Мария Калас: “Благодаря на Бог всеки ден, защото ми остава един по-малко"

Мария Калас: “Благодаря на Бог всеки ден, защото ми остава един по-малко"
Изтощена от славата, разбита от смъртта на любимия си, най-прочутото сопрано на всички времена губи желание да излиза от дома си в края на своя живот.

 

 

“В края на живота си тя все повече се изолира. Много приятели я бяха изоставили и тя се дистанцира от онези, които още не го бяха направили. Беше все по-трудно да я видим. Трябваше да се обадим пет пъти преди да можем да се свържем с нея. Прислужницата ѝ казваше: “Мадам се къпе”, “Мадам е на фризьор” или “Мадам си прави маникюр”. И на петия път, когато тя най-накрая беше на телефона, беше изключително трудно да се разберем за удобно време, в което да се видим. Така че, за съжаление, в крайна сметка дори не опитвате повече”. Ето така Жак Буржон, приятел на Мария Калас, разказва за последните месеци от живота на дивата в документалния филм “Калас” (1981 г.) на Тони Палмър. Би било малко опростено да си мислим, че жената, която на върха кариерата си казвала: “Всеки път, когато излизам, хората ме чакат, за да ми се нахвърлят”, се е изолирала само заради смъртта на Аристотел Онасис. Макар и да е вярно, че след смъртта му през 1975 г. Мария Калас почти не е излизала, нито е приемала някого у дома си. Животът ѝ крие причините за тази изолация. От ужасната вътрешна борба между Калас и Мария до сложната ѝ връзка с белкантото, като се мине през многобройните предателства на близките ѝ. Животът на малцина заслужава толкова, колкото нейния, да бъде сравнявани с гръцка трагедия. Най-драматичната опера. В три действия и епилог.

 

Първо действие: Ла Калас

 

Ла Калас. Така Мария Калас сама се наричала, когато говорела за “другата”, за сопраното. Или поне така я помни нейната секретарка Надя Станчоф. Мария, тази изключително крехка жена, беше също Ла Калас, световна дива, която медиите обичаха да наричат капризна и тиранична. И най-малкото интервю не минаваше без тенденциозен въпрос, и най-малкото ѝ излизане без тормоза на папараците. И винаги изключителна ѝ самовзискателност, граничеща с параноя, смятана за знак за невъзможен характер. Тя винаги се е защитавала, твърдейки, че не отменя представления по-често от други оперни звезди или че не налага по-строги изисквания от другите.

 

Най-големият професионален провал на Мария Калас, който я бележи завинаги и я преследва до края на дните ѝ, несъмнено е изпълнението ѝ в "Норма" в Рим през 1958 година. В този ден сопраното пристига без глас. Страда от тежък бронхит, в първо действие пее, доколкото може, но бяга от второто. Новините предават събитието със злобна ирония. “Значи, нямаше сопрано?”, пишат журналистите по онова време. “За да сте сигурни, че ще я чуете, не се обличайте официално и по-скоро вървете на репетиците. Там по принцип тя остава до края”. Мария Калас  преживява това като ужасна несправедливост, като лично нападение с нечувано насилие. “Опозориха ме”, казва тя. Години по-късно, за да разкаже този болезнен епизод, тя ще цитира една фраза от “Травиата” в прекрасния документален филм “Мария и Калас” (2017) на Том Волф: “Всяка надежда е увлечена от изкупление”. 

 

Връзката ѝ с магната Онасис започва година по-късно. С нарастването на любовта ѝ към Ари, както тя го нарича, намалява интересът ѝ към изкуството. Толкова много, че изоставя операта едва 41-годишна, за да изживее напълно живота си, както я увещава хедонистът Онасис. През 1969 г. Пазолини решава да я спаси. Предлага ѝ да се снима в "Медея", за да покаже на целия свят каква изключителна актриса е. Тя приема, убедена, че може би това е голямата промяна, от която се нуждае. И каква по-добра роля от магьосницата, изоставила всичко заради любовта? Мария Калас обаче скоро ще съжали за решението си. Казва, че филмът е бедствие, а самата тя е нелепа. Днес обаче това е култов филм. Опитът ѝ да се върне на сцената не е по-плодотворен. Последното ѝ турне с Джузепе си Стефано през 1973 г. е абсолютен провал. Тя, която се връща, за да се почувства възхитителна и обичана, трябва да прочете критики, които описват гласа ѝ като “дрезгава и уморена сянка на това, което беше”. Следват напразни опити в сценографията, курсове в “Джулиард скул”… Мария Калас изглежда обречена да не сбъдне никога пророчеството на Елвира де Идалго, една от първите ѝ учителки и неизменна довереница: “Тя ще успее във всички области”, казва Идалго, когато Мария е все още момиче.

 

Второ действие: Мария

 

“Аз съм под неговата власт, защото съм като девица, която изведнъж пътешества в невероятната вселена на физическите откровения”. Така Мария Калас обяснявала страстния си романс с Онасис. Големият ѝ приятел Франко Дзефирели, с когото тя е работила многократно, казва, че тя никога не е имала толкова плътска любов, като тази с Онасис. В документалния филм “Калас” музикалният критик и приятел на сопраното, Джон Ардойн, си спомня за Онасис като за “съмнителна личност. Той колекционираше известни жени. Разказват, че е платил 10 хил. долара за една нощ с Ева Перон. Той искаше да добави Мария Калас в колекцията си”.

 

Историята вече е разказана хиляди пъти. Онасис кани Мария Калас и съпруга ѝ, Джовани Батиста Менегини, на круиз. От няколко години магнатът я ухажвал, пращал ѝ цветя, подписвайки ги “от другия грък”. През 1959 г., на връщане от круиза (който дава своите плодове, защото връзката им започва на яхтата, където двамата са изненадани от жената на Онасис), Мария Калас и съпругът ѝ се разделят и тя започва страстен романс с милионера. Връзката им продължава с върхове и спадове, с един Онасис, който не е в състояние да направи крачката, която Мария Калас очаква от самото начало - брака, и една Мария Калас, превърнала се неволно в кралица на висшето общество. 

 

През 1968 г. Мария Калас научава от пресата за брака на Онасис и Джаки Кенеди. Калас се чувства като Медея: предадена, самотна, изгубена и изоставена. Тя намира убежище в апартамента си на булевард “Жорж Мандел” 36, дома-музей, който Онасис ѝ е подарил и тя е декорирала. Живее в уединение, като единствената ѝ любов са двата пудела. “Уча сама, имам моите записи, които ми напомнят за това, което правех някога, и един магнетофон, който възпроизвежда това, което правя днес, въпреки че не би трябвало”. През 1970 г., разбита от болка, Мария Калас прави опит да се самоубие. Междувременно бракът на Джаки и Онасис не върви. Той твърди, че единствените новини, които има за жена си, са нейните фактури. В това отношение Джаки е много съвестна: тя успява да си купи 200 чифта обувки само за един ден. Накрая Онасис пак се завърта около Мария Калас. Постарому. Идва да крещи под прозорците ѝ”. “Приех го обратно”, казва просто Мария Калас в едно признание, включено в документалния филм “Калас”. Връзката им се превръща в “страстно приятелство”. Вестникарските заглавия съобщават за щастливото събиране: “Ари се връща при Мария”. “Как Джаки научи за връзката на мъжа си”. “Истината за събирането на Ари и старата му любов. Това, което Мария му носи, Джаки не може да му даде”. Изглежда, че са намерили рецептата за щастие. “Авантюрата ми с Онасис беше провал; приятелството ми с него е успех”. До такава степен, че Онасис идва да умре в Париж, в нейния град. Въпреки забраната, Калас успява да влезе в болницата, за да се сбогува и да му каже за последен път преди последния му дъх: “Ари, аз съм, Мария, твоето канарче”.

 

Трето действие: Уединението

 

Затворила се у дома, Мария Калас никога повече няма да излезе, въпреки усилията на приятелите ѝ. Чуждестранна телевизия успява да получи интервю. Тя прекарва последните си дни пред телевизора, взима хапчета, някои за сън, други - за да бъде будна. “Благодаря на Бог всеки ден, защото ми остава един по-малко”. На 16 септември Мария Калас е намерена мъртва в дома си. Емболия, сърдечен арест, самоубийство. Тя е на 53 г. и от смъртта на Онасис са изминали две години, два месеца и четири дни. 

 

Епилог

 

И ако легендата не е достатъчно, документалният филм “Калас, Кенеди, Онасис: две кралици за един крал” разказва, че прахът ѝ е бил откраднат от гробището “Пер Лашез”, а урната била намерена случайно на една уличка. Прахът ѝ бил отнесен в Гърция и разпръснат в Егейско море. По време на церемонията порив на вятъра го хвърлил в лицата на присъстващите.

 

Мария Калас, 1971 г., Париж Снимка: АФП 

 

Текстът е препечатан във "Фигаро", в рубриката "Най-доброто от европейската журналистика". Заглавието на настоящата публикация е на "Гласове"

 

Превод: Галя Дачкова

 

 

 

 

Коментари

  • Гражданин

    02 Апр 2020 4:14ч.

    Благодаря за прекрасното четиво!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи