И такава е ситуацията в БАН за хуманитарните науки, защото проектират образа на душата на нацията (език, памет, род, светоглед), а глобализмът по атлантически, както навремето и интернационализмът по болшевишки, нямат нужда от нации, а от профилирани винтчета – дали в партията държава или в корпорацията държава, няма значение. Впрочем провалът на глобализма няма да е по-различен от този на интернационализма, есперантото и прочее утопии за унифициране/бройлеризиране на човека, но цената винаги е висока.
384 по Фаренхайт в България е съзнателно унищожаване не просто на мислещите, а на способните да създават нещо ново – да творят, и да виждат плодовете на науката там, където те още не са загатнати – само така народ и държава имат бъдеще, но 25 години се пее/блее химнът на потреблението и смей да противоречиш – ставаш мунчо преди финала на „Под игото”...
Само за момент сравнете заплатата на българския астроном (образован с минимум два езика) с европейската норма за издръжка на „бежанец” у нас и с пенсиите на мизерстващите старци в измиращите български села…
И не казвайте, че има проекти, че трябва да са предприемчиви и прочее, защото ученият не е счетоводител, нито мениджър, нито администратор, бумагите и проектите са легитимирана халтура, която губи ценно време и те отдалечава от творчеството, защото науката е именно творене, виждаш бъдещето и създаваш условия за развитието му, имаш цели – високи, не за злободневните търсения на пазара на днешния ден… Колко иронично гледахме на идеята на „всестранно развитата личност” и я заменихме с профилиран потребител с електронни капаци на очите, пардон 3d очила, ако така звучи по-фешън.
И въпреки всичко все още имаме школа, защото победите на младите ни астрономи, математици, физици, това се дължи на приемствеността, без която няма наука. Знанието е сила, когато се дарява за всички, не когато се превръща в кастова привилегия за избрани с платено образование.
След време този период ще бъде определен като „Велика национална катастрофа за българския народ”... може и „Велика криминална катастрофа”, ако перифразирам Солженицин за руските 90-те години, но за тях те вече са история, докато за нас това състояние „384 по Фаренхайт” става хронично.