“Проблемът са любовните истории: с времето ви предлагат все по-малко. Напразно казват, че любовта трае цял живот, в киното това не е вярно”.

 

 

Тя пристига с гръм и трясък в един приглушен хотел на левия бряг на Сена, шлифер, пристегнат с колан, на забързана парижанка, прибрани коси, бронзов тен (за нуждите на филма Bonne Pomme с Депардийо, който завършва), красив морскозелен поглед. Въпреки променливото време тя се измъква в градината, за да може да пуши: изважда тънки цигари, които пуши една след друга, а облачетата дим обвиват като ореол красивото лице на Деньов (“лице, от което не можеш да се откъснеш”, както с право казваше Трюфо).

Забележителната й филмография е красноречива: дори и да отхвърли този термин, Катрин Деньов наистина е национално богатство. Фестивалът “Люмиер” в Лион ще й отдаде почит на 15 октомври. Няма да се изненадаме, ако тя стане първата жена, получила почетната награда, след Алмодовар, Скорсезе или Тарантино. Катрин Деньов си остава пионер, емблематична и очарователна фигура, която съумя да запази своята мистерия.

 

- След Педро Алмодовар или Мартин Скорсезе сега на вас ще бъде връчена наградата “Люмиер”. Хвалят ви, но успяхте да избегнете капана “грандама на френското кино”…

 

- Понякога в чужбина ми го напомнят, но това е израз, който мразя. Първо, “дама”, и отгоре на всичко “грандама”… Това означава определена възраст и е много предвзето; този израз може да се използва за Едуиж Фьойер, когато играеше в театъра. Няма да се правя на младо момиче, но на мен този термин не ми допада…

 

- Редовно изтъквате свободата си и това също ви спести каквото и да било обожествяване…

 

- Стана съвсем естествено, не трябваше да се боря, това не е чак толкова в моята природа.

 

- Излъчвате също естествен авторитет…

 

- Това е практика, навик, нещо в мен, което иска не толкова да пази дистанция, колкото да избягва фамилиарността. Обичам сърдечните отношения, мисля, че съм общителна, но не обичам да ми говорят с определен тон и да ми поставят прекалено лични въпроси. Това е мярка за сигурност, която приех още в началото. 

Много млада бях изложена на всичко това, защото имах връзка с известен мъж, Роже Вадим, и всичко, което се говореше, пишеше, беше толкова далеч от мен, лъжливо, брутално, понякога шокиращо. Безумни статии с невероятни снимки и текстове под тях, за мен всичко това принадлежеше на тайната и на личния ми живот. Бях толкова изумена, че веднага промених линията си на поведение и никога не отстъпих от нея: има неща, за които съм непреклонна, това се превърна в моя втора природа.

 

 

С Роже Вадим, 1962 г.

 

 Едва година по-късно, на 18 юни 1963 г., се ражда синът им Кристиан

 

 

- Официално дебютирахте в “Колежанките” през 1957 г…

 

- Бях фигурантка, още учех в гимназията, мисля, че снимахме в четвъртък - почивен ден. Спомням си, че асистентът на режисьора Андре Юнебел ме гледаше втренчено и като че ли искаше повече да се виждам. Трябва да са ме забелязали, но нищо не ми хареса чак толкова, че да ми мине идеята да правя филми. За мен киното никога не е било нещо очевидно, преди да срещна Жак Деми, доста по-късно.  

 

- Имахте голяма роля в “Порокът и добродетелта” през 1963 г…

 

- Не, звездата беше Ани Жирардо. Не мисля, че този филм беше много убедителен. Първата ми истински голяма роля беше в “Шербургските чадъри”.

 

- Беше ли режисьорът Жак Деми нещо като Пигмалион?

 

- Не съм имала Пигмалион, но много млада имах фундаментални срещи: първо Жак Деми, после Роман Полански. Деми ме накара да обикна киното. Видях какво може да означава да бъдеш гледана, подкрепяна, носена дори. Бях въодушевена. Обожавам “Чадърите” - това е прекрасен филм. След това срещнах Полански - един гений. 

 

"Шербургските чадъри" (1964 г.)

 

29 април 1964 г.: Катрин Деньов и Нино Кастелнуово на фестивала в Кан за представянето на "Шербургските чадъри". Музикалният филм на Жак Деми печели Златната палма, а Катрин Деньов се превръща в звезда.

 

 

- Бяхте ли впечатлителна?

 

- Аз съм срамежлива, но не и впечатлителна. Баща ми имаше такова чувство за ирония, че трите ми сестри и аз бяхме защитени от това.

 

- Какво беше детството ви?

 

- Не живеехме като актьорски деца (баща й Морис Дорлеак и майка й Рене Симоно са били театрални актьори - б.а.), живеехме като четири момичета в един нормален свят на детство и училище. Родителите ми имаха голяма фантазия, общувахме лесно. Майка ми, която навърши 105 г., пееше понякога. Баща ми беше много строг по отношение на езика, правописа, речника. Често пътувахме с кола, това траеше дълго и той трябваше да издържи тези четири момичета! Тогава рецитирахме стихотворения и пеехме песни. Бяхме доста шумни, защото бяхме много…

 

- Две от тези четири сестри станаха звезди: Франсоаз Дорлеак (починала при автомобилна катастрофа на 25 г. - б.а.) и вие. Днес по-лесно ли е да си спомняте за нея?

 

- Не е толкова трудно, откакто дадох дълго интервю за един документален филм (Elle s’appelait Françoise (Казваше се Франсоаз) на Ан Андрьо през 1996 г. - б.а.). Бях сдържана, но не съжалявам. Това нямаше да я съживи: тя все още има много горещи почитатели - което много ме трогва -, все още присъства и е много актуална. Беше толкова модерна с дънките си и отворените си бели ризи… Смъртта й си остава голямата драма в моя живот, това е най-болезненото нещо, което съм преживяла…

 

Катрин Деньов и Франсоаз Дорлеак в "Госпожиците от Рошфор" (1967 г.)  

 

- Мислите ли какво актриса щеше да стане?

 

- Имахме едва 18-месечна разлика, бяхме близки, съучастници. Никога не почувствах никаква конкуренция помежду ни. Да, питам се каква актриса би била днес, как би изглеждала външно, дали щеше да продължи в киното или да приеме театъра като котва. Питам се също дали отношенията ни щяха да останат същите. Да, това ми минава през ума от време на време…

 

- Да се върнем към вашата кариера. Много бързо Америка ви повика…

 

- Заснех два интересни филма (“Априлски безумства” с Джак Лемън и “Опасен град” с Бърт Рейнолдс - б.а.), които не доведоха до други проекти. След тези снимки имах само едно желание: да се върна в Париж, при семейството си, при сина си. След “Шербургските чадъри” имах договор с “Фокс”, но нямаше нищо интересно. Имаше и проект с Хичкок, но за съжаление, той почина и проектът не се реализира.

 

- Как приемахте изключителната си външност?

 

- Наистина ли? Не, аз никога не съм я преживявала по този начин. Мисля, че това започна с една корица на Look, където беше написано, че може би съм най-красивата жена в света, а после всички го подеха. Но честно казано, това никога не ми е въздействало толкова, че да му повярвам. Знаех, че съм красива, но съвсем не съм имала усещането, че съм Ава Гарднър…

 

 

 

1968-а: Катрин Деньов на 25 

 

- Оръжие ли е красотата?

 

- Това, разбира се, трябваше да ми послужи, но никога не са ме използвали заради външността ми, защото аз се съпротивлявах. Много рано избрах друг път, други филми, авторско кино. Вече ви казах, срещнах Деми и Полански, които ме научиха да гледам на киното другояче, много бързо видях, че техните филми ми подхождат. Последваха Трюфо, Бунюел или Тешине, моят “брат по кино”.

 

 "Когато Бунюел ми предложи ролята на Северин Серизи в "Дневна красавица" (1967 г.), приех, без да се колебая, но това беше много дръзко за времето си. И малко рисковано за мен"

 

- Луис Бунюел играе важна роля във вашата филмография. Той ви режисира в “Дневна красавица” и “Тристана”…

 

- Той не ми даде нещо съществено, или по-скоро въпреки себе си. Знаете ли, той имаше особено отношение към актьорите, харесваше ги умерено все пак, не искаше да бъдат източник на конфликти, проблеми, въпроси. Той харесваше добрите и лесни актьори. Имах някои затруднения по време на снимките на “Дневна красавица”, защото не исках да се подчиня на изисквания, които не бяха предвидени в началото. 

 

В "Дневна красавица" (1967 г.) 

 

- “Дневна красавица” ви създаде горещ имидж…

 

- Това стана по-късно. Този филм стана култов с времето, но това съвсем не беше така при излизането му. Да, лесно е да идентифицираш актрисите с техните роли. Тъй като никога не съм подхранвала или коментирала нищо по този повод, може би е прозвучало двусмислено. “Дневна красавица” е отвъд скандала, той се превърна в образ, във феномен. 

Животът на филмите е нещо много любопитно. Мисля си за “Сирената от Мисисипи”, който обожавам, който не потръгна добре при излизането си и който днес всички превъзнасят. Обратното, “Последното метро” предизвика консенсус. Докато го снимах, знаех, че ще бъде прекрасен, също като “Индокитай”, филм, който все още много обичам.

 

 

Есента на 1970-а: на една вечеря при Роман Полански актрисата се запознава с Марчело Мастрояни, който ще стане баща на дъщеря й Киара

 

- Няма празен период във вашата филмография…

 

- Не, наистина, аз съм първата изненадана. Бях много разглезена. Въпреки това и макар че връзката ми с киното е много силна, ми се случва да изпитвам умора, пресищане и дори да изпитвам съмнения, особено след “Избор на оръжие”: предлагаха ми неща, които не бяха толкова интересни, до такава степен, че смятах да се посветя на продуцирането. След това дойде “Последното метро” и устремът потръгна. 

 

С Жерар Депардийо в "Последно метро" (1980 г.)

 

- Имали сте интелигентността да се развиете с ролите си.  Казвате: “За да не бъдеш изненадан внезапно, трябва да предвидиш старостта…”.

 

- Това не е решение, което аз съм взела, но съм прозорлива и много философски настроена: не бива да се ожесточаваш. Случвало ми се е да откажа филми, казвайки си, че аз вече не съм тази героиня, че не е разумно. Не съм обсебена от външността си, дори и да не е приятно да остарявам; това е всекидневна борба, особено за една актриса. 

 

- Кога една актриса преминава определена граница?

 

- Проблемът са любовните истории: с времето ви предлагат все по-малко. Напразно казват, че любовта трае цял живот, в киното това не е вярно. Все по-редки са стимулиращите предложения като “Тя си отива”, филма на Еманюел Берко, който обожавам. Трябва да внимавам, за да не ме затворят в ролите на майки или баби, очарователни, но малко странни или луди.

 

- Парадокасално е, че се наричате “мъжествена”…

 

- Така мисля, по същия начин, както има женствени мъже. В работата хората го усещат, имам другарски отношения с мъжете и жените, без да правя разлика, не поддържам отношения на съблазняване. Това не е в природата ми, дори и разбира се, да мога да го изиграя - мога да бъда все пак малко прелъстителна…

 

 

- Казвате също, че не сте разумна…

 

- В живота изобщо не съм, давам си много свобода спрямо условностите. Но в киното съм много сериозна.

 

- Изглежда не се привързвате истински към никое “семейство” в киното…

 

- Имах индивидуална кариера, не съм играла в театъра, не съм посещавала школа, нямах съученици, дори и да има актьори, с които се разбирам добре. Но е вярно, че нямам този “семеен дух”, понякога дори се чувствам малко самотна.

 

- Направихте три филма един след друг (La Sage-femme на Мартен Прово, Tout nous sépare на Тиери Клифа и  Bonne Pomme на Флоранс Куентен). Симптом на хиперактивност?

 

- Активна, но не и хиперактивна. Много неща в живота ме интересуват, много съм любопитна, никога не ми е скучно. Това много ми помогна да преодолея меланхолията. Тази меланхолия все още е тук, това е природата ми. Когато се гледам на снимки като дете, намирам, че съм унила.

 

- Добър филм ли би станал от живота ви?

 

- Да, ако има добър режисьор и добър сценарий. Животът ми не беше чак толкова невероятен, но беше много разнообразен: като увеселително влакче. Намират ме за слънчева и уравновесена, аз съм такава, но има и нещо друго. Много малко хора ме познават, защото имам вкус към тайната.

 

- Като че ли сте по-ексцентрична?

 

- Повече, отколкото бях. Може би е семейно наследство…

 

 

 

Катрин Деньов и Луи Гарел на фестивала в Кан (22 май 2011 г.) 

 

 

СТРАСТТА КЪМ КИНОТО

 

- Филм?

 

- “Гражданинът Кейн” на Орсън Уелс. Изненадващ, модерен, ненадминат.

 

- Актриса?

 

- Мерилин Монро, трогателна и поразителна. Обожавам също американските актриси от комедиите през 40-те г., като Джийн Артър и Джуди Холидей.

 

- Актьор?

 

- Робърт Де Ниро. Или по-скоро Кари Грант, ослепителен в комедия.

 

- Режисьор?

 

- Джоузеф Л. Манкевич, разбира се.

 

- Филм, който бихте искали вие да сте снимали?

 

- “Изгубената чест на Катарина Блум". Поинтересувах се, но правата вече бяха откупени.

 

- Римейк, който бихте направили?

 

- “Милдред Пиърс” с Джоан Крофорд. Дълго време се опитвах и накрая беше направен за телевизията с Кейт Уинслет.

 

- Роля в последно време, която ви харесва?

 

- “Тя” на Пол Верховен. Роля, която бих изиграла преди десет-петнайсет години.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

Шепот от Бергман

Шепот от Бергман

Преди десет години, на 30 юли 2007-а, си отиде един от най-великите ре...

2 коментар/a

Елеонора Маркова на 09.10.2016 в 03:53
Галче, благодаря за това интервю. Много я харесвам. Красива, интелигентна, талантлива...
Фен на 10.10.2016 в 10:56
Да, много е красива! Изключителна външност! Но ми се струва, че не е чак толкова добра като актриса, някак си се повтаря като стил на игра...

Напиши коментар