Кийоши Куросава ни води в “Пътуване към брега”

Кадър от "Пътуване към брега" 

- “Пътуване към брега” носи спокойствие на зрителя. Това ли беше първоначалната цел на филма?

- Романът на Кадзуми Юмото, който избрах да адаптирам, носи в себе си това спокойствие. При прочита на романа се усеща това успокоение и аз исках да го запазя. Въпреки това, случващото се между главните герои, е напрегнато. Няма големи събития, а напрежение в отношенията им, което позволява да се създаде съспенс. За първи път снимам пътуване и преместването на героите внася спокойствие. Между два кадъра с по-голям мащаб, проследяваме спокойното всекидневие на една пътуваща двойка. 

- “Пътуване към брега” има много общи неща с "Реалност" (Real), един от предишните ви филми, особено в отношението между мъжа и жената и въпроса за спомените на двойката.

- Наистина това е тема, която вече засегнах в Real: как да оцелееш след края на двойката. В "Реалност" на първи план бе катастрофата, докато тук разказът проследява повече отношението между двамата герои. Има второстепенни събития, но драмата е концентрирана върху двойката. Това ми хареса в романа на Кадзуми Юмото. Усетих интуитивно, че това е нещо, което може да бъде много динамично като кино. 

- Дори и героят да е призрак и да има свръхестествени сцени, филмът по никакъв начин не е фантастично кино. 

- Работя много върху отношението между жанровия филм и едно по-реалистично кино. За мен “Пътуване към брега” не е фантастичен филм, дори и да има известна мистерия в появата на този починал герой. Това не е и филм на ужасите. Но е вярно, че когато снимам, винаги се питам как да смеся елементи, характерни за жанровото кино, и елементи на реалното и как да определя границата между тях. 

От дете съм киноман и бях много впечатлен от филмите, който имат ясен жанр. Впоследствие си помислих, че е важно да остана в тази традиция. Но, когато започнах да гледам в окото на камерата, пред мен се раздвижи реалното. Запитах се как да направя жанров филм, тръгвайки от реалното. Това са въпроси, които си задавам винаги за киното. 

Когато снимам, не винаги осъзнавам това, но какъвто и да е характерът на една история, за мен е невъзможно да остана през цялото време в реалното. “Токийска соната” не беше жанров филм, но заснемайки това обикновено семейство, се опитвах вече да вървя към нещо по-кинематографично. 

- Има един особено впечатляващ кадър: този с малкото момиченце на пианото. Как измислихте тази сцена?

- Аз, разбира се, съм много повлиян от местата, в които снимам. За този кадър, още при писането на сценария, имах идеята да заснема плана в неговата продължителност, от момента, в който момичето започва да свири на пианото. Да се изсвири цялото парче, без прекъсване. Търсех кратка, триминутна мелодия. 

Местата за снимките са много важни за моята режисура. Най-голямата трудност, когато правиш жанров филм, е да намериш адекватното място за онова, което си представяш. Актьорите, в крайна сметка, са второстепенни. В Холивуд всичко може да се направи на компютър, но в Япония трябва да тръгнеш от реалното. За “Пътуване към брега” наистина имаше дълбок размисъл за различните места, посетени от двойката.

 - Бихте ли ни разказали за следващия си филм, La Femme de la plaque argentique, заснет във Франция с Тахар Рахим и Оливие Гурме?

- Снимките и монтажът приключиха и вече съм в етапа на записването. Това е личен проект, с който съм свързан от едно десетилетие. Много съм развълнуван от него. Не мога да ви разкрия историята, но във всеки случай това е френски филм, направен с френски актьори и техници.

Превод от френски: Галя Дачкова