Антъни Хопкинс: По-голямата част от славата е глупост, заблуда

Антъни Хопкинс: По-голямата част от славата е глупост, заблуда
Алкохолизмът и амбицията стимулират актьора по пътя му към върховете на успеха. Той обсъжда мъжествеността, славата и защо най-сетне се чувства готов да изиграе крал Лир.

 

 

За всички, които с тревога гледат към напредващата си възраст, сър Антъни Хопкинс („Тони, моля“) е правилният тонизиращ пример. Той е на 80 години и е по-щастлив от всякога. Това се дължи на комбинация от обстоятелства: неговият продължаващ вече петнайсет години брак със Стела, която го насърчава да поддържа добра форма и да се захване с рисуване и композиране на класическа музика, обуздаването на вътрешния му огън и на избухливия му нрав – за това ще стане дума по-нататък – и професионалните му занимания.

 

Хопкинс обича да работи. Голяма част от самочувствието и жизнеността му идват от актьорската професия – „О, да, работата ме поддържа жив. Работата ми дава енергия“ – и той по никакъв начин не възнамерява да забави темпото. Човек може да долови неговия динамизъм, известна нервност. Неведнъж решавам, че ще прекрати интервюто и ще изчезне, а той всъщност се забавлява и повтаря: „Задайте ми още въпроси! Страхотно е!“ 

 

Срещаме се в Рим, където той се снима във филм на „Нетфликс“ за отношенията между бившия папа Бенедикт ХVІ и настоящия папа Франциск. Хопкинс играе ролята на Бенедикт ХVІ, Джонатан Прайс – на Франциск. Изпитва удоволствие от този факт – „снимките утре са в Сикстинската капела“, а двамата се наслаждаваме на прекрасната гледка, която се открива над града от пентхаус апартамента в хотела, където е отседнал.

 

Той обявява все пак, че филмът, за който сме се срещнали да разговаряме – „Крал Лир“ в адаптацията на „Би Би Си“, заснет в Англия и режисиран от Ричард Еър, е свършената работа, накарала го действително да се почувства щастлив. „Усетих, че… да, аз мога да го направя. Мога да изиграя тази роля. Не избягах. И е толкова въодушевяващо, защото знам, че мога да го направя, че имам своето чувство за хумор, своето смирение и нищо няма да бъде съсипано.“

 

Преди това е играл ролята през 1986 г. в Кралския национален театър под режисурата на Дейвид Хеър. „Бях… – изчислява наум той и допълва – на 48 години. Нелепо. Не осъзнавах, че съм твърде млад. Нямах никаква представа как да го направя. Бях объркан.“

 

„Представител съм на едно поколение, в което мъжете изобщо не умеят да получават или да даряват любов. Ние не го разбираме“

 

Сега той чувства, че сполучливо е пресъздал крал Лир, и малцина биха го оспорили. Сред звездния състав – Ема Томпсън играе Гонерила, Емили Уотсън – Регана, Джим Броудбент – граф Глостър, Джим Картър – граф Кент, Андрю Скот – Едгар, Антъни Хопкинс е този, който се извисява над останалите. Той е фантастичен с бялата си късо подстригана коса, с поведението си на застаряващ бик, на страховит тиранин, който губи властта си, на пияница, изпаднал в ужасяваща ярост.

 

Мнението на Хопкинс е, че съпругата на крал Лир умира при раждането на Корделия и Лир отглежда своята любимка като мъжкарана. Както казва Емили Уотсън за двете по-големи дъщери, „и аз съм съгласен с нея, че те са се превърнали в чудовища, защото той ги е направил такива“. Хопкинс е убеден, че крал Лир се плаши от жените, не може да ги разбере. Оттук идва и отвратителната специфика на клетвите, които сипе по адрес на големите си дъщери, проклинайки утробите им. Той търси убежище в мъжкото начало, като се обгражда с една необуздана армия от мъже. Сцените, когато крал Лир иска да отведе свитата си в дома на Регана, напомнят на ужасяващ мъжки гуляй.

 

„Представител съм на едно поколение, в което мъжете са мъже“, обяснява Хопкинс. „Няма никаква нежност или любвеобвилност у нас, които идваме от Уелс. Това има своята негативна страна, защото изобщо не умеем да получаваме или да даряваме любов. Ние не го разбираме. След като Ричард Бъртън почина, неговият брат Греъм ме покани в Дорчестър, където се бяха събрали всички, братята му със съпругите си и сестрите му със съпрузите си. Всичките пияни-заляни. Забелязах, че жените посръбваха портвайн и бренди, а мъжете постоянно се подканяха: „Хайде, пийте! Пийте!“. Помислих си: „В това събиране има нещо истински гръцко.“ Толкова много мъже заедно, нали знаете, като танцьорите под звуците на бузуки. Не е хомосексуалност, но е сексуалност, някакъв вид връзка. Ето за какво размишлявах.“

 

Хопкинс често използва преживяванията си, за да намери пътя към своя герой. Незначителни случки, останали в съзнанието му, реално съществуващи хора, които са го въодушевили. В сцената с граф Кент, Едгар и шута, когато крал Лир полудява, тримата седят на една пейка пред него и той се обръща към тях с погрешни имена.

 

Хопкинс решава, че крал Лир като дете е видял как баща му е удавил три кутрета и е убеден, че неговите приятели са тези малки кученца. „Жестокостта, причинена на животно, ще ви съпътства до края на живота“, заявява той. „Веднъж бях свидетел на подобна постъпка, но не мога да мисля твърде много за това, прекалено е разстройващо. Същината на тази случка обаче не изчезва. Тя расте заедно с вас.“

 

Когато изпълнява ролите на преднамерено страшни хора – като например на д-р Ханибал Лектър или на д-р Робърт Форд от сериала „Западен свят“, той ги играе спокойно, обрано, подчертавайки тяхното злокобно въздействие. Неговият крал Лир обаче е експлозивен. „Той е напълно щур – присмива се на бурята. Точно това ми харесва в него.“

 

В екранизацията Хопкинс използва подкова за корона. Той моли своя приятел Дрю Далтън, реквизитор на сериала „Западен свят“, който също така е и фермер от Айдахо, да му намери една подкова. Разбира от него, че подковата е от стар кон, роден през 1925 г. Когато споменава този кон, Хопкинс леко се просълзява. „Вече нося подковата с мен навсякъде, където ходя. Продължавам да я възприемам емоционално заради енергията, самотата и страданието на този кон. Това е крал Лир.“

 

Сълзите лесно се появяват в очите му, особено когато говори за усилния труд, старостта и мъжествеността. Баща му Дик е бил пекар, жилав, практичен мъж, роден в семейството на друг пекар. Хопкинс обаче разказва, че с напредването на възрастта съвсем дребни неща можели да го разстроят: „Например, ако направи грешка и с колата мине през някоя неравност вместо да я избегне, това би го разплакало. Към края на живота си беше започнал да пие и беше станал непредсказуем.

 

Никога не прибягваше до насилие, но внезапно изпадаше в ярост, а после в дълбоко униние. Караше се с майка ми, караше се с мен. Бях достатъчно голям, за да не се дразня. Не разговаряхме много преди смъртта му. Беше ми обиден за нещо. Разбирах поведението му, можех да си го обясня и си мислех: Каква ужасяваща самотност сполетява хората в края на живота им!“

 

С лекота се забелязва как Хопкинс е заимствал това при изпълнението на крал Лир. Той също има дъщеря – Абигейл, от първия си брак, но не поддържат отношения, така че в този случай не може да става дума за източник на вдъхновение и идеи. „Не. Аз приех ситуацията преди много години.

 

Изборът е неин и тя трябва да живее своя собствен живот. Затова казвам на младите хора: Ако вашите родители ви създават главоболия, изнесете се! Трябва да се освободите от гнева си. Не е необходимо да убивате родителите си, а просто ги напуснете, щом това спъва развитието ви.“ 

 

Ролята на крал Лир идва благодарение на друг филм на „Би Би Си“, адаптация на пиесата на Роналд Харууд „Гардеробиерът“, който също така е режисиран от Еър и е излъчен през 2015 г. Хопкинс играе конфликтния застаряващ актьор „Сър“, който се приготвя да излезе на сцената като крал Лир; Йън Маккелън е Норман, неговия гардеробиер. Хопкинс има желанието да участва в тази пиеса от момента, в който купува екземпляр от нея в една книжарница в Лос Анджелис, където живее: „Тя отприщи бента на носталгията.“

 

Когато за пръв път попада в театъра в края на 50-те години на ХХ век, Хопкинс е инспициент, който обикаля северните градове, среща се със „стари, болнави, алкохолизирани, прекрасни“ водевилни комедианти, играли по време на войната, и общува със сценични работници, запознати с техниката за спускане на театралната завеса при комедии (бързо) и при трагедии (много бавно).

 

После той се присъединява към Кралския национален театър по времето на Лорънс Оливие и Джон Гилгуд. Жаден е за успехи. „О, споделя той, получавах роли без реплики, играех вестители и Господ знае какво още, но бях много недоволен, защото исках да бъда велик. Така че отидох при директора, отговарящ за разпределението на ролите, и го попитах: С кого трябва да си легне човек тук, за да получи роля? А бях в Националния театър едва от три седмици!“

 

Директорът е толкова шокиран, че споменава за случая на Лорънс Оливие, който му дава ролята на член на ИРА в пиесата „Юнона и паунът“. Днес Хопкинс е наясно, че тогавашното му самочувствие е било нелепо, но е бил нетърпелив да се залови за работа, какъвто продължава да бъде. „Знаете ли, мисля си, че човек не трябва да се притеснява за живота си, а просто трябва да го живее“, пояснява той. „Ние всички ще умрем, а това е чудесен мотиватор!“

 

Той се опитва да усмири духа си, но майка му му казва: „Защо просто не продължиш да бъдеш ненормалника, който си в действителност?“

 

В Кралския национален театър той се запознава с актьорите Ърнест Милтън, Доналд Уолфит и Пол Скофийлд и залага на тези спомени за изпълнението на „Сър“ (Харууд е бил гардеробиер на Уолфит). Сам е изненадан с какво удоволствие участва в „Гардеробиерът“. Това е някакво откритие за него. „През всичките тези години, които прекарах в Националния театър, знаех, че в мен има потенциал“, казва той, „но нямах дисциплината. Имах уелски темперамент и не притежавах онзи „приспособяващ се“ механизъм. Дерек Джейкъби, който е прекрасен актьор, го притежаваше, аз обаче не. Аз трябваше да водя борба, трябваше да се бунтувам. И си мислех: Моето място не е тук. Почти петдесет години по-късно усетих ефекта от позицията „моето място е никъде, аз съм един саможивец“. Изобщо нямам приятели сред актьорите. Но в „Гардеробиерът“, когато Йън [Маккелън] се отзова, беше великолепно. Толкова добре се справихме, че аз изведнъж се почувствах у дома си, сякаш тази липса на принадлежност е била единствено във въображението ми, единствено в тщестлавието ми.“

 

Хопкинс винаги се определя като саможивец – „сам, саможив, самотен“, това са думите, които използва пред мен – и в предишни интервюта неговото аутсайдерство се превръща едва ли не главната му отличителна черта. Но той и Маккелън осъществяват спойка, доставяйки си един на друг наслада със стари истории вместо да репетират. След като през всички тези години се е чувствал нежелан от страна на истаблишмънта, същият елит го посреща добре. Той също така осъзнава, че истински иска да направи ролята на крал Лир.

 

Не на сцената обаче. Въпреки носталгията си Хопкинс мрази театъра. През 1973 г. напуска по средата на сезона постановката „Макбет“ в Кралския национален театър и се премества да живее в Лос Анджелис. Последната му игра на сцена е участието му в „Мадам Бътърфлай“ в Уест Енд през 1989 г. Пояснява, че за него това било изтезание, като повратната точка било едно дневно представление, на което никой не се смял, „дори в шепа“. Когато запалили светлините, актьорският състав установил, че залата е пълна само с японци. „О, Боже“, спомня си той, „и трябва да отидеш в гримьорната и някой ще се покаже на вратата и ще попита: Искате ли кафе? Или чай? А аз бих отговорил: Един бръснач, моля!“

 

Той не може да работи безрезултатно, безцелно, това го подлудява. Веднъж Дейвид Хеър споделя с Хопкинс, че никога не е срещал толкова гневен човек като него: „И това беше, след като вече не пиех!“ Той се отказва от пиенето през 1975 г. Известно време се опитва да усмири духа си („Бях толкова старателен!“), но неговата майка му казва, че не се получава. „Тя се обърна към мен с въпроса: Защо просто не продължиш да бъдеш ненормалника, който си в действителност? После продължи: Аз знам какъв си, ти си чудовище. Съгласих се с нея. И тя допълни: Ами, добре тогава, бъди си чудовище!“

 

„Вече не съм избухлив. Ставам нетърпелив, но се опитвам да не съдя другите“

 

„А гнева си човек започва да го насочва, да го канализира“, обяснява той. „Много съм щастлив, че съм алкохолик – това е огромен дар, защото където и да отида, адът ме следва. Това е вулканичен гняв, който човек притежава, това е гориво. Ракетно гориво. Но разбира се, може да те разкъса на парчета и да те убие. И така, постепенно с течение на годините аз се научих да не бъда раболепен и сервилен. Вече не съм избухлив. Ставам нетърпелив, но се опитвам да не съдя другите. Опитвам се да живея своя живот и да оставя другите да живеят техния живот. Не влизам в спорове. Не налагам мнението си и си мисля, че когато човек успее да прави това, то гневът му накрая започва да се трансформира в двигател.“

 

Сега, когато той не играе, рисува или свири на пиано. Преди време издава албум с класически композиции, озаглавен Composer. Записан е с Бирмингамската филхаморния през 2011 г. и е много добре приет на пазара. В Amazon получава четири звезди, а един критик споделя: „Хопкинс пише музика със солиден нюх и самочувствие“.

 

Започва да рисува по повелята на Стела, която забелязва, че той украсява с драскулки сценариите, по които работи. Той минава репликите си по около 250 пъти, докато накрая вече може да ги рецитира отзад напред, от средата и на сън. Всеки път, когато ги препрочита, той прави по една драскулка върху листа. Постепенно тези драскулки от малки стават огромни и заемат цялото празно пространство по листовете. След като Стела вижда това, му поръчва да нарисува „знаци на обич“, малки подаръчета за гостите на сватбата им.

 

„Тя ми каза: Е, ако не се получат добре, никой няма да те хвърли в затвора“, разказва той. И действително никой не го хвърля в затвора, защото рисунките му са прекрасни, продават се за хиляди долара. Хопкинс ми показва някои от тях на снимки в телефона си. Напомнят на експресионистични творби, изпълнени с ярки цветове – „цветовете на Южна Америка: Стела е колумбийка“ – и той се подготвя за изложба през 2018 г. в Санкт Петербург и много се вълнува.

 

„Задайте ми още въпроси!“, възкликва. Не иска да си губи времето, без да прави нищо, докато фотографите го снимат. Заговаряме за животни. Със Стела отглеждат бездомни кучета и котки. Минаваме към политически теми. Тръмп не го интересува, не гласува. Има широк подход към политиката, защото фокусирането върху детайлите го кара да се чувства твърде неудовлетворен. „Не гласувам, защото не вярвам на никого.

 

Никога не сме правили добра политика, ние, човеците. Объркани сме всички, а и се намираме на един съвсем ранен етап от нашето развитие. Погледнете назад към историята – ето, само преди едва 80 години, през ХХ век са убити 100 милиона души. Първата световна война, Войната за независимост на САЩ, кланета, кръвопролития… Нямам представа дали има някакъв предварителен замисъл, но е невероятно да мислиш за това и да имаш усещане за бъдеще. Мисля си, че ако това е целта, нищо не можем да направим, светът ще се взриви, каквото и да се случи.“

 

Спомня си, че по време на Кубинската ракетна криза е разговарял с баща си по телефона („по онова време бях яростен марксист“) и баща му, отбелязвайки че бомбата ще бъде пусната над Лондон, казва, че с Хопкинс всичко ще бъде наред, „защото бомбата ще падне върху теб и ти няма да разбереш нищо. Но в Уелс аз ще пострадам от това нападение“. Баща му също така му е казвал за Хитлер и Втората световна война, че „ето, 6 години по-късно той умря в бункер и така свърши Третият райх“, което ме разсмива.

 

„Знаех за него (Харви Уайнстийн), за сексуалните му дивотии. Знам, че е груб човек и деспот. И го избягвах“

 

Днес Хокинс избягва новините и политиката заради собственото си спокойствие. „В Америка са завладени от идеята за здравословна храна“, обяснява той. „Казват ни, че ако се храним с боклуци, ще затлъстеем и ще умрем.

 

Добре, телевизиите се управляват от парите, от корпоративните компании и спонсорства. Това всъщност е токсичната храна за мозъка!“ Когато няма ангажименти, си поръчва книги онлайн и ги изпраща на приятели – например, Wake Up And Live! на Доротея Бранд (Dorothea Brande), The Life-Changing Magic Of Not Giving A F**k на Сара Найт (Sarah Knight), или гледа стари филми и телевизия на своя Айпад. Запалва се по сериала „В обувките на Сатаната“ (Breaking Bad) и пише много мило писмо на Брайън Кранстън, възхвалявайки играта му; напоследък обича да гледа „Убийства в Мидсомър“ (Midsomer Murders), The Persuaders and Rosemary & Thyme.

 

Разговаряме кратко и за движението #MeToo. Хопкинс казва за Харви Уейнстийн: „Знаех за човека, когото споменавате, за неговите сексуални дивотии. Знам, че е груб и деспотичен. Но аз го избягвах, не искам да имам нищо общо с такива хора. С грубияни и тирани.“ И наистина, независимо от желанието му да живее собствения си живот и да остави другите да живеят техния живот, Хопкинс често се разправя с грубияните: когато Джон Декстър, директорът на „Мадам Бътърфлай“, започва да крещи срещу всички актьори, Хопкинс го възпира. „Казах му: Джон, няма нужда от крясъци, ти си велик директор, спри се. А той се разплака. Искам да кажа, че разбирам, когато хората са груби. Имат своите проблеми, аз не мога да ги съдя. Нито ще им се подигравам. Но е правилно жените да отстояват себе си, защото това поведение е неприемливо. Аз обаче нямам желание да танцувам не ничий гроб.“

 

Хопкинс разбира, че всички хора могат да бъдат както ужасни, така и мили. Славата и властта нямат нищо общо с това. Цитирам му една мисъл на певеца Тони Бенет: „Животът ще ви научи как да го живеете, стига достатъчно дълго да живеете“ и той се оживява с възхита: „Изключително! Какви невероятни думи! Знаете ли, срещам млади хора и те искат да бъдат актьори, да станат известни, а аз им казвам, че когато стигнат до върха на дървото, тама няма нищо друго. По-голямата част от тези неща са глупости, заблуди. Приемете живота такъв, какъвто е. Просто бъдете благодарни, че сте живи.“

 

Показва ми една снимка на телефона си. Той на три години със своя баща на плажа край Аберейвън. Баща му се смее. Хопкинс е пълничко дете със златни къдрици, заснето между усмивката и плача. „Бях разстроен, защото бях изпуснал бонбона си за кашлица.“ Пази снимката, защото му напомня откъде е тръгнал и колко е дълъг пътя, който е изминал.

 

„Мисля си: Боже мой, трябваше да съм в Порт Талбът. Или мъртъв, или на работа в пекарната на баща ми. А по някаква необяснима причина съм тук и нищо друго няма значение. И го поглеждам и казвам: Справихме се добре, хлапе.“

 

Премиерата на екранизацията на „Крал Лир“ бе на 28 май 2018 г., по „Би Би Си 2“

 

Превод: "Гласове"

Източник: theguardian.com

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Атанасов

    29 Май 2018 13:51ч.

    Помни откъде си тръгнал и колко е дълъг пътя, който си изминал.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Тачър

    13 Юни 2018 18:07ч.

    "Директорът на "Мадам Бътерфлайд"" звучи нелепо, не ли? На преводач/ката не му/й ли е известно, че "директор" е просто режисьор?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи