишният коментар по темата: 

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/opit-po-fiziologiya-na-religiyata-ot-gledna-tochka-na-politikata 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

7 коментар/a

А така става ли? на 17.12.2017 в 19:19
Ажиотажът около статута на Българската православна църква (БПЦ) няма религиозен, а конюнктурен политически характер и се отнася до легитимирането на българската национална идея и нейния титулен етнос пред останалия свят и пред себе си.
ггг на 17.12.2017 в 22:48
"Ажиотажът около статута на Македонската православна църква (МПЦ) няма религиозен, а конюнктурен политически характер и се отнася до легитимирането на македонската държава и нейния титулен етнос пред Гърция, а по-точно под американски натиск се цели премахване пречките за приемане на БЮРМ в НАТО." Не може да се отрече майстортвото на Хаджийски. Само с едно изречение е напипал основното, главното, есенцията на това какво цели т.н. молба на МПЦ и съответно решението на БПЦ. Четохме засукани, патриотични, еуфорски звучащи, патетично лъжовни мнения. А всичко е политика и натиск.
... на 18.12.2017 в 09:22
На зло маме отморожу уши, както казват руснаците. Българската църква лоша, македонците нямат право на самостоятелност, наричаме държавата им БЮРМ, загрижили сме се за властта на сръбската църква, и колко страшно, най-близкият ни народ щял да влезе в същата военна организация, в която сме и ние, вместо да враждуваме.
ВВА на 18.12.2017 в 10:53
"Действително, у нас и на Балканите в 1871 и 1913 г. църковната принадлежност на едно село или община към Екзархията, Фенерската гръцка или Печката сръбска патриаршия еднозначно определяше етническата принадлежност, с това и поданството на жителите християни." Печката патриаршия е премахната през 1766 г. от султан Мустафа III. Добре би било авторът да направи справка преди да пише небивалици! Май и тук е налице ажиотаж.
В. Николова на 18.12.2017 в 11:17
"12 август посветен се роди сред Илинден среде Скопие храм македонски на Свети Климент Охридски Времина тешки минаа , сърцата ни ги кинеа , кога нашта църква газееа звезди от небо падая.Храмот е вознес за вечни времиня, гордост на Македония . Признале некой или не со тебе майко постоиме . Запейте сите ангели, загърмете стари камбани, сбирайте се македонци , бидете благословени !" Гоце Николовски
Какво значи на 18.12.2017 в 13:21
Какво значи неочаквания религиозен жест от юго-западните български земи и глупавата радост на българските либерал-демократи http://gindev.blog.bg/drugi/2017/12/10/kakvo-znachi-neochakvaniia-religiozen-jest-ot-iugo-zapadnite.1582082
Хм... на 19.12.2017 в 10:53
Ами какво значи, политическо решение значи. Като приемането на християнството от Борис I, унията на Калоян, борбата за независима българска Църква през Възраждането, все политически актове. Въпреки твърденията Църквата е човешко, не Божие творение и нищо политическо не и е чуждо.

Напиши коментар