Възходи и падения на българите

Възходи и падения на българите
Откъсът е от „Книга за българите”, която проф. Петър Мутафчиев пише между 1928 и 1936 г., но остава незавършена. Текстът е подбран от Любослава Русева за рубриката, която водеше в книжното издание на "Гласове" преди години.

 

 

 

Когато човек поиска да вникне в историята на българския народ и да разбере смисъла на най-характерните явления в нея, той остава с впечатлението, че тя представя странна смесица от несъвместими крайности и противоречия. Всичко в нея изглежда неестествено и парадоксално. Постепенността, съществен белег на всяко нормално развитие, тук почти изцяло липсва; като че ли едничката неизменна черта в целия исторически живот на българите се явява отсъствието на всяко постоянство и приемственост.

 

Тая особеност изпъква еднакво отчетливо във всички периоди на историческото ни битие – в далечното минало, както и в нова време – и във всички области на националния ни живот. Равномерно движение не се забелязва нигде в него, липсва и трайност в постиженията. Поради това истинско развитие тук няма: всичко е само скокове и поврати, бързи и буйни подеми, последвани от още по-неочаквани и дълбоки падения и от периоди на пълна неподвижност и немощ. 

 

Най-ясно изпъква това непостоянство в политическата ни съдба. Епохите на величие и могъщество в живота на средновековната българска държава не настъпват като последици от бавен и следователно естествен възход. Те идват стремително, изумяват с развърнатите в тях сили и осъществените успехи, за да завършат винаги със сгромолясвания толкова по-неочаквани и страшни, колкото по-трескави са били предшестващите ги подеми и по-големи достигнатите при тях висини. 

 

Освен това тук наблюдаваме и друго, не по-малко характерно явление. Едва ли има народ, чиято история да се е повтаряла с тъй удивителна последователност, както нашата. През средните векове народът ни едно след друго създаде две свои царства. И двете пропаднаха, за да бъдат последвани от многовековно робство под чужденците. И при единия, и при другия случай обществото ни се разлагаше и държавата ни гниеше поради противоречия и недъзи, които в основата си бяха едни и същи. А още по-удивително е, че по едни и същи пътища и при еднакви в миналото болезнени явления потече животът и на Третото царство.

 

Тия паралели, а оттук и изводите, на които навеждат, стават още по-ясни, когато се проследи от най-далечно време до днес държавният живот на българския народ.(...)

 

Покрай старата Византия ние първи измежду народите на Европейския югоизток започнахме устроен политически живот. Първи ние създадохме своя държава. В културно отношение ние стояхме по-високо от останалите си съседи, а имайки в сравнение с тях по-дълго държавно съществувание, трябвало би държавната традиция да бъде у нас по-силна, отколкото у тях.

 

В продължение на цели векове ние бяхме господарски народ, спрямо когото те, где частично, где изцяло, представяха подчинена маса. Поради всичко това у нас най-рано се пробужда държавно и национално съзнание; следователно би трябвало това съзнание у нас да бъде по-дълбоко и по-крепко, отколкото у тях, а преживените нещастия и превратност да не изличат от паметта ни онова, което сме били и можем да бъдем.

 

При все това действителността е съвсем друга. Пространни земи, в които някога са живели българи, днес са обитавани от чужденци. В повечето случаи това не е защото тамошното население е било прокудено или изтребено, а защото е било асимилирано от тия чужденци, загубило е сред тях своя език и националното си съзнание.

 

Народ, който в продължение на векове е бил носител на култура, а при някои случаи и политически заповедник над някои от съседите си, ние днес виждаме спечелени от тях не само в държавно, но и в етническо отношение територии, които са влизали в състава на етническата му общност. Във Влашко, Банат, Трансилвания и Моравско простото съжителство на българите в чуждия етнически елемент е било достатъчно, за да се поддадат те на неговото влияние и загубят народността си. Как трябва да се обясни тоя факт?

 

При общото и еднакво за всички времена правило, че се топят народи, които исторически не са достатъчно утвърдени и, обратното, че са силни в това отношение и устояват на чуждата асимилация другите, които имат зад себе си едно по-дълго и по-богато минало и опората на по-богата културна традиция?

 

Всичката неестественост и болезненост на нашето развитие, при което отделни моменти на творчески подем се сменят с периоди на вековен упадък, може би нигде не се вижда тъй ясно, както в литературния живот на средновековна България.

 

До последната четвърт на ІХ век българите са били безкнижен народ, който вместо писмо си служел с „черти и резки”, както ни разказва Черноризец Храбър. След покръщението обаче идват тук с новата славянска азбука учениците на Кирила и Методия и в българската земя закипява трескава книжовна и просветна дейност.(...) От книжовното богатство, създадено у нас в тоя към период, се ползувахме не само ние, българите, но и целият славянски свят.

 

Тая творческа дейност се оказва обаче нещо съвсем преходно и нетрайно. Със Симеоновата смърт тя секва също тъй неочаквано, както бе почнала. И до края на Първото ни царство, като се изключи Презвитер Козма, който напразно спомняше заветите на миналото и се мъчеше да раздруса мисловността на съвременниците си, нито едно име не изгрява на българския литературен хоризонт. Почти в пълна книжовна летаргия протича животът на българите и през по-голямата част от съществуванието на Второто ни царство. Изключение от това не прави и епохата на Асеневци. Преживеният тогава национален и държавен подем не намира никакъв израз в литературната област и не оставя там никакви следи. (...)

 

Но странното в случая не се изчерпва с всичко това. След Иван Асеня ІІ започва най-тъмният период от средновековната ни история. Велика България се разпада и нейното разложение не е само външно. Дълбоко разядено е и самото българско общество, недъзите в което непрестанно раснат.

 

Тъй протича столетие и половина. Но когато през последните десетилетия на ХІV век българската държава, териториално намалена, а освен това разпокъсана на няколко части, раздрусана от антагонизми, социални сътресения и политически крамоли, вече бе възправена пред окончателната си гибел, когато пред все по-нарастващата несигурност и страха от утрешния ден обществото ни бе загубило всяка вяра в себе си и всяко упование в бъдещето, а народните маси, обхванати от тъпо отчаяние, се оставяха да бъдат увличани от секти, които отричаха и държава, и ред, и морал, все тъй неочаквано и противно на всяка допустимост в земята ни се навдигаха вълни на духовно и литературно движение, чиито отблясъци прехвърлиха далеч границите на нашата страна.

 

Това бе движението, вдъхновявано и водено от последния търновски патриарх Евтимий. Едно общество, над което съдбата бе написала страшната си присъда, като че ли за да завърши противоречията, из които бе изхабило своето битие, в предсмъртните си гърчения даваше живот на онова, което в разцвета на жизнените си сили не бе в състояние да роди. (...)

 

Известно е и какво представляваше народът ни по времето, когато Паисий е замислял своята „Българска история” – една тъмна маса от роби, лишени от всякакви спомени за миналото си и от всяко съзнание за своята общност, от всякакви обединяващи идеали и стремежи, обречени сякаш да бъдат тор в нивите на другородците. И само един век бе достатъчен, за да се извърши тук истинско чудо. В растояние на няколко десетилетия българската земя бе покрита с училища, създаде се нова книжнина и в упорита борба за национално обособение бе извоювана духовната независимост. С това бе достигнат и върхът на развитието ни през предосвободителната епоха. 

 

Осъщественият в него ръст на постиженията не можеше да не роди идеята за политическото освобождение. И именно в опита да бъде извоювано то се прекърши линията на едва-що започналия ни възход. Станалото в случая не бе това, гдето не бяхме в състояние със собствени сили да отърсим от себе си чуждото иго. Всъщност никой от останалите балкански народи не бе извоювал сам свободата си. В една или друга степен и сърби, и гърци я дължеха на намесата на чужди сили или на стечението на благоприятни външни обстоятелства.

 

И едните, и другите обаче водиха заради нея хероична борба и падаха само след като бяха дали всичко, изчерпали сетните свои възможности и средства. Не бе тъй и у нас. Това, което характеризира най-големия от нашите революционни опити, Априлското въстание, е толкова лекомислието, с което бе подхванато, колкото и проявените в него малодушие и страх. (...)

 

На читателите ще се стори може би, че в картината на нашия исторически живот багрите са твърде сгъстени, тъмните петна премного усилени и контрастите прекомерно подчертани. Възход и упадък, разцвет и немощ, казал бе някой, са състояния, каквито е преживавял всеки народ, и съвсем не е чудно, че те се срещат и в нашата история.

 

В своето историческо битие всеки народ е имал периоди на сила и творчество и други, през които жизнените струи у него са намалявали, а понякога и почти съвсем пресъхвали. Известно е, от друга страна, че всеки жизнен процес поражда болестотворни елементи. В биологията това са токсините, които се образуват във всеки жив организъм, а в историята и социологията – това са силите на разложението и отрицанието, които всяко движение напред събужда и всяко историческо съсловие откърмя в недрата си.(...)

 

Всички теоретични съждения от рода на горните обаче малко помагат да си разясним въпросите, които тук ни занимават. Истина е, че от противоречия и дълбоки кризи не е бивал пощаден организираният живот на никой народ. Но все пак тия, от които е проникната нашата история, са тъй необикновени по своята острота и дълбочина, а освен това и тъй еднакви по същност и ритмични в появите си, та би могло да се каже, че те са собствено, които образуват постоянното и същественото в нея. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи