На 67 г. Джеф Бриджис остава рядък вид в Холивуд. Той е от типа актьор антизвезда въпреки Оскара си (“Лудо сърце”, 2010 г.) и 80-те филма, в който се е снимал под режисурата на най-големите: Хал Ашби, Копола, Чимино, Тери Гилиам, Ридли Скот, Уолтър Хил, Сидни Лъмет, Питър Уиър… Последната му роля е във филма Comancheria на шотландеца Дейвид Макензи. Интервю в Лос Анджелис с един емблематичен актьор.

 

 

- Какъв е вашият герой?

 

- С него имам чувството, че обличам удобен стар пуловер. Маркъс Хамилтън е човек, който осъзнава своя анахронизъм, по-скоро е загубил надежда в края на кариерата си, но иска все пак да вярва в определени идеали и в спазването на някаква етика. Дори и да е единственият, за когото това има значение.

 

- Като вдъхновение за филма си Дейвид Макензи посочва “Последната прожекция” на Питър Богданович, “Щедър град” на Джон Хюстън и “Печеният и новакът” на Майкъл Чимино. Три ярки филма от началото на вашата кариера…

 

- Не мога да спра да мисля за Майкъл Чимино, който почина неотдавна. Имах шанса да участвам в първия му филм. По онова време бях на 22 г., съвсем не бях сигурен в себе си, убеден, че няма да съм на ниво. Откровено му казах, че най-добре ще бъде да вземе друг актьор, защото не виждах как ще изиграя герой, с когото не се идентифицирах по никакъв начин. Той ме успокои, убеждавайки ме, че несъзнателно цял живот съм се подготвял за тази роля. И това беше магичната формула, която ме освободи от съмненията ми. Това беше нискобюджетен филм, който заснехме много бързо, нищо общо с “Вратата на рая” шест години по-късно! 

Снимките на “Щедър град” бяха друго паметно преживяване. Джон Хюстън ме впечатли. Усещах, че понякога е малко разочарован от начина, по който играя в някои сцени. Имах усещането, че ме режисира, като ме държи на дистанция, така че никога не се чувствах спокоен. По-късно, гледайки филма, разбрах, че това е било умишлено от негова страна и идеално за моя герой. 

Що се отнася до Питър, блестящ режисьор, който според мен все още е неразбран, на него дължа първата си номинация за “Оскар”. Останахме приятели и 20 г. по-късно снимахме продължението, “Тексасвил”. Друг хубав спомен.

 

 

Джеф Бриджис с Comancheria

 

- Баща ви Лойд имаше дълга и плодотворна кариера и вие сте израснал тук, в Холивуд. Да станете актьор нещо очевидно ли беше за вас?

 

- Всъщност не. За разлика от повечето родители, които са в шоубизнеса, баща ми винаги ни е насърчавал, по-големия ми брат Бо и мен, да го последваме в тази професия, която той обожаваше. Няколко пъти ме накара да играя в Sea Hunt, сериала, който го направи телевизионна звезда в началото на 60-те години. Беше забавно, а също и приятен начин да избягам от училище. 

Станах актьор донякъде въпреки желанието си. В началото не бях сигурен, че искам да продължа по този път или че имам достатъчно смелост и вътрешен огън, за да продължа. Не исках да ме обвиняват, че съм използвал роднинските си връзки. Освен това имах други интереси, като музиката и рисуването, към които се върнах по-късно, а също така и фотографията. Трябваше ми време, за да се реша. Едва след като направих десетина филма, спрях да си задавам въпроси и приех, че това ще бъде моята професия на пълно работно време.

 

- След 45-годишна кариера непокътнато ли е удоволствието ви от актьорската игра?

 

- Да речем, че след всеки филм минавам през период, в който се кълна, че този ще е последният! Защото вече нямам желание да бъда някой друг, да се измъчвам от мисълта, че не съм на висота. Дори и днес, колкото по-добър е сценарият, толкова по-голяма е тревогата! После попадам на оригинален сценарий, на различна роля и тогава се хвърлям въпреки страха. Всъщност този страх може да стане приятел, с когото играеш и трябва да опитомиш. За да се подготвя за дадена роля, се стремя да направя списък кои са общите ми черти с него, кои трябва да отхвърля и кои, обратното, трябва да подчертая.

 

- Все още ли имате ранчо в Монтана, далеч от Холивуд?

 

- Да. Помните ли дървената къща, която служеше за бордей на Изабел Юпер и нейните проститутки във филма “Вратата на рая”? Трябваше да я разрушат в края на снимките и Майкъл Чимино попита дали някой проявява интерес. Така че аз успях да я взема, да я разглобя, а след това я закарах на земята си на 300 км на юг. Ето там живея.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар