"Чувствам се воин. Не съм агресивна, но борбена. Имам убеждения в живота, в работата и никога не съм се страхувала да защитя идеите си и да бъда там, където мога да съм полезна".

 

 


От няколко години френската актриса Еманюел Беар предпочита театъра пред киното и се чувства добре от този избор. Под режисурата на Станислас Норде, директор на Националния театър в Страсбург, днес тя играе в пиесата “Ерих фон Щрохайм” на Кристоф Пеле в театър “Рон-Поан” в Париж

 

- От седем години не напускате театралната сцена. Какво ви дава театърът?

 

- Често съм казвала, че станах актриса случайно и продължих от любов. Случайно и от любов, все още е така. Разбира се, играла съм в театъра и преди да срещна Станислас Норде. Случайно: в банката се засякох с Бернар Мюра, който ме ангажира за “Репетицията”… Това беше през 1986 г. После имах късмет. Мариво с Бернар Мюра, Молиер с Жак Вебер, Мюсе с Жан-Пиер Венсан, Стриндберг с Люк Бонди. Но киното много ме привличаше и имах страхотни срещи, които ме накараха да израсна. 

 

- Кои са режисьорите, които са ви белязали?

 

- Тези, които не са ме избирали като обект на фантазия. Които са видели мен самата. Разбира се, не забравям “Манон от извора” с Клод Бери, който беляза моя път. Но що се отнася до погледа, до зрелостта, това са Жак Ривет, Андре Тешине, Клод Соте, Клод Шаброл, които имат най-голямо значение. Клод Соте успя да ме види, да ме разбере още в “Сърце през зимата”. Той ми даде гръбначен стълб. Неотдавна гледах отново “Нели и господин Арно”, който е от 1995 г., и бях поразена от деликатността на този поглед към нас и от факта, че става дума за завет. Неговата смърт ме съсипа, както и смъртта на Жак Ривет. Тази на Клод Шаброл също ми причини много мъка. 

 

В "Манон от извора" 

 

- Чувствате ли се осиротяла?

 

- Донякъде това е така. Сирак, защото тези творци ми дадоха много, позволиха ми да разбера “изкуството да живееш”, което бях избрала. Но има други, които са тук: Тешине, разбира се, Озон, Асая…

 

- Напълно ли се отказахте от киното?

 

- Не. Ако Тешине ми се обади… ще си помисля… Но има моменти днес, в които си казвам, че няма да остарея в тази професия. Бих могла да спра. Напълно. Да живея. Да се занимавам с дома си, за най-малкото ми дете, което е само на осем години и което ще взема след малко от училище, както правя всеки ден. Обичам простия живот. Да готвя, да обичам, да се разхождам, да чета… Да живея! Да бъда влюбена, каквато съм винаги…

 

- Въпреки това правите пиеса след пиеса. Вие сте избрали “Ерих фон Щрохайм”. Какво ви хареса в нея?

 

- Станислас Норде ми даде да прочета десетина пиеси. Сред тях имаше текстове от Мари Ндиайе, от Клод Галеа, от Пиер Паоло Пазолини,. Но, когато прочетох Кристоф Пеле, бях поразена колко поетичен, колко лиричен и същевременно радикален е неговият текст, защото засяга всекидневието и самата интрига е много тънка: една жена, двама мъже, един странен триъгълник, но нищо изключително в развитието на действието. Но трябва да призная нещо: когато казах на Станислас, че искам да постави “Ерих фон Щрохайм”, мечтаех да изиграя единия от двамата мъже, актьор от порнофилми…

 

- Как протече работата?

 

- Идеално. Аз обичам да работя, да търся и се възхищавам много на светкавичната интуиция на Норде. Пиесата скъсваше с онова, което бяхме направили заедно, защото има само трима герои. Нищо общо с “Праведниците”, с “Намирането” на Пирандело, със “За селата” на Хандке. Пиесата на Пеле засяга детството, загубата на детството, на невинността. Затова идеята на Станислас за голотата на младия мъж е толкова разбираема. Там има чисто присъствие, което съответства на онова, което тайно казва пиесата.

 

- Имате ли други проекти с него?

 

- Аз съм свързана с Националния театър в Страсбург, който той ръководи. Това предполага ангажимент на време, разшиление, четене, вземане на решения. Както и да заседавам в журито на школата и да бъда в Страсбург. Договорът ми със Станислас включва също да участвам докрай в проектите: бях на всички турнета с всички спектакли, които направихме заедно. Имаме нов проект: той ще постави на сцената “Пентесилея” на Клайст през 2018 г. 

 

- Вие имате ли нещо общо с царицата на амазонките?

 

- Чувствам се воин. Не съм агресивна, но борбена. Имам убеждения в живота, в работата и никога не съм се страхувала да защитя идеите си и да бъда там, където мога да съм полезна. Със Станислас Норде впрочем имахме малко “Странно място за среща”, защото се срещнахме за първи път в църквата “Свети Бернар” по време на борбата в защита на чужденците, живеещи без разрешение за пребиваване във Франция… После Валери Ланг му предложи да ме включи в трупата.

 

- Година и половина след смъртта на баща ви, Ги Беар, се грижите много за неговото творчество. Бихте ли ни разказали?

 

- Със сестра ми Ева, която е създател на много красиви бижута, откупихме целия каталог на баща ни и ще преиздадем неговите песни. Но най-вече ще направим документален филм, който ще разкаже за неговия път, особено средиземноморския му път, от Египет, където е роден, до Ливан, където е израснал, както и за всички други страни, през които е преминал. Живея с режисьор на документални филми и непрекъснато работим по този проект. Докато подреждахме документите на баща ни, с Ева открихме съкровища и това засилва желанието ни да завършим този проект.

 

- Семейството все още е важно за вас?

 

-  Както винаги е било, въпреки че не познавам класическото семейство. В детството и юношеството ми имаше братя и сестри. Моите деца. По-големите, които са чудесни и винаги са били трудолюбиви и са много ярки. Не исках да бъда формално майка. Винаги съм искала да бъда с тях. Да не пропускам нищо…

 

Еманюел Беар на театралната сцена 

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

  

Още от категорията

 Годината на Магрит

Годината на Магрит

“Свръхреалното е реалността, която не е отделена от своята мистерия”....

Напиши коментар