На 01.09.1898 г. в Прилеп се е родил големият български писател Димитър Талев /1898 - 1966/. В негова памет публикуваме сценария на Таня Шахова за концерт в негова чест, който не можа да се реализира.

 

 

 

Видео. 

Кадри от Прилеп, семейни снимки от архива, покрития.

АКТЬОР: Димитър Талев е роден на 1 септември 1898 г. в гр. Прилеп.

ПИСАТЕЛ: Прилеп е типичен град от областта. Като почти всеки град е разположен в малка котловина, заградена с планини. По онова време всички градове от тази област си приличаха и по население, по архитектурата на къщите, по бита в тех. Приличаха си те по своя външен вид и по своя характер.

АКТЬОР: Димитър Талев се ражда и отрасва в семейство на занаятчията Тале Палисламов.

ПИСАТЕЛ: По майка аз съм стар гражданин, по баща – селянин. Майка ми с целия си душевен строеж, така да се каже, представляваше за мен градът, баща ми – селото.

АКТЬОР: Интересен е прякорът на дядото – Палисламов. Прилепчани наричали Палислама или Паликупа придошлите в града селяни, като с този прякор подчертавали известно пренебрежение към селския произход. Бащата бил известен майстор железар в града и околията. Наричали го майстор Тале. Прочути били кантарите и секирите му.

ПИСАТЕЛ: Той беше типичен еснаф от онази епоха – честен, добросъвестен и много ученолюбив. „Учените ке връзват и учените ке отвързват”, обичаше да повтаря той.

АКТЬОР: Изглежда в образа на Стоян Глаушев от „Железният светилник” се съдържат явни черти на сходство с баща му...

ПИСАТЕЛ: Не, не ми е дохождало това никога на ум. Стоян Глаушев е типичен нашенски селянин, има една плахост на новодошлия в града, докато баща ми беше вече роден в града, той немаше такова чувство. Сантименталността може би е обща. Баща ми беше мек, сантиментален, но и лют, избухлив, когато се разсърдеше. 

АКТЬОР: Майката на писателя дава нещо повече от прототип на не един образ. Когато говори за нея и само за нея, иначе острият му поглед се залива от мекота и металическата нотка в гласа му изчезва. С неизменна топлина говори винаги само за нея и... за Македония.

ПИСАТЕЛ: Тя ми е давала пример за смелост за устойчивост в бедата. Често в тежки мигове на живота съм си спомнял за нея. Тя беше обичана и почитана от близки и далечни. Където се завърже възел, ще я викат тя да го развърже. Човек със замах, с необикновена сила и храброст, с безкрайна, неутолима жажда за знание. У майка ми имаше подчертана политичност, усет към обноска, към известна етикеция. Аз поддържам, че в нашия стар бит има етикеция. Все ще посрещне, ще изпрати с хубави думи – пък нали беше сладкодумна, умееше да каже нещо хубаво. Тя притежаваше усет за уредба в къщи – изобщо у нея имаше известна изтънченост.

АКТЬОР: Навярно известни черти от майката са влезли в образа на Султана от „Железният светилник”.

ПИСАТЕЛ: Само известни черти: нейната смелост, замах и сила на характера. Но Султана е много по-различна от майка ми. Майка ми беше по-нежна, по-топла, по-богата по душевен строеж... И изобщо аз немам прототипи нито за един от образите на романите си. Те са създадени от много елементи на живота, но нито един не съществува в живота такъв, какъвто е у мене. 

ВИДЕО: 

Синът на Димитър Талев разказва за строгостта на баща си, за настояването му да се научат на труд и постоянство, за това какво е наследил от своите родители, разказ за баба му и т.н.

ДВАМАТА АКТЬОРИ изпълняват музикален „диалогмежду скърцане на молив, перодръжка или пишеща машина и инструмент.

 

АКТЬОР: Влиянието на семейната атмосфера в ранното детство е от най-съществено значение не само за творчеството, но и за живота на всеки писател.

ПИСАТЕЛ: Баща ми ме подготвяше еднакво за работник и за майстор. Аз редовно бех на дюкяна – щом се наобедвам, и веднага там. И там ми беше много интересно, даваха ми чук в ръцете, можех да духам с духалото. Нашите родители сметаха, че ако детето не работи, ще се изхайлази... Баща ми беше много добросъвестен и честен и може би тогава у мене се кали устойчивостта ми на труд. Аз никога не изоставям наполовина започнатата работа. Аз чувствах, че майка ми и баща ми са уважавани и почитани, при тях постоянно идваха хора за съвет и това създаваше у мене някаква гордост, някакво чувство на сигурност и спокойствие.

АКТЬОР: В къщата на Талеви детето диша твърде революционен въздух. Най-големият брат Георги, учител в града, по-възрастен от писателя с повече от двайсет години, е член на ръководството на революционната организация. Къщата е наблюдавана, там често се правят обиски. 

ПИСАТЕЛ: Веднъж заварих в една стая у дома цела чета. Но у нас и децата беха посветени в тайната на Организацията, знаеха, че требва да се пази четата. 

АКТЬОР: Най-ранният детски спомен на писателя е за Илинденското въстание. Тогава той няма навършени пет годинки. Прилеп, като голям равнинен град, не взема участие във въстанието.

ПИСАТЕЛ: Портата навън беше винаги заключена, всички имаха постоянната грижа да бъде винаги заключена. И все пак аз надничам през нея на улицата. Там минава гъста тълпа от аскер, която тече, тече, тече. Мъже с черно облекло, с дълги бради отминават, стъпките им отекват нагоре по улицата и едно чувство на тревога. Едно чувство, което доскоро усещах живо у себе си винаги, когато си спомням онези дни. Гледам през прозореца и във вечерния здрач далеч през високите тополи на тъмния хоризонт виждам зарево. Аз не знаех какво е това, зад мене баща ми каза: Крушево гори. В здрача различих и много други лица с него.

АКТЬОР: През тези години в дома на Талеви живее Даме – човек от Организацията, слуга от училището, някогашен четник.

ПИСАТЕЛ: Много често, като се навечеряхме, братята ми ме пращаха да го повикам. Макар че ме беше страх да мина през тъмния двор, отивах. Той разказваше интересно за сраженията на четата. Вътрешната зрителна сила у мене е голема, може би за сметка на външната. Като дете съм извиквал цели сцени пред очите си и съм ги разигравал. Така се забавлявах, особено вечер. Метна завивката над очите си, котката мърка до мене и започвам да си извиквам цели сцени. И виждах всички разкази на Даме като действителни. Много сънувах. И сънищата ми беха винаги страшни, кошмарни. Нервната ми система, види се, е била много изопната. Понякога избухвах в писъци посред нощ.

АКТЬОР: Характерната за повечето писатели интензивност на въображението и впечатлителност, при малкия Талев те стигат до крайност.

ПИСАТЕЛ: Аз съм страдал много от това. Преди да мога да си дисциплинирам въображението, често съм страдал от подобен род халюцинации. Веднъж видех как по една от стените минава човек и се прехвърля. А чуех ли за Великден агне да заблее, аз вече си представям в картини съдбата му, майка му и какво ли още не като жива действителност.

АКТЬОР: Това „ вътрешно зрение”, както го нарича сам писателят, е първа проява на творческата енергия, но особено силна е страстта към разказа.

ПИСАТЕЛ: Мама умееше да разказва. Разказваше така увлекателно, че всички я слушахме захласнато. Вечер ще приседна до нея и: „Хайде, нено, разкажи!”. В Прилеп ние казвахме „нено” на майка ни. Любовта на майка ми към разказа се превърна у мене в страст. Отначало много обичах да слушам, после започнах сам да разказвам.

АКТЬОР: Но детето предпочита да измисля, да разказва и играе, и не проявява особена склонност към учението.

ПИСАТЕЛ: Требва да призная, че до второ отделение аз бех лош ученик. Учителят Йордан Ацев беше другар на големия ми брат, идваше често вкъщи. Беше сдържан и кротък човек, но един ден предизвиках гнева му. В читанката имаше дълъг и мъчен урок. Вдига ме учителят да го прочета – във второ отделение, а аз сричам едва-едва. Той толкова кипна, че ми удари една здрава плесница. Нареди ми да отида в библиотеката и ми даде едно тънко книжле. Прочетох го вкъщи и на следващия ден взех друго. Продължих така и постепенно се пристрастих към книгата. Свия се при газената лампа и така чета до късна нощ, а понякога през късите летни нощи до разсъмване. Мога да кажа, че тази плесница ме направи писател.

Музиканти от Музик. училище

АКТЬОР: Под „страст” се разбира ярко изразено активно емоционално състояние, силно влияещо на съзнанието и дейността на човека за продължителен период от време, страстта е съществена обсесивност на човешкия индивид, енергично стремяща се към своя предмет, тя е един от главните мотиви за действие.

ПИСАТЕЛ: Постепенно у мене се зароди желание сам да разказвам. Чета много, чета до припадък и после събирам децата да им преразказвам прочетеното. Но без да зная как, се увличах в свои построения и измислици. Някои деца, които също бяха прочели тази книга, забелязваха тази моя склонност и започваха да ме изобличават в лъжа. Особено имаше един – Ицето, много ме преследваше да ме изобличи. А аз съчинявах история след история, може би се дължеше на прекомерното четене.

АКТЬОР: Ранната смърт на бащата през 1908-а дълбоко разтърсва младия Димитър. Скръбта е толкова голяма, че го подтиква да напише първото си стихотворение. Веднага пише и второ... против турците.

ПИСАТЕЛ: Подтик за тия стихотворения получих от Вазов. С нещо особено ме трогна. Не разбирах още що е ритъм. Опитвах се да налучквам римите. Наредих думите горе-долу в редове и преписах двете стихотворения в най-хубавата си тетрадка.

АКТЬОР: След ранната смърт на бащата материална опора на семейството става вторият му брат Алекси, търговец на железарски стоки. 

ПИСАТЕЛ: Той ме държеше много строго. През ваканцията ме изпрати да чиракувам в дюкяна на един негов клиент дърводелец. Започнах с детски интерес към работата, но скоро разбрах, че майсторът съвсем нема намерение да ме учи на занаят. Той ме пращаше тук-там, караше ме да мета, да нося вода. Всъщност бех слуга. Разтъжих се доста. Стоях неколко седмици и един следобед избегах.

АКТЬОР: През същата 1908-а Димитър Талев има първата си среща с писател! През август в Прилеп пристига Българският народен театър.

ПИСАТЕЛ: Посрещането на Народния театър се превърна във всенародно тържество. Театърът водеше със себе си и военна музика. В двора на училището се събра много народ. Между гостите ми направи впечатление фигурата на един човек със строго, сериозно лице, цел отпуснат на бастуна си. 

АКТЬОР: „Това е поет!” – казва му негов другар, в чийто дом е настанен Пенчо Славейков. И фигурата, и името на поета се запечатват дълбоко в спомена на детето. Славейковата „Кървава песен” и „Под игото” на Вазов стават най-важните срещи в неговия живот.

ПИСАТЕЛ: Ако има една книга, която е била мой учител в ранната ми младост, това е „Под игото”. По-късно в Солунската гимназия написах роман, четох го на моя другар Крум Николов и той възкликна: „Ами това е „Под игото”!

АКТЬОР: Вкъщи започва да се обсъжда въпросът къде да продължи образованието си Димитър. Големият брат предлага да го изпратят в Роберт Колеж в Цариград. Вторият брат – търговецът, смята, че ще струва много скъпо. Решават да го изпратят в Солунската гимназия. През 1912 той напуска Прилеп, очакват го Солун, Битоля, Скопие, София, Стара Загора, Загреб, Виена. Разделя се с Прилеп, разделя се със своето детство.

Видео. Кратка хроника на войните на Балканите.

Музика. Перкусионна група. Историята навлиза в живота на човека.

ПИСАТЕЛ: Останах почти без системно образование. Всяка година учех в некой друг град. Като се прибави и вродената ми стеснителност, която не малко ми е пречила – все малко по-настрана, все нерешителен, но винаги съм бил много любопитен, все да науча нещо повече. А и моето късогледство в онази възраст е било причина за известна плахост. Как съм се стеснявал от другарите си за очилата, които требваше да сложа още в Солун. Особено като се върнах в Прилеп, при нашите еснафски нрави – месеци не се решавах да излеза навън.

АКТЬОР: В Солунската гимназия общият културен ентусиазъм веднага увлича младежа. Изнасят се реферати, има литературни спорове, дългокосите поети са на мода. Той също започва да пише по няколко стихотворения на ден, издава вестниче, нарича го „Смоква” – кръстен на голямата смокиня в двора на пансиона.

ПИСАТЕЛ: В моя ръкописен вестник имаше шеговити стихотворения от училищния живот, но пишех и за своеволията на турците в нашия край. Вълнуваше ме и природата. Незабравими са залезите край морето в Солун. В Прилеп летно време спехме под лозницата. Оттогава помня цвета на нощното небе и едрите звезди. И сега посегна ли да описвам нощното небе, все се заглеждам нататък към онова време.

АКТЬОР: Войните затварят гимназия след гимназия. Учениците се разпръсват. Време, в което Талев ежедневно чете и се развива. Завинаги се отказва от стиховете. Време на оживени идейни спорове, голям кипеж сред свободните гимназисти, които стават ницшеанци, толостоисти или анархисти, често променят убеждения си, в желанието си да се разпознаят в нещо установено, мечтаят за университетския живот в София.

ПИСАТЕЛ: В известни отношения ми се струва, че съм се развивал много бавно. Причините? Робският живот у нас, трите войни, които просто разсекоха живота на моето поколение тъкмо през годините, когато човек трябваше да се гради. Всичко, което съм получил като знание, е било некак случайно, откъслечно, несистемно.

АКТЬОР: Той не си губи времето, чете и пише по цяла нощ. Увлича се от астрономията. 

ПИСАТЕЛ: У мене се разгаряше необикновено силно желание да видя всемира. Пред погледа ми се появяваха огромни пространства, звезди, светове. Тази велика хармония предизвикваше у мене религиозен екстаз. Същото чувство изпитвам, когато слушам музиката на Бетовен. Хармонията за мене е висш принцип на живота. Стремежът към хармония е любов, градеж, творческо начало. Над него поставям само стремежа към свобода. 

МУЗИКА: Виолончело... Бетовен.

ПИСАТЕЛ: Още като дете много обичах да дружа с момичета. Изпитвах особено чувство. Атмосферата им ми беше приятна. Привличаше ме зараждащата се хубост в тех. Ането Жежковска например имаше много хубав цвет на лицето – нежен, бел. Чудно ми беше как момчетата можеха да бъдат груби към тех!? Интересни ми беха гласовете на момичетата. Заслушвах се в разговорите им. В тех имаше нещо меко и мелодично. Жената внася топлота, внася сърдечност в живота. Аз сметам, че жената и мъжът са еднакво необходими един на друг като части от една голема хармония, и затуй онова, което се нарича любов, е толкова големо, едва ли не обхващащо целия живот. Затуй то ражда живота.

ВИДЕО: Синът Владимир за запознанството на родителите си, за любимите бели рози на бюрото му, за късмета да намериш своя човек!

АКТЬОР: Следва мобилизация, въшки, лоша храна, лошо отношение на фелдфебелите. Загубено време и не съвсем – за пръв път прочита „Война и мир”.

ПИСАТЕЛ: От „Война и мир” не се разочаровах никога. Мога да го чета във всеки момент. Докато Достоевски... той събира черни краски и създава нещо като криминалистика на духовния свет на човека... Аз твърдо вервам, че светлото, доброто е преобладаващата сила в живота. И това не е некаква фикция. Срещал съм хора, които решително са подкрепили верата ми в Човека. Ако тази моя вера би била убита, аз не бих могъл да напиша нито ред...

АКТЬОР: Това са думите на Талев, след като вече е бил в лагер, където е бил на ръба на смъртта...

