- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 355
- 78
Валентин Хаджийски.
Странна работа е празнуването на смъртта на националния ни герой, около която – от предателството в Къкрина до неприбирането на тялото му от бесилото в София – не се сещам за ни едно обстоятелство, с което да можем да се гордеем. Хванали сме мазоли от лицемерни баналности на тоя ден – „няма нищо по-жалко от това да виждаш велики хора, почитани от фарисеи“. Стана ни навик годишнината да се използва и от политическите клоуни du jour (на деня) за евтина панаирджийска саморазгласа.
<p>Гледах с отегчение видеокадрите от петъчните „националистически“ безредици в Пловдив, дето наетата тълпа носеше и портрета на Левски и заплашваше, че ще повтори юначеството си в столицата на самата паметна дата. Едва ли някой мислещ човек се съмнява, че търсенето на дестабилизация, раздухването на междуособна омраза, в това число етническа, създаването на етническо напрежение около дебатите за Изборния кодекс, е и стратегия, и светоусещане на ГЕРБ и техните наемници. </p>
<p>На драго сърце се съгласявам с Иван Костов, колчем каже нещо справедливо като сега – че начело с Борисов дясното няма шанс. Но трябва да се добави, че докато спрямо бившия премиер не бъде приложена и цялата строгост на закона, докато и той, и бандата му разбойници не бъдат отстранени завинаги от политическия и публичен живот, не само дясното, ами всички има се гърчим от отровата им. </p>
<p> </p>
<p>Патетично жалките емисари на ЕНП на конгреса на ГЕРБ в неделя ни доказаха за пореден път, че докато остава в плен на вуду магията на пазарния фундаментализъм, европейското (и американското, разбира се) дясно може да се задържи или дойде на власт само с аморален абсурдизъм и нагли манипулации, разчитайки изключително на невежеството и страха на масите и на най-долното в човешката природа, което те усилено култивират и развреждат. </p>
<p>Тежко зрелище е и упадъкът на славното някога Карлово, дигнало се начело с кмета си, бивш лидер на СДС, и с образованите си културтрегери за незаконното сборище на наетите футболни лумпени. За тежките проблеми на деиндустриализацията, безработицата, социалното изключване и декласирането на цели региони говорихме неотдавна. </p>
<p>Възходът на занаятчийско-търговско Карлово през Възраждането, от друга страна, идва вследствие на голямо икономическо оживление, добри доходи и жизнено равнище, повече връзки със света, повече практична рационалност, оттам и до пораснало самочувствие и преживяване на собственото достойнство у местните българи. </p>
<p>Видяхме също миналата седмица, че за успешния търговец нямат значение вярата и народността на клиента, доставчика, съседа, ако са добри хора, че търпимостта и взаимното уважение са и най-доброто, и най-практичното нещо за порядъчните съседи с различна вяра и народност. Хората с достойнство не търпят и беззаконието, насилието и политическото безправие и искат да се самоуправляват и според представите си за разум и чест. Левски дава сгъстен идеологически израз на вече витаещите във въздуха идеи. </p>
<p>Той най-много държи работниците на народната нива, революционерите и бъдещите дейци на народното самоуправление, да са достойни, благородни люде: „да се покажете достойни“, „на такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни“. В умело компилирания преди няколко години интернетен апокриф, наречен от автора си „предсмъртно писмо на Левски“, също се казва, че са нужни „достойни хора... да… водят“. (Апокрифът приписва на Апостола и модерния израз „<span style="font-size:12px">за тези, които насаждат омраза между хората… било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт“.)</span></p>
<p> </p>
<p><strong>Как се възпитават такива нравствени качества?</strong></p>
<p> </p>
<p>За Ботев те се формират естествено „отдолу“, в „къщата [на българина], в коя той сякога е бил нравствено свободен, [в] семейството му, … понятието му за честта – с една дума, … негова дълбок социален живот“, в „първобитните“ форми на тоя живот с „общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински“ (Ботев). Ако се „развива по народните си начала“, българското общество ще процъфти. Покварата, „развратът“, насилието – и преди османците – идват „отгоре“, от „правителството“ чрез „по-горнята част от народа“, от елита. </p>
<p>Ботев пише под влиянието на съвременния си западноевропейски анархизъм (сега известен и като либертарианство), мечтае за бъдещата „минимална“ българска държава, с минимално покваряващо въздействие върху народа. Но и за Левски всекидневната политическа активност на народа „по места“, за която той създава организационната форма на тайните комитети, е неотменно условие за народното самоуправление. Тъкмо на „низово“ (американски английски: grassroots) равнище, дето хората се познават добре, знае се кой колко пари струва, е мястото за отсейване на достойните от недостойните, за налагане на общия коректив на достойното поведение по отношение дейността на големците, бюрократите, „експертите“ и цялостния политически живот. </p>
<p>Интересен паралел се очертава тук с някои от идеите и на американската революция от края на XVIII в. В търсене на начин да се осигури „добро управление“ (не „да реши социалния въпрос“ – за американските революционери реално още такъв няма: всички граждани, т.е. свободни бели мъже, са имотни), Томас Джеферсън предлага всеки гражданин да участва лично в управлението, тъй че никога да не се отегчи и дезинтересира от политиката дотолкова, че да я остави в ръцете на бюрократи и „експерти“. Джеферсън иска окръзите (counties) да се подразделят на участъци (wards) – достатъчно малки, щото всеки гражданин по всяко време да може да заема поне една изборна длъжност – Хана Аренд прави хубав анализ по въпроса (<em>Between Past and Future</em>, 1959). Паралел може да се направи, разбира се, и с руските съвети от 1905 и 1917 г. преди обяздването им от болшевиките. </p>
<p>Мнозинството българи и до днес споделят тези утопични представи на възрожденците. В редките ни автентично народни политически надигания като миналогодишните февруарски протести спонтанно излизат на преден план лозунгите за забрана на партиите – машини за корупция и разделение на народа, за „мажоритарни“ избори, в които народът да избира най-достойните (по-честни, по-образовани и по-амбициозни) хора в едно „истинско Народно събрание“ и да може да ги отзове, ако не оправдаят доверието му, а изборните органи да следват строго „заветите на Левски“ от апокрифното „Предсмъртно писмо“ – този истински глъбинен народен политически манифест. </p>
<p>Разбира се, агитпропчиците на олигархията умело подклаждат и се възползват от наивистичните вярвания; в сегашните условия лозунгите против партиите и за мажоритарни избори обслужват изключително интересите на ГЕРБ и Борисов. Пребиваването на Борисов във властта всъщност бе апотеозът на „мажоритарността“ и на „безпартийното управление“. </p>
<p> </p>
<p>Анархизмът (лявото либертарианство) е разбираем като утопия за „естествените“ общества от разумни и добродетелни селяни и занаятчии, живеещи в села и градчета, дето всички се познават, и в сравнителна изолация едни от други и от света. Но в съвременното многолюдно, масово общество наместо личното познанство на хората и ясните представи за чест от утопичните микроучастъци (wards) имаме сложни обществени посредници („медии“) с конфликтуващи в тях интереси и идеологии, поминъкът на хората зависи не само от двете им ръце и от Божията влага и слънцето, а от неразбираеми безлични сили, които се онагледяват с мигащи цифри на светещи екрани, управлението е зависимо от сложната и безмилостна задкулисна игра на големи интереси. „Прякото управление на народа“ днес е невъзможно – или само като празен лозунг за прикритие на най-лошите антинародни режими. Доброто управление днес е възможно само като единство на демократична, но колкото е възможно по-експертна партийна политика в активно взаимодействие с едно силно и съзнателно гражданско общество. </p>
<p> </p>
<p><strong>Но общественото значение на възрожденските ценности</strong></p>
<p> </p>
<p>продължава да е огромно и те не са забравени. Свидетел съм например през последното десетилетие на процъфтяването на българските културно-просветни организации в чужбина. Двата милиона нови емигранти имат вече над 200 неделни училища, почти всички създадени „отдолу“, без инициатива от страна на българската държава, макар и често с нейната подкрепа. Общият брой на гражданските организации, заедно с църковните настоятелства на БПЦ, по последни данни на Държавната агенция за българите в чужбина е вече над 800. Сред тях има и доста големи общности – със стотици членове, дарители и симпатизанти, със свои концертни цикли, сайтове, публикации, с авторитетни хора в ръководствата си. Не мога да не призная, че жените почти навсякъде играят водеща роля. </p>
<p>В тези организации има безброй прояви на безкористен ентусиазъм, душевна щедрост, искрено родолюбие, придружено от толерантност към другите, примери на ефективна самоорганизация, дори на толкова рядката за нас меритокрация, на умело справяне с вътрешни кризи, предизвикани най-често от възпалените амбиции на някой пореден случайно попаднал в организацията „нарцис“. Сигурен съм, че и в България ги има същите положителни ценности на всекидневно, дополитическо равнище. </p>
<p>Голям наш проблем обаче е неспособността ни да пренесем тези наши безспорни обществени добродетели в политиката. Всяка българска общност неминуемо се поляризира или разпада, щом се намеси политика. Политическите ни възгледи са взаимоизключващи се, макар изходните ценности, на които всички се позоваваме в аргументите си, да са общо взето едни и същи. Затова в емигрантските организации, които познавам, е негласно забранено да се говори за българска политика (освен насаме с близки съмишленици), някои хора поддържат по два Фейсбук акаунта – един за приятели и обществена работа и един за политически дебати. От първите дни на „прехода“ след десети политиката е най-мощен фактор за разделяне и ожесточаване на българите и това успешно се експлоатира от агитпропа на ГЕРБ, както се убедихме многократно от началото на миналогодишните летни протести до последните им конвулсии с повторната окупация на СУ и сега с пловдивските безредици. </p>
<p> </p>
<p><strong>Политическото ни ожесточение напълно отменя нормалните ни на всекидневно</strong>,</p>
<p> </p>
<p>дополитическо равнище човешки ценности. Имам предвид и у съвсем обикновени, непублични личности, хора успешни, доволни от себе си и сигурно напълно порядъчни в личния си живот. Така е впрочем и на Запад, но у нас подивяването е по-крайно. В света на нормалността например доносничеството, предателството спрямо близък са отвратителни, осъдителни актове. Но ето пресен общозначим пример от виртуалната ми лаборатория на политическите ни нрави, интернет форума на в. „Сега“: форумен участник Х, известен критик на ГЕРБ, бива цензуриран за половин година веднага след началото на летните протести: и от гледна точка на писаните „форумни правила“ това е пълен произвол – всички го знаят. Форумен участник Y, традиционен опонент на Х с десни убеждения и защитник на ГЕРБ, открива специална тема – електронна платформа за доноси, в която той и други бдителни форумци донасят на редакцията за нелегални появи на изгнаника Х с други никове, за да продължи да критикува летните протести. Y по собствени думи е преуспяващ IT консултант на работа в чужда фирма в София, пътува често до Виена, ходи на опера и си е избрал оперен ник. </p>
<p>Мнозина форумци са отвратени от идеята му, но други, повечето десни по убеждения и защитници на ГЕРБ, но и не само, сами правят доноси. Особена ревност проявява бдителната форумка Z, лична позната на Х от реалния свят от над десет години; дясна по убеждения и защитничка на ГЕРБ, в миналото идейна съмишленичка на Х – принципно го е защитила от неетична и непрофесионална проява на редакцията, публикувала в книжното тяло на вестника анонимен донос за Х. Z е преуспяващ инженер в държавнаа траспортна фирма в малка западноевропейска страна, взела е ник от известен пълнометражен анимационен филм. Редакцията също участва със свои „разкрития“ и насърчава доносническата тема повече от половин година, стига до 200 поста – и я затваря едва наскоро, когато самото споменаване на името на Х е станало табу за вестника. Съвсем като у Ботев „властта“ поощрява, култивира и нагнетява порока, „разврата“, робството у „поданиците“ си. Досущ като емисарите на ЕНП на конгреса на ГЕРБ. Междувременно оперният ник Y, създал доносническата тема, също е с блокиран за една година достъп...</p>
<p>Друг голям наш проблем, и не само в политиката, е, че</p>
<p> </p>
<p><strong>трябва да възстановим способността си да излъчваме и признаваме авторитети</strong></p>
<p> </p>
<p>и искрено да им се доверяваме. Българите някога били високоорганизиран и дисциплиниран народ: делото на старобългарската просвета е дело на нетипично за нашите географски ширини „хиперактивни“ владетели с явно огромен авторитет. Органичното налагане на българското име на народността и езика ни също свидетелстват за това. Тази способност е почти напълно изгубена през османското време. Не успява да я възроди напълно с таланта си дори един Левски; Бенковски предизвиква само кратко припламване с театралните си ефекти. Националните катастрофи до 1919 г. унищожават всичко покълнало след Освобождението дотогава. „Преходът“ след 1989 г. – също. </p>
<p>Но най-трагично на 19 февруари е чувството за космическата самота на Левски в живота, смъртта и след нея. Това е и една от основните теми в нашата възрожденска и по-нова поезия, развита с голяма художествена сила от Ботевите „Борба“ и „Хаджи Димитър“ през „Бачо Киро“ на П. П. Славейков до „Над тефтерчето на Левски“ от Дамян П. Дамянов. И тя е не само самотата на героя, какъвто се ражда веднъж на столетие, а и на обикновения човек с нова идея (на английски: thought leader) или просто с по-остро чувство на собствено достойнство. („Борба“ с всеки свой ред, за съжаление, си остава до днес най-изчерпващият „задочен репортаж“ за нашето перманентно духовно състояние.) </p>
<p>Все още съм най-подвластен на мита за Ботев, както бяха и почти всички от моето поколение. В казармата ходихме на похода по стъпките на Ботевата чета, последната нощ в палатката ни на Околчица се разгоря вездесъщият спор за смъртта на войводата след края на сражението и на място, дето не се виждало от турските позиции – дали Димитър Мазната го убил за пари, дали не някой от четата е разчистил лична сметка, защо не дошли обещаните въстаници врачани... Стигна се в спора и до псувни, но не злобни. Митът беше затиснал умовете на всички ни. Бях страшно развълнуван, като прочетох надписа (от Багряна) на камъка под Вола. Знаех, разбира се, „Хаджи Димитър“ и целия Ботев наизуст, безброй пъти съм го казвал оттогава и на децата. Възприемал съм го както са ни учили в училище. </p>
<p>Едва в скоро време, превеждайки баладата на английски за нуждите на нашия хор, ми светна как може би са го виждали – потенциално – П. П. Славейков, Б. Пенев и други модерни критици. Хаджи Димитър всъщност е в ада: разпнат; слънцето го гори във вечния си огън – в народната песен то е бог, брат му е огънят – като в пиесата „Мухите“ на Сартр – гори но не изгаря; диви зверове го ръфат денем – „бяло ми месо по скали... и по орляци“, затова отдалече изглежда жив – движи се, а то те го дърпат; пазят му сянка лешояди, балансирайки над трупа; крилати демони – самодивата в народната песен е зъл демон – го разнасят и мъчат нощем с миражи за избавление и всичко се повтаря до „лоша безкрайност“. Хаджи Димитър – българският Прометей и Сизиф – няма да възкръсне като Иисуса, няма я и българската Антигона (от хубавия нов превод на Николай Гочев). Докато „светът, привикнал хомот да влачи, / тиранство и зло и до днес тачи, / тежка желязна ръка цалува, / лъжливи уста слуша със вяра“... </p>
<p>Но все пак като че ли е в християнския ад – въпреки разпространената представа Ботев е и християнски поет, може би най-християнският ни. Не се сещам друг наш писател да е използвал толкова нагъсто и с толкова страстно лично отношение образи и мотиви от Библията. Какво е например „Символ веруюто на бълг. комуна“? Моето атеистично поколение не е учило наизуст Никейското верую, аз съм го научил покрай музиката на Добри Христов, а Ботев, разбира се, го е знаел от малък и е много мислил върху него, и е имал силни чувства, и само е сменил някои от думите със светски. Имал религиозно възпитание като всички гледани деца по това време, получено от добра набожна майка. </p>
<p>Отношението на Ботев към църковниците е характерно за народа ни и се дължи преди всичко на съпротивата им срещу асимилаторските домогвания на фанариотското духовенство и презрението им към пороците му. За съжаление негативизмът ни към фанариотите се пренася и към заместилите ги български екзархийски свещенослужители, за което и последните имат заслуга – често необразовани, без мисионерско призвание. Аналогично недоверието и съпротивата към османския девлет се пренася и към новата българска държава. Това е главното ни бедствие от османското иго, другото е унищожението на българската професионална интелигенция, военнополитически и друг елит. Изкоренена е „офицерската чест“, донкихотството, останала е санчовщината. </p>
<p> </p>
<p><strong>Истинският, сериозен разговор за достойнството в такъв контекст</strong></p>
<p> </p>
<p>засега е много труден в нашенския формат. Често имаш чувството, че говориш с глухи за Стравински, със слепи – за Шагал. Спомням си обаче и стихотворението на Валери Петров, този безценен българин, посветено на Солженицин след „онова“ гласуване в Съюза на писателите. Вече стана дума, че руският писател Борис Акунин, след десетките си томове касови детективски и приключенски (или поновому – action) романи, измъчван от подобни чувства по отношение на съвременното руско навствено състояние, наскоро издаде и първия си и доста успешен моралистичен опит – романа „Аристономия” (2012), който препоръчах.</p>
<p>Под този старомоден, тромав неологизъм писателят разбира главно достойството (с известни незначителни уточнения) и смята, че увеличаването броя на „аристономите” в едно общество е единственият реален критерий за обществен прогрес и че следователно то трябва да стане висша цел на държавното управление. Въпреки че, както видяхме, хората с достойнство са лесно и внезапно смъртни, особено при брутални исторически катаклизми. Достойнството страшно пречи на оцеляването при „естествения отбор“ в Дарвинова среда. Като японист Акунин обръща особено внимание на традиционната средновековна чест като фундамент на икономическите успехи на модерна Япония, с което е напълно съзвучен на Фукуяма с „доверието“, за което вече стана дума. </p>
<p>Етическият трактат в романа е интересен с изчерпателното си определение на „аристономията”, което дава възможност и за диагнозиране на степента на „аристономичност” на отделния човек и нa обществото и за формулиране на възпитателни задачи. Акунин пише с оглед опита на руската история от 1917 до 1947 г., но напълно приложимо към съвременния български и всеки друг опит. Като повечето неспециалисти във философията в подобна роля, той се позовава главно на популярен историкофилософски материал от античността, особено от римските стоици, но запознатите читатели ще открият доста съвременни теми и идеи от политически прогресивните френски, немски и американски екзистенциалисти от миналия век. </p>
<p>„Аристономичността“ на личността не зависи от произхода, образованието, професията, общественото положение и други случайни обстоятелства, а само от притежаването поне в известна степен на (всички от) следните морални качества:</p>
<p>А. <strong>Стремеж към самоусъвършенстване</strong> в житейска компетентност или в това, което човек трябва, обича или умее да прави – може да е със скромно призвание, което обаче владее все по-добре и затова се радва на добро самочувствие и уважението на околните. Предполага реална самооценка и воля за промяна. (Допълвам Акунин със съвременния американски философ Ричард Рорти, който предупреждаваше, че самоусъвършенстването трябва да си остане „приватизирано“ в сферата на субективното „творчество“, а да не се превръща в (насилствено) социално инженерство, насочено към другите.) </p>
<p>Б. <strong>Самоуважение</strong>: аристономичната личност не върши несправедливост и подлост, не прилага двойни стандарти не от срам пред другите, но от срам пред себе си, да не загуби самоуважението си. Мога да предположа, че (А) е сводимо към (Б), доколкото стремежът да си все по-житейски компетентен и уважаван е също потребност на самоуважението. </p>
<p>В. <strong>Отговорност</strong>: аристономичната личност носи пълна отговорност за миналото си, не се отказва от него при никакви обстоятелства, не търси вина за неблагополучията си извън себе си, променя възгледите си само по дълбоко вътрешно убеждение. </p>
<p>Г. <strong>Издръжливост</strong>: аристономичната личност не се огъва пред трудностите и не предава принципите си. </p>
<p>Д. <strong>Мъжество</strong>: аристономичната личност не само отстоява смело достойнството си пред насилниците, но и не търпи пред нея да унизяват други: „прекрасните“ герои на Акунин страдат от абсолютна нетърпимост към подлостта. </p>
<p>Е. <strong>Уважение към другите</strong>: произтича също от (Б). Втората част на Кантовия императив: „отнасяй се към всеки човек винаги като към цел и никога като към средство“. Критикувай грешките и пороците, но не унизявай носителя им, колкото и лош, безотговорен или глупав да е. </p>
<p>Ж. <strong>Емпатия</strong>:<strong> </strong>способност за искрено съчувствие и интерес към другите, безусловно признаване на тяхната „правосубектност“ и „реалност“: всеки човек е вселена. </p>
<p> </p>
<p>Липсата на повечето от тия нравствени качества в политическия ни живот се възприема болезнено от обществото. Макар да бях възторжен „демократ“ в навечерието на десети ноември, имах огромни трудности да харесам лидерите на СДС и цялата синя субкултура. Например лекотата, с която толкова хора „обърнаха резбата“, ме отврати (липса на Б, самоуважение, и В, отговорност). Българите отрекоха масовата приватизация като грабителска (липса на Е, уважение към другите). По същия начин летните протести миналата година, които в началото заблудиха много хора, че са „автентични“, предизвикаха у мене и много други некомунисти мигновена реакция на морална погнуса (пак липса на Б, самоуважение): как може например да търпиш над три години един премиер от СИК и сетне да опищиш света за един вече уволнен зам. министър от СИК? Вбесих се специално от социалната безчувственост на писателя Захари Карабашлиев (липса и на Ж, емпатия) във Фейсбук, дето се любуваше на „красивите“ летни протести с „дъх на липи“ и ги сравняваше с „грозните“ февруарски, макар да разбирам, че не е само той, че цялата ни грантова интелигенция е заразена от тоя бацил. </p>
<p> </p>
<p>Виждаме, че сега подлостта на емисарите на ЕНП на конгреса на ГЕРБ в неделя (също липса на Б, самоуважение, и В, отговорност – за греховете на ЕНП за легитимацията на ГЕРБ, за греховете на режима на Борисов спрямо българите) възмущава почти всички българи – освен платените клакьори на ГЕРБ. За абсурда на самия конгрес, за вината на самия ГЕРБ какво да говорим – Борисов, както видяхме от „Вино от нарциси“, е морално невменяем, близкото му обкръжение са банда разбойниици. </p>
<p>И подлостта на българските общинари, църковни настоятели, свещеници, еснафи в други фактори в гр. София в началото на 1873 г., които не поискаха и не получиха от османските власти тялото на екзекутирания на 19 февруари с.г. човек, българин, православен християнин, че и с някогашно духовно звание, при което сигурно нямаше да си навлекат абсолютно никаква лична беда, ни отвращава с липсата си и на Д, мъжество. Тая липса, която така ни потиска при четенето на „Записките“ на Захарий Стоянов за събитията след въстанието, с която е гъсто белязан и целият ни публичен живот. </p>
<p>Как, още веднъж, се възпитават тези качества? Очевидно, възпитават се в ранна детска възраст в семейството и училището, но се затвърждават през целия живот и с помощта на всички други обществени групи, в които той преминава, и разбира се, със съдействието на държавата, която е длъжна да гарантира минимум справедливост и нормална, „неизкривена“ (Юрген Хабермас) комуникация. </p>
