Те са снимали заедно седем филма за пет години. От Берлин в Холивуд, тяхната съдба е една от най-очарователните вариации на мита за Пигмалион.

 

 

Марлене Дитрих и Йозеф фон Щернберг през 30-те г. на ХХ век 

 

Това е добро попадение: “Името й започва с милувка и завършва с удар с камшик”. То принадлежи на Жан Кокто, който описва така Марлене Дитрих. Тя е доста рядък случай. Ражда се два пъти. Първият път е през 1901 г. в Берлин. Вторият е, когато среща Йозеф фон Щернберг през 1929 година. 

 

Той я моделира, създава за втори път. 

 

Дотогава дъщерята на военен, която била ухажвана от Ото Премингер, се появява в няколко пиеси и десетина филма. Той търси кой да изиграе Лола Лола в “Синият ангел”, кабаретна артистка, която причинява падението на възрастен учител. Във филма трябва да изпъкне актьорът Емил Янингс. Получава се другояче. 

Щернберг (този виенски евреин добавил “фон” към името си) попада на Марлене в театъра. Тя ще бъде Лола Лола. В нея той вижда погледа на “гневен пруски офицер”. Заради формалностите я кара да се яви на проба във филмовата компания UFA. Продуцентът и звездата Емил Янингс са против. Но това няма значение, защото решението е взето. Марлене не може да повярва. Смята, че филмът ще навреди на кариерата й. Каква интуиция! След това режисьорът ще го играе скромно: “Това, което направих, беше да драматизирам очарованието й и да го направя видимо за всички”.

Тя започва да говори за себе си в трето лице: “В този филм Дитрих е истинска развратница от Любек”. Тандемът им трае пет години. 

 

Официално те никога не са живели заедно. Тя е омъжена. Той е женен.

 

Марлене никога няма да се раздели с Руди Зибер, който до последно остава неин асистент, агент, опора. Те имат дъщеря Мария. Г-жа Щернберг обаче иска развод. Има защо. 

Филмът “Синият ангел” още не излязъл в Америка, когато Марлене подписва с “Парамаунт”. Договорът й е за седем години, предвижда по два филма годишно, осигурява й по 500 долара на седмица, оставя й избора на режисьор. Вечерта на премиерата тя се качва във влака, а след това на кораб за Съединените щати.

Щернберг, който вече е там, я представя по следния начин на пресата: 

 

“Тя притежава едно рядко качество за жена, мозък”.

 

По свой начин, Щернберг е архитект. Дитрих ще бъде неговото здание. Той й налага режим, кара я да спортува. Тя има прекрасни крака, глас, който може да събуди и умрял. Тя обръсва веждите си, рисува две черни черти на челото си. Бузите й хлътвят. Магията на изкуството. Тя знае как да бъде обикновена. Преди него е имала вид на травестит. Той я превръща в квинтесенция на опасната женственост, на смътния еротизъм, на тревожната двуполовост. Той извайва със светлината, третира човешкото лице като пейзаж. Взаимопроникването между тях е пълно.

 

“Мис Дитрих съм аз. Аз съм мис Дитрих”,

 

казвал той. Това е един различен артист.

Тя изказва свободно мнението си. По време на снимките на “Синият ангел” се оплаква: “Снимат само бедрата ми”. Идеята не е лоша. Марлене кара режисьора да прочете романа, по който ще направи “Мароко”. Тя се появява в смокинг, целува жена по устата, върви с боси крака в пустинята, заглежда се малко прекалено по Гари Купър (и не само на снимачната площадка). В началната сцена не успява да произнесе правилно Help. Акцентът й я издава. 

В “Алената императрица” тя е една разорителна Екатерина. Очевидно не спазва договора си. Заплашват да я сменят с Талула Бенкхед, която не крие радостта си: “Винаги съм искала да вляза в панталоните на Дитрих”. Киностудиото променя мнението си. Марлене играе авантюристки, жени с леко поведение, момичета в нощни заведения. В “Русата Венера” е дегизирана като горила. Реалността не й отива. Когато се прави на домакиня, не се получава. Той затваря камерата в дървена кутия, за да я изолира от шума. 

Мечтал е да бъде производител на плашила. Прави точно обратното: създава Марлене. Когато била малка, майка й мечтаела да стане цигуларка. Тя предпочела собствения си инструмент. Тяхното сътрудничество работи като ускорител на частици. Марлене се подчинява. “Аз съм неговият войник, той е моят шеф, кара ме да прекосявам филма сантиметър по сантиметър”. Тялото й е прецизен механизъм. Тя е манипулативна, отровна, двусмислена. Измисля нов начин да държи цигарата си и да носи цилиндър.

 

“Тя има пол, но няма род”.

 

Критикът Кенет Тайнън обобщава ситуацията перфектно. Щернберг се разкъсва от ревност. Завоеванията на Марлене се броят на пръстите на богинята Кали. В този период тя завладява Морис Шьовалие, Рубен Мамулян (на когото Щернберг я отстъпва за филма “Песен на песните”), Мерседес де Акоста, любовницата на Гарбо, голямата съперница на Марлене в “Метро Голдуин Майер”.

За него киното е “много сложен театър на сенките”. Той прогонва естественото. Всекидневието го смазва, отвращава. Филмите са създадени, за да моделират фатални жени. Тя иска да работи само с него: “Той беше всичко, което можеше да се желае от едно същество”. Или: 

 

“Той ме притежаваше от главата до петите и го знаеше”.

 

След пет години те вече не могат да се понасят. След това филмите й вече не са същите. Дитрих снима с Ланг, Любич, Хичкок, Уелс. Резултатът не е на висотата й. На снимачната площадка тя шепне: “Джо, къде си?”.

Йозеф фон Щернберг показва на гостите си снимки на Марлене. На гърба тя е написала: 

 

“Аз съм нищо без теб”.

 

“Ти, мой бог”, “От създанието на твореца”.

Тя не отива на погребението му през 1969 година. “Щяха да снимат само мен”. През 80-те г. Мадона обмисля римейк на “Синият ангел”. Реакцията на Дитрих: “Аз играех вулгарността. Мадона е вулгарна”. Затворена в апартамента си на булевард “Монтен” в Париж, тя умира в леглото си на 6 май 1992 година. Един ангел премина.

 

Марлене Дитрих

 

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар