Педро Алмодовар: Моето кино е моят живот

Педро Алмодовар: Моето кино е моят живот
“Минах през много изпитания, за да стана режисьор, но в мен няма никаква горчивина. Нямам никакви сметки за уреждане, дори с Католическата църква!”

 

 

Сам по себе си, той въплъщава испанското кино, което събуди и популяризира. 67-годишният Педро Алмодовар, с двадесет аплодирани филма - от “Високи токчета” (1991 г.) до “Всичко за майка ми” (1999 г.), като се мине през “Завръщане” (2006 г.) и последният “Хулиета”(2016 г.), едно  едновременно дяволско (той произлиза от Мовида* и от мадридския ъндърграунд) и емоционално творчество (чувства се много добре със сантименталните драми), бе избран да ръководи 70-ото издание на кинофестивала в Кан, който започва на 17 май. С журито си от четирима мъже и четири жени, той ще връчи Златната палма, най-високото отличие, което - пълна загадка - никога не му е било присъждано. Тиери Фремо, директор на фестивала в Кан, който отговаря за селекцията на филмите, и директор на Института “Люмиер”,  интервюира Педро Алмодовар за “Мадам Фигаро”.

 

Тиери Фремо: Педро, как се чувстваш пред перспективата да изпълниш ролята на председател на журито на 70-ия фестивал в Кан? Много се колеба преди да приемеш…

 

Педро Алмодовар: Изпитвам доста смесени чувства. Първото нещо, което ми идва наум, е чувството за отговорност, защото искам да правя добре нещата; после е удоволствието да се срещна с непознати филми, защото за някои от тях не знам нищо, нямам никаква предварителна информация. За мен, като човек от киното, е привилегия, радост и дори наслада да бъда свидетел на началото на нещо, да се окажа в началото на кариерата на един филм. И после, по един забавен начин, стои модният въпрос: какво ще облека? (той се смее). Това е една от причините за пътуването ми днес до Париж, където избрах облеклото си за фестивала. Вижте цветната ми риза, това не е ли вече Кан? Всичко е избрано, смокинги, ризи, обувки, подготвен съм и за слънчевите, и за дъждовните дни…

 

Мадам Фигаро: Кога се срещнахте за първи път?

 

Тиери Фремо: За пръв път срещнах режисьора, без да познавам човека. Това стана в залите за изкуство в Лион, онези, които Институтът “Люмиер” спаси. Спомням си също за една прожекция на открито, пред 2000 души, на “Жени на ръба на нервна криза”. Спомням си и за шока една петъчна сутрин в Кан, при прожекцията на “Всичко за майка ми”. Но първият път, когато се срещнахме лично, беше в Мадрид, за филма “Лошо възпитание”. Бях посрещнат от Педро и неговото семейство, брат му Аугустин и вярната му асистентка Барбара. Кан не успя да покаже “Говори с нея”, имаше някаква взаимна боязън…

 

Педро Алмодовар: Всички приключения в киното задължително вървят с това чувство за боязън и дори за страх. Страхът го изпитвам на всички етапи: когато започвам един сценарий, когато избирам актьор, когато започвам филм. Този страх ме придружава, но не ме парализира… Но моите спомени са различни от тези на Тиери: когато бях член на журито на Жерар Депардийо пред 1992 г., например. Имам също един изключителен спомен през 1988 г., когато показаха “Жени на ръба на нервна криза”, Тиери все още не беше там, филмът не бе селекциониран, но се превърна в сензация на филмовия пазар…

 

Тиери Фремо: Педро е аутсайдер. Той дълго време беше “див”, автор на ръба, беше представен на филмовия пазар, в подземието на двореца, където направи страшен пазар. Той беше събитието. Днес е император. И животът е такъв, Педро, той е пълен с контрасти.

 

Педро Алмодовар: Наистина животът ми винаги е бил пълен с парадокси и това ми отива: аз съм в стихията си. Така, в началото, вече имах филми, които бяха излъчвани, но продължавах да ходя всяка сутрин в 7 часа в Националната телефонна компания, където работех. Въпреки това тези парадокси никога не са предизвиквали в мен желание за реванш. Минах през много изпитания, за да стана режисьор, но в мен няма никаква горчивина. Нямам никакви сметки за уреждане, дори с Католическата църква! (той се смее)

 

Тиери Фремо: Нито с фестивала в Кан…

 

Педро Алмодовар: Разбира се, че не. Дори когато филмите ми не бяха избрани, никога не съм смятал, че това означава отричане на моята работа. Винаги съм осъзнавал нещо, което засяга начина ми на живот: винаги съм бил самотен рицар. Аз съм независим човек, относително откъснат от околния свят и особено от средата. Признанието дойде късно и беше нужно време, за да се променят нещата. Отне време, за да спрат да ме смятат за модно явление, а за пълноправен режисьор. Дори на фестивала му отне време, за да го разбере. 

Във филмите ми има нещо, което е от порядъка на “нечистото” - използвам тази дума предпазливо, защото според мен няма нечистота, но така гледаха на мен хората, които преценяваха работата ми - и несъмнено заради това им трябваше време, за да ми се доверят и да ме оценят. За щастие, направих двадесет филма, дадох много материал, за да успеят да преодолеят тази първоначална съпротива. И трябва да кажа, че публиката, за разлика от институциите, много бързо прие моето кино.

 

Тиери Фремо: В Испания Педро е това, което е Бергман в Швеция, Фелини в Италия или Куросава в Япония. Педро е Испания, двете Испании: тази отпреди, от неговите спомени, на майка му, на Ла Манча, където е роден, но и съвременната Испания, като творец и испанец. Джон Форд казваше: “Бъдете локални и ще бъдете универсални…”

 

 

Педро Алмодовар и Тиери Фремо

 

Педро Алмодовар: Това е абсолютно вярно. Уви, в Испания днес има тенденция младите режисьори да снимат на английски, за да имат достъп до международния пазар, и мисля, че те напълно грешат. Аз имах късмет, защото кариерата ми започна с идването на демокрацията в Испания. Така да се каже, тя интегрира и дори възприе градските елементи, които бяха едно от проявленията на тази демокрация. Казвам това, защото животът ми на млад човек е свързан с Мадрид, в епоха, в която градът беше само луди нощи, пълна свобода и наркотици. Така че аз водех този супер вълнуващ градски живот и когато отивах да видя майка ми, която живееше в жилищен квартал в периферия, потъвах отново в една друга Испания, нейната, тази на една 80-годишна жена, която си припомняше със своите съседи носталгията, младостта, корените си. 

В мен се сливат тези две Испании, моята и тази на майка ми, в един изблик на демократично ликуване. Много рано включих това в моите филми, например в “Какво сторих, за да заслужа това?”, който е историята на едно семейство, което живее в Мадрид, но е родом от малко селце и следователно от една много по-архаична селска Испания. Това съжителство, тези корени, които живеят в черупката на испанската модерност, очертават пътя на моето кино. Накрая хората видяха, че съм не само емблема на Мовида, но и аз също имам семейство, корени и сърце. 

 

Тиери Фремо: Странното е, че никога не си говорел открито за Мовида в твоите филми. Как гледаш на младостта си, Педро?

 

Педро Алмодовар: Вярно е, че дори и да не се колебая никога за много силните сцени, аз си оставам срамежлив, когато това ме засяга пряко. Напълно поемам отговорност за филмите си, защото моето кино е моят живот, но съм сдържан за младите си години: може би това е нещо, което предстои да направя в моето кино. Единствените пъти, когато споменах Мовида, по един много заобиколен начин, е в “Лошо възпитание”, или за последно в “Хулиета”, със сцената във влака, когато героинята говори за младостта си: това е типична жена от онези години, жена, впуснала се в сексуалната свобода. 

Знаеш ли, Тиери, аз съм много носталгично настроен към тази епоха, спомена за моята младост, много ясната липса на тези моменти, на този уникален живот в ултралибералния Мадрид от 80-те г., когато бяхме будни по 24 часа в денонощието, без да правим разлика между деня и нощта. Но, трябва да призная, тази сила ме напусна, дойде момент, в който вече не съм млад и тази виталност е изчезнала. Но, трябва да добавя, дори и вече да не съм млад, Испания и демокрацията също не са: те са във фаза на ограничения и несъвършенства. Въпреки това аз не съм привърженик на старото: много добре знам, че проблемите, които трябва да се решат, са днешните проблеми. Не съм настроен носталгично, но трябва да кажа, че ние с Испания сме преживели и по-славни мигове.

 

Работен момент от "Хулиета" 

 

Тиери Фремо: Педро, винаги ли си бил любопитен към света на изкуството?

 

Педро Алмодовар: Да, от съвсем малък. На осем години исках книги, защото започнах да чета много рано. На майка ми й хрумна хубавата идея да ми купи пишеща машина, без да знае, че този жест, да натискам буквите с десетте си пръста, ще ме съпътства цял живот. Винаги съм изпитвал любопитство и удоволствие от изкуствата и веднага разбрах важната роля, които те играят в живота на хората. Една книга, картина, музика, пиеса, балет, всичко това ме изгражда и ме подхранва. Всички тези емоции аз ги преобразявам, за да ги превърна във филмов материал. Открадвам тези различни художествени практики, присвоявам си ги, преобразявам ги. 

Начина, по който включвам изкуството във филмите ми, никога не е пасивен, а служи на повествованието и на драматургията. Един пример? В “Кожата, в която живея”, плененото от пластичен хирург момиче, който смята да й наложи пол, в който тя не се разпознава, прави кукли от разкъсаните си дрехи. Тази идея ми хрумна, докато гледах една изложба, която представяше именно куклите на Луиз Буржоа, художник, който е работил много върху гениталиите и сексуалната идентичност. Аз съм радар, отворен, за да улови художествени елементи от вселената на другите. 

 

Мадам Фигаро: Въпрос и към двамата, можете ли все още да гледате филми, оставайки неутрални зрители?

 

Педро Алмодовар: Неизбежно има професионална деформация, но този експертен поглед се намесва, само когато един разказ ме отегчава и се откъсвам от него. Ако един филм ме хване, ако ме хипнотизира, тогава се оставям да потъна и ставам зрител, целият в уши и очи. Като зрител, аз съм много еклектичен, харесвам както трудните автори, които изискват търпение, така и качествените забавления.

 

Тиери Фремо: И Кан е точно това - контрасти. Що се отнася до мен, в един киносалон аз съм невинен зрител. В замяна на това, когато съм пред DVD или става дума за работа, изпадам в нетърпение, свързано със страха, че си губя времето. Има толкова шедьоври, които трябва да се открият или да се гледат отново, че не обичам да си губя времето със слаби филми. Но професионалната деформация също има предимство: тя те прави по-толерантен и по-щедър. Дори и да не харесвам един филм, си забранявам да бъда суров или лош, много добре знам каква ангажираност и работа означава един филм, дори и да не е успешен.

 

Педро Алмодовар: Уважението е съществен елемент. Това е едно от правилата, които ще наложа на моето жури, дори и да си кажем тези неща при закрити врата. Трябва да се уважава трудът на всеки един. Разбира се, представям си емоцията, която трябва да са изпитали зрителите, гледайки за първи път “Апокалипсис сега”, например…

 

Мадам Фигаро: Педро Алмодовар, вас често са ви оценявали на фестивала в Кан…

 

Педро Алмодовар: Да бъдеш в конкурсната програма, да гледаш филма си в зала “Луи Люмиер”, само за да чуеш как диша залата, е преживяване, несравнимо с нищо друго. Но това е също тежък момент, защото залозите са огромни. Да бъдеш жури е точно обратното. Това означава да се оттеглиш. Трябва да кажа също, че това, което ме гъделичка като председател на журито, е приликата с риалити шоу на тези десет дни, през които аз ще трябва да живея с хора, които не познавам. Не е изключено да си водя дневник…

 

Тиери Фремо

 

Тиери Фремо: Пишеш новия си филм. Според теб, това преживяване ще те обогати ли?

 

Педро Алмодовар: Представи си, че си зададох този въпрос. Но историята, която измислих за новия си филм, вече съществува и е доста зряла и солидна, за да мога да се посветя напълно на нещо друго, на тази мисия на председател на журито. Може би дори вкус или сянка от филм, открит в Кан, ще се прояви един ден при мен…

 

Мадам Фигаро: Може ли Златната палма да промени живота на един режисьор?

 

Педро Алмодовар: По принцип една голяма награда, “Златна палма” или “Оскар”, не променят нито един живот, нито една съдба, дори и да се необикновени подаръци. При мен фактът, че съм решил да направя този или онзи филм, никога не е бил обусловен от задната мисъл да получа награда.

 

* La Movida (или Movida Madrileña) е името на културно движение в Испания в края на испанския преход към демокрация, в началото на 80-те г., след смъртта на ген. Франко (бел. прев.).

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи