- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 386
- 34
На 18 януари в кандидатпрезидентски тв дебат на Демократическата партия Хилари процеди през нервен смях, че ново презареждане (reset) в отношенията САЩ–Русия е възможно – в зависимост от това какво САЩ ще получат от него. На 22 януари на Световния икономически форум в Давос Кери прогнозира, че санкциите могат да бъдат премахнати в следващите няколко месеца, ако Русия сътрудничи.
Бързото – вече става дума за месеци! – подобряване на отношенията с Русия внезапно стана приоритет не само за отиващия си Обама, който, както видяхме, не иска да остане в историята със спомена за катастрофалната си външна политика, но и за наследниците му. Какво САЩ ще получат, с какво Русия ще сътрудничи – е ясно. Киевският режим не може да преживее изпълнението на Минск II; в Сирия стратегическата инициатива след три и половина месеца руска военна операция мина в ръцете на Дамаск и хиляди ислямистки бойци се евакуират от покрайнините на столицата към Рака.
САЩ ще получат възможност да запазят лице и присъствие в двете главни конфликтни точки на съвременния свят. Приказките на вече пенсионирания Байдън за американско военно решение за Сирия означават само заявка за равноправно участие в сирийското урегулиране. В никакъв случай не са израз на желание за задълбочаване на бежанската криза в Европа – Вашингтон в момента искрено се стреми да не я задълбочава.
Но има и вътрешнополитически мотиви, които според мене са по-решаващи в момента. През януари Бърни Сандърс поведе решително в допитванията сред демократите в двата възлови щата Айова и Ню Хампшър. Проучването на Корпорацията за изледване на мненията (ORC Intl.) от 15–20 януари във Вeрмонт също даде 51% на Сандърс срещу 43% за Хилари, докато на 6 декември тя още водеше с 54% срещу 36% и през целия период от обявяването на кандидатурите им поддържаше преднина от 18–19 пункта. Данните на ORC могат да се видят с всички подробности и на сайта на CNN и са много интересни.
Това са наистина исторически резултати – самопровъзгласилият се демократически социалист Сандърс печели именно като социалист, повтаря постижението на Бил де Блазио в Ню Йорк в 2013 г. Ето това е продължението на „Окупирай Уолстрийт“ в национален мащаб, на което се надявах преди две години: в края на декември речникът „Мериам–Уебстър“ обяви думата „социализъм“ за най-търсената онлайн за 2015 г., с ръст 169% спрямо 2014 г.
Хилари, която иначе взема формата на всеки идеологически съд, доколкото това помага на волята й за власт, засега, както съобщава „Ню Йорк Таймс“, скланя да атакува Сандърс за прекаления му, нереалистичен социализъм, което ще е губеща тактика. При това той засега не предлага нищо повече на „социалистическия фронт“ от Ф. Д. Рузвелт в 30-те – и дори от умерения републиканец от Ню Йорк Нелсън Рокфелър в 50-те години! И това ще се разбере от мнозинството центристки настроени американци, които накрая също ще го подкрепят. Ще се разбере и от черните американци, които парадоксално още държат на Хилари – за това ще помогне и сам Барак, който вече не е скован от никакви сметки и мисли само за безсмъртието.
У Бърни също настъпиха положителни промени по външната политика, след като го критикувах на 14 ноември м.г. в „Америка и социализмът“. На 20 ноември в медиите се появиха съобщения, че той вече контрастира външнополитическата си програма с тази на Хилари, осъжда „смените на режими“ от САЩ през последните 60 години и предлага да се създаде нова военнополитическа организация „като НАТО“, т.е. вместо НАТО, в която да влезе и Русия. Сандърс, макар и малко по-стар от „бейбибумърите“, също е влязъл в политиката в 60-те години – и то в прогресивния Вeрмонт.
Има и друг важен момент: при републиканците Тръмп продълважа да води с голяма преднина – през януари 11 пункта – и напоследък дори почна да я увеличава, като критикува следващия го Тед Круз по-агресивно. Проруската линия на Тръмп дава отражение в партията и влияе дори на кубинския имигрант Марко Рубио, кандидата на републиканския партиен естаблишмънт, останал безнадеждно трети, който също призова за сътрудничество с Путин, макар и да е „гангстер“. С всичките си ужасни недъзи именно Тръмп е автентичният представител на днешната Републиканска партия и е справедливо и логично да бъде нейният кандидат, който обаче отсега изглежда обречен да загуби двубоя със Сандърс.
Така че затоплянето с Русия се мотивира и от желанието на отиващия си Обама, и от динамиката на противоречията в Демократическата партия, и от логиката на съперничеството им с републиканците. Антируската и антипутинова кампания в американските квазидържавни медии може да продължи по инерция и след падането на санкциите, но това не може повече да заблуждава десните у нас – предстои нормализация, иде краят на патологичната русофобия, нагнетявана досега от САЩ в протекторатите им, каквито се явяват Брюксел и София. Предстои, значи, корекция и на задачата на новия американски посланик в България.
Чета в „Пик“ мнение, че десният сценарий за дестабилизация и сваляне на Борисов – който, казвам аз, ако съществува, се е появил явно веднага след историческото телефонно обаждане на Обама до Путин на другия ден след речта за състоянието на съюза – бил спуснат от „Козяк“ и целял и по-нататъшна борба с руското влияние, което се изразявало в мафиотския модел „Кой“, и връщането на ДСБ и Костов във властта за следващите десет години под прикритието на Румяна Бъчварова като премиер. Това мнение очевидно е навеяно от самия Борисов, който се представя в него като добряк и наивник, лоялен към съюзниците си човек, мек към Русия: то търси да експлоатира почти всеобщата омраза на българите към Плевнелиев и Костов. То е препакетираното старо заклинание „Кой, ако не той?“.
Свалянето час по-скоро на всекиминутно разлагащия държавата и нацията ни, още неосъден престъпник Борисов от власт си остава за мислещите българи категоричен императив, както винаги е било от първия ден на режима му в 2009 г. Изглежда то може да се самоосъществи всеки момент – под натиска на нещата от живота и в зависимост от подскоците на синусоидата на обществения гняв. Атаките към Борисов, изнасянето на информация от кухнята на режима му са обективно полезни, независимо кой ги прави и защо. Те разклащат непоправимо основата на режима и на „всенародната“ партия ГЕРБ.
Но да не забравяме, че освен бандитски, троглодитски и диктаторски, този режим е и десен, олигархичен. Той бе замислен и конструиран от олигархията като синтез на дясна олигархична политика с правешки шарм за чалгизирания електорат, рейгъно-живковски режим – такова си беше и самото управление на Рейгън, а и на Буш II в САЩ, макар докарано според масовия американски вкус, а за същата роля сега убедително претендира и Тръмп.
Този правешки маскарад за дебили е единственият начин олигархията да остане на власт чрез избори в условията на растящо икономическо неравенство, засилващ се корпоративен грабеж и разпад на публичното. Връщане на управлението от правешка към открито олигархична форма, т.е. открита диктатура на „Софарма“ и Прокопиев, не е възможно – липсва подкрепа сред силоваците, да не говорим за широка обществена подкрепа. Който досега поради слабост на ума е поддържал Борисов като „борец с олигархията“ („Олигархски“), ще бъде разочарован.
Тези режими могат да бъдат реално сменени само от ляво управление, каквото беше във вътрешнополитически план и това на Обама, и особено каквото се очертава следващото – на първия президент социалист Сандърс. Евентуалното връщане на Борисов с избори за трети път ще възпроизведе същата криза. У нас отсега определяща ще е национално отговорната политика, а Борисов е ярък символ на антинационалното, а и нормализацията с Русия ще дойде само през трупа му.
Кабинетът, който ще замести Борисов II, не може да е много различен от формулата „Орешарски II“ – наистина при донякъде по-неблагоприятни вътрешни условия от лятото на 1913 г., но пък при очертаващо се по-благотворно влияние от Вашингтон и „Козяк“, а също при растящ вакуум на властта в Брюксел. Един положителен вътрешен фактор ще са президентските избори – с непопулярността на Плевнелиев, невъзможността Борисов да се кандидатира и възможността за широка коалиция около кандидатурата на общоприемлив кандидат, какъвто може да стане Елена Поптодорова.
Единственият сериозен рисков фактор е способността на европейската и българската левица, към която сега причислявам и голяма част от електората на партиите на протеста, да се преоткрият бързо в новите условия и да успеят да предотвратят хитлеризацията на Стария континент. И у нас твърде много хора отдясно и отляво почнаха да намират упование в хитлеризма. Спасението и обновлението на левицата е фундаменталната задача на нашето време.
