“Клинт спечели цяло състояние с “Американски снайперист”, но аз никога няма да направя филм за човек, който убива 150 иракчани, без да си задава въпроси. “Ние се борим срещу враговете на Америка, борим се за свободата!”. Разбира се. Мисля същото нещо за “Войната като опиат”, филмът на Катрин Бигълоу, който спечели “Оскар”. “Враг номер едно” или “Блек Хоук” също са направени много добре технически, но това, което разказват, ме отвращава. Те не уважават другия”.

 

Роден в Ню Йорк през 1946 г., от майка французойка и баща американец, Оливър Стоун е направил двадесет филма. Среща с един независим човек в Париж, където до края на февруари се провежда кинофорумъм “Светът е Стоун - Америка в 80 филма”.

 

 

- Гледате ли отново филмите си?

 

- Да, много обичам да ги гледам пак. Още повече, че написах мемоарите си, върнах се към миналото си, а филмите ми са част от него. Ще мога да гледам отново “Дорс” с публиката, това е страхотно. 

 

- Имате ли любими?

 

- Не бих разграничил някой от тях, те са различни. Спомням си трудностите, които трябваше да преодолявам като режисьор, за да ги доведа до успешен край. Има няколко периода в моята кариера. Първо бях сценарист. После правех по един филм годишно в продължение на десет години. “Салвадор”, “Взвод”… След 1995 г. забавих ритъма. Светът стана по-сложен, особено след 11 септември 2001 година.

 

- Тази вечер представяте “Дж. Ф. К.”. Този филм почит към параноичните филми на Алън Пакула от 70-те г. ли беше?

 

- Преди всичко бях повлиян от “Паралакс” (филм, вдъхновен от убийството на Робърт Кенеди, в който Уорън Бийти, който играе журналист, разследва смъртта на сенатора демократ, кандидат за президентските избори - б.а.). “Цялото президентско войнство” е вдъхновен от разследването на Карл Бърнстейн и Боб Удуърд за “Уотъргейт” за в. “Вашингтон пост”. Двамата журналисти се прославиха. Робърт Редфорд и Дъстин Хофман са герои! В “Никсън” давам друга гледна точка за “Уотъргейт”. Пресата изигра роля, на машината не спря изведнъж, благодарение на нея. 

Другият филм за параноята, който най-много ми е повлиял, е “Трите дни на Кондора”, един от най-добрите на Сидни Полак. Той поставя под въпрос действията на ЦРУ и на силите на естаблишмънта. Цялата каша, която Съединените щати забъркаха по света от 40-те г. насам чрез ЦРУ, започна да излиза през 70-те години. А после отново заровиха всичко. “Ирангейт”, например. Войната в Ирак - същото нещо. Никой не се опита да разкаже в киното ужасните неща, които са се случили там. Опитах се да го направя в W., показвайки как се стигна дотам. За мен беше важно и бих искал да бъде също толкова важно и за моята страна. След 2001 г. САЩ направиха един по-консервативен и патриотичен завой. Историята е инструментализирана за политическите цели. Американците не искат критични филми за тяхната страна. “Сноудън” потръгна по-добре във Франция и Германия.

 

- А Executive Action на Дейвид Милър, излязъл през 1973 г.? Той предугажда конспирационистката теза, която вие защитавате в “Дж. Ф. К.”…

 

- Много добър филм. Трябва да съм част от дванадесетте зрители, които са го гледали по кината в Ню Йорк при излизането му. Аз не съм измислил тезата от “Дж. Ф. К.”. Тя идва от онова, което съм чел, и от моите изследвания. И от Флечър Праути, офицер с висок чин от Военновъздушните сили, който е осигурявал връзката между Пентагона и ЦРУ. 

 

- Гледахте ли “Досиетата на Пентагона”, филма на Стивън Спилбърг за тайните досиета за войната във Виетнам, публикувани в “Ню Йорк Таймс”, а после и във “Вашингтон пост” през 1971 г.?

 

- Да. Аз съм много предпазлив относно ролята, която филмът приписва на Катрин Греъм, собственичката на в. “Вашингтон пост”. Бих искал филмът да е за Даниъл Елсберг (военен аналитик, който нарушава тайната, като предава документите на пресата - б.а.): той е първоначалният Едуард Сноудън. Той е героят в историята. А в. “Ню Йорк Таймс” първи е поел рискове, което никога повече няма да направи. 

Ако си спомняте, през 2004 г., преди президентските избори през октомври, “Ню Йорк Таймс” имаше информация за масовото наблюдение в САЩ, и я публикува едва година по-късно. Без нея, не мисля, че Буш щеше да бъде преизбран. Що се отнася до “Вашингтон пост”, не искам да изглеждам твърде суров, но в продължение на години, начело с Катрин Греъм, той подкрепяше войната във Виетнам и разпространяваше лъжите на администрацията преди да смени курса. И направи същото нещо по време на войната в Ирак през 2003 година. Превръщат журналистите в герои, но те вече не изпълняват ролята си. Виждам много малодушие в представянето на пресата в киното. Разбираш ли гледната ми точка? (пита той на френски - б.а.). 

 

- Във “Всяка една неделя” (1999 г.) снимате американския футбол като война…

 

- Снимките бяха трудни, много физически, но аз изпитах голямо удоволствие от тях. Националната футболна лига (НФЛ) намрази филма. Сякаш бях изправен пред Пентагона. “Всяка една неделя” припомняше мозъчните сътресения, расизма, парите… Показвах задкулисието и мръсотията. Опитахме се да получим разрешение от НФЛ да използваме фанелките и стадионите. Точно обратното, тя даде нареждане на клубовете да не ни сътрудничат. Все пак успяхме да заснемем филма на един стадион в Маями и на друг в Далас, благодарение на собствениците на независими клубове, които казаха на НФЛ да си гледа работата! И имаше много добри играчи с нас на снимачната площадка.

 

- Собственичката на клуба, която изигра Камерън Диас, е един от малкото силни женски образи във вашата филмография…

 

- Много харесвам този образ. Той ми напомняше за някои жени, които поеха ръководството на студията по онова време. Те можеха да бъдат по-лоши от мъжете. Послужаха ми за модел, защото във футбола нито една жена не заемаше толкова важен пост. Камерън Диас е страхотна, но забравяте Джоан Алън в “Никсън” и Джулиет Люис в “Родени убийци”. А “Между небето и земята” е историята на една виетнамка, която живее между два свята, две култури. Тя е силна, противопоставя се на Томи Лий Джоунс. 

 

- Когато виждате 87-годишния Клинт Истууд да снима по един филм годишно, завиждате ли му? 

 

- Да, но той направи много по-лесни за заснемане проамерикански флми. Ако искам да направя игрален филм за американски войници във влак, ще намеря пари без проблем. Клинт спечели цяло състояние с “Американски снайперист”, но аз никога няма да направя филм за човек, който убива 150 иракчани, без да си задава въпроси. “Ние се борим срещу враговете на Америка, борим се за свободата!”. Разбира се. Мисля същото нещо за “Войната като опиат”, филмът на Катрин Бигълоу, който спечели “Оскар”. “Враг номер едно” или “Блек Хоук” (на Ридли Скот - бел. ред.) също са направени много добре технически, но това, което разказват, ме отвращава. Те не уважават другия.

 

- Вярно ли е, че Мишел Уелбек е искал да се срещне с Вас в Лос Анджелис?

 

- Да, беше много приятна вечеря. Същата вечер ме арестуваха за шофиране в пияно състояние… Вече не си спомням за какво си говорехме. Не за кино. Мисля, че беше през 1997-а или 2006 година… Прочетох “Подчинение”, интересна книга. Той има уникален стил, различен е.

 

“Светът е Стоун - Америка в 80 филма”, Forum des images, Париж, до 28 февруари. 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

3 коментар/a

Георги Богданов на 29.01.2018 в 14:33
Стоун е онази класа, която все ни убягва, която нямаме, която аха да създадем и ...изгубихме.
observer на 30.01.2018 в 22:47
Пакула, Полак, какви режисьори имаха някога... ами шедьовърът Апокалипсис сега на Копола? Блек хоук е хубав, докато не се замислиш, каква отвратителна теза защитава, Войната е опиат не е толкова лош, той поне не носи послание. Всъщност не е много по-различен от Взвод и ако не беше историческия контекст на една приемлива за американците война, за разлика от виетнамската, можеше да мине за също толкова антивоенен. Всъщност и двата не са, както не е и Ловецът на елени на Чимино.
Доктор Стрейнджлав на 01.02.2018 в 00:59
„Пълно бойно снаряжение“ и „Пътеки на славата“ на Кубрик са може би едни от най-силните американски антивоенни филми. Филмът на Чимино е много хубав и си е антивоенен. Играта на руска рулетка на Никанор Чевотаревич е незабравима.

Напиши коментар