11 септември 2001 г.: денят, който промени хода на ХХI век

Ясното небе - това беше pax americana. 

Десет години по-рано САЩ бяха спечелили Студената война без нито един изстрел. Съветският съюз се бе разпаднал, Варшавският договор бе разпуснат. По икономически причини Китай мислеше само как да се хареса на Вашингтон. Европейският съюз се държеше като покорен съюзник. С простодушие и без никакъв съперник на хоризонта, американската суперсила диктуваше своя закон на света. 

Най-явният пример беше две години по-рано - нейната зрелищна операция на активиране на НАТО в Европа. Америка получи разрешение от партньорите си в Атлантическия алианс да започне през март 1999 г. война срещу Сърбия, за да помогне на албанските сепаратистки бунтовници в Косово. 

Тази война беше двойно незаконна:

тя не бе получила разрешението на Съвета за сигурност на ООН; тя противоречеше на изключително отбранителната Харта на НАТО. Но със съгласието на нациите тя мина като писмо по пощата; и след тримесечни бомбардировки Белград се съгласи да предостави на НАТО своята провинция, въпреки че тя е средновековна люлка на Сръбската православна църква. А Пентагонът успя да изгради там огромна военна база под името Кемп Бондстийл.

Атентатите от 11 септември 2001 г. бяха огромна изненада за САЩ. 

Но те поразиха с ужас една сила, която никога след Втората световна война не е била толкова силна дипломатически, морално, икономически, финансово, военно. Всички страни в света застанаха зад нея, включително Русия на Путин и Иран на Хаменей.

При липса на хладнокръвие след разрушаването на Световния търговски център, приемайки един несигурен терористичен атентат за стратегическа атака от типа на Пърл Харбър, умножавайки геополитическите гафове, неоконсервативната републиканска администрация неволно щеше да засили ислямистката идеология, с която претендираше, че се бори, и да свали Америка от световния пиедестал, където бе кацнала след победата си срещу комунизма.

Първата грешка бе, че си играеше на каубой:

“Който не е с нас, е против нас”, заяви на висок глас президентът Джордж У. Буш. Когато си силен впрочем, можеш да си позволиш да говориш съвсем тихо. А когато си много слаб, нямаш друг избор, освен да говориш много силно, както Дьо Гол в Лондон по времето на свободна Франция. Вместо да изпрати в Кабул отговарящия за Централна Азия в Държавния департамент, за да преговаря директно с талибаните и да ги помоли учтиво да предадат Бен Ладен, Белият дом предпочете да преотстъпи тази дипломатическа мисия на пакистанците, т.е. на историческите покровители на талибаните!

Американците вярваха, че Пакистан все още е техен съюзник, 

защото се бе съгласил да им предостави въздушните си бази и логистични съоръжения, които щяха да им послужат във войната, която предприеха срещу ислямското емирство Афганистан на 7 октомври 2001 г. Но Вашингтон не видя двойната игра на ISI (Inter Services Intelligence, всемогъщото военно разузнаване на Исламабад), което твърдеше, че му помага, а едновременно с това предоставяше убежища на бягащите талибани и на самия Бен Ладен.

Тактически първата американска война в Афганистан беше блестящ успех.

Изливайки милиони долари, ЦРУ (което бе получило дискретната подкрепа на иранците и руснаците) успя да мотивира таджиките и узбеките от Северния съюз да предприемат (с подкрепата на американските ВВС) атака срещу талибаните пущуни, които държаха Кабул. Талибаните се изтеглиха и афганистанската столица бе освободена на 13 ноември 2001 г. Всички бърлоги на арабските ислямистки бойци интернационалисти бяха унищожени от специалните американски сили.

Западните страни бяха опиянени от този толкова бърз, толкова явен успех:

на Конференцията в Бон през декември 2001 г. те обявиха, че “възстановят, демократизират и развият” Афганистан, сякаш са се върнали в епохата на “цивилизаторската мисия на колонизацията”. Те щяха да направят фаталната грешка (станала ясна едва пет години по-късно) да поверят това възстановяване на войниците на НАТО, пренебрегвайки факта, че в исторически план афганистанските селяни никога не са харесвали чужденците, които се разхождат с оръжие в техните долини, пък били те водени от най-добри намерения.

Така че американската грешка беше двойна в Афганистан:

не поискаха от Пакистан незабавно прочистване на племенните зони, изобилстващи с талибани и с чуждестранни арабски бойци; без нужда започнаха една втора война (тази на “възстановяването”) от колониален тип, в най-благородното значение на този термин.

Но първата победа в Афганистан от декември 2001 г. не задоволи неоконсерваторите от обкръжението на президента Буш, които искаха още по-ярка демонстрация на американската сила. Трябваше им по-голямо парче от тази страна, на която гледаха като на земя на изостанали овчари. 

Те хвърлиха око на Ирак.

Това противоречеше на политиката на Буш-баща, който въпреки военната си победа през март 1991 г. след освобождаването на Кувейт бе решил да остави диктатора на мястото му в Багдад, за да запази непокътнат баланса срещу Иран на моллите. Освен това сбъркаха врага, защото Саддам Хюсеин през целия си живот бе преследвал ислямистите.

В речта си от 20 януари 2002 г. Джордж У. Буш поднесе изненада, добавяйки и Иран към “оста на злото”, където вече присъстваха Ирак и Северна Корея. Въпреки това Техеран бе помогнал на американците срещу талибаните. Втренчвайки се ненужно в голямата шиитска сила в Близкия изток, американците щяха да се лишат от подкрепата, която им бе много полезна по време на нашествието в Ирак на 20 март 2003 г. През 2004 г. американците отхвърлиха “голямата сделка”, която им предлагаха иранците по всички общи стратегически въпроси. Трябваше да дойде март 2009 г., за да протегне новият американски президент Барак Обама маслинова клонка към Персия.

Войната е изкуство на изпълнението.

Англосаксонското нашествие в Ирак - за което френският съюзник публично се опита да ги разубеди - не беше задължително обречено на неуспех. Но Вашингтон сбърка при избора на новия губернатор на окупираната Месопотамия. Назначиха Пол Бремър, чаровен банкер от Уолстрийт, който не говореше и дума арабски! Той разпусна иракската армия и партията БААС (която осигуряваше реда в кварталите), т.е. двете силни оси на администрацията в страната. Хвърлени на улицата, ненужно унизени, иракските военни щяха да се хвърлят в съпротивата срещу американския окупатор. По-късно, през 2014 г., военните успехи на “Ислямска държава” (превземането на Мосул) щяха да бъдат обяснени с присъствието на генерали на Саддам Хюсеин начело на организацията.

Американците вярват, че демокрацията на всеобщото гласуване ще реши всичко.

Съвсем не е така. Избирателите се делят по етнически критерии (кюрдите гласуват за кюрди, шиитите за шиити, сунитите за сунити); разделението в обществото нараства. Първоначалната анархия на окупацията бе последвана през 2006 г. от гражданска война между сунити и шиити. Тъй като мнозинството от иракското население е шиитско, член на неговата религиозна партия Дауа дойде на власт. Премиер от 2006 до 2014 г., Нури ал Малики толкова малтретираше сунитите в родината си, че жителите на северозападната част на страната предпочетоха да се хвърлят в обятията на “Ислямска държава” на фона на несправедливостите, причинени от централната власт в Багдад.

През 2010 г. Барак Обама реши да изтегли американските военни части от Ирак. В САЩ тази война стана много непопулярна. Тя започна с фалшивия претекст за “оръжията за масово унищожение” на Саддам, донесе на Ирак само нещастия, привлече джихадистите от целия свят и видимо засили антиамериканизма в арабско-мюсюлманския свят. Това прибързано изтегляне (за което е отговорно и иракското правителство) представлява

толкова тежка стратегическа грешка, колкото бе ненужно нашествието през 2003 г.

Когато си първа военна сила в света, не можеш да си позволиш да предизвикаш хаос толкова далеч от собствените си брегове, след това да се измъкнеш, когато задачата за изграждането на “един демократичен голям Близък изток” се окаже по-трудна от предвиденото.

На срещата на върха на НАТО в Прага през ноември 2002 г. Жак Ширак предупреди Буш в личен разговор, на който са присъствали само Кондолиза Райс и Морис Гурдо-Монтан: “

“Не отивай в Ирак, Джордж! Започваш 30-годишна война;

навсякъде ще се излюпят хиляди малки бенладеновци; ще създадеш шиитска ос, която противоречи на твоите стратегически интереси!”.

Буш не пожела да чуе нищо. Уви, предсказанието на Ширак напълно се сбъдна. Образува се шиитска ос: Техеран-Багдад-Дамаск-Бейрут. И не може да се каже, че тя е много проамериканска…

Превод от френски: Галя Дачкова