Да се върнем в 1918 година, когато почти двадесетгодишен, завършва шести клас в Стара Загора. Вече е отпечатан първият му разказ. През поредната гладна година продава библиотеката си, за да оцелее. Заразява се с малария. През двайсета завършва гимназия в Битоля. Записва медицина в Загребския университет, но чувства, че не там е призванието му. През следващия пролетен семестър на 21-ва той вече е във Виена във Философския факултет. Усърдно изучава немски. Запознава се с медика Мануш Стаменов, героичен, смел, осъждан на смърт за революционни идеи, с много сериозни интереси към литературата. Той му казва:

ПИСАТЕЛ: „Ти требва да напишеш нещо големо за Македония” – отначало тази мисъл само ме стопляше от време на време, не смеех дори да я задържа. Но вече всичко, което чуех, всичко, което четех, отиваше все там, в това кътче на душата ми. 

АКТЬОР: Талев напуска Виена. По нелепа случайност в деня, в който стъпва на пристанището в Лом, умира Вазов. 

ПИСАТЕЛ: Завършиха годините на скитничество, на палеща жажда и неизвестност, на тъмно, несъзнателно брожение. Аз чувствах, че още не съм готов. Но всичко, което бях получил от различните гимназии и университети, всичко, което тепърва ще трупам, имаше вече цел. Смело мога да кажа, че аз станах писател, защото чувствах необходимост да разкажа нещо за Македония. Не вложи ли писателят една голяма любов, която носи у себе си, нема да може да развълнува никого. Като Майстор Манол от народната песен, той трябва да вгради в своята творба най-скъпото на сърцето си.

ВИДЕО: Кадри от филми... по негов сценарий

АКТЬОР: Пътят на Талев от тук нататък е път на писател. През трилогията от романа „Усилни години”, няколко опита в драмата, няколко тома разкази, за да стигне до големите романи „Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден”, „Самуил”... Когато си намира темата, тогава се ражда писателят!

ПИСАТЕЛ: Започнах подготовката си съвсем съзнателно, следването ми беше благодатен период. Не пропуснах нито една лекция или упражнение при професорите Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Милетич. Научих се на тънкостите на анализа, научната дисекция на фактите. Търсех вътрешната закономерност в развитието на езика. В разговор или лекция например става въпрос за композиция на едно произведение, аз веднага си мисля: „Виж, това трябва да го зная за моя бъдещ роман”.

АКТЬОР: През 26-а вече е завършил университета. Отклонява няколко предложения от своите професори за асистентско място, надявайки се на самостоятелно развитие. Но работа се намира трудно. Явява се на конкурс за прогимназиален учител. Явяват се още 400 души, остават само четирима. След вътрешна драматична борба той избира писателското поприще. 

ПИСАТЕЛ: С разказа се залових по-сериозно към 36-а, вече със семейство, жена, дете. Без служба. Трябваше да давам всека седмица по един разказ, за да изкарам прехраната на семейството си. Случвало се е за „Усилни години” да стоя цела нощ над една страница. Треперех за всека дума. Страдах, докато открия подходящата. Не можех да изразя всичко, което виждах в момента. По-късно, след години, достигнах до една лекота на писането, както дишането става леко и неусетно, колкото и важна функция да е. Имах случаи цели страници да се излеят, без да мога да променя в тех нищо.

АКТЬОР: В много от тези разкази могат да се открият мостове към бъдещите големи романи. Могат да се прозрат бъдещите образи на Ния, Султана, героите от Илинден. Предметният свят също служи като щрих за бъдещите платна.

ПИСАТЕЛ: Аз изпитвам чувството, че и мъртвите предмети живеят. Спомням си, пред нашата къща в Прилеп имаше малко площадче. Гледам, гледам околните къщи и ги сравнявам с лицето на нашата къща. Всека си има лице. Некоя със смешно повдигнати вежди, друга уплашена. Ето и сега имам това чувство към неодушевените предмети. Този стол например си има нещо свое.

АКТЬОР: Нека да поговорим за...

ПИСАТЕЛ: Нека да не говорим за... Никога не си поставям задача да правя образ, всичко се развива вътре в себе си. Понекога имам чувството, че се развиват мимо моята воля. Всеки от моите герои се ражда с некаква вътрешна логика, която аз се старая да не наруша с развитието на образа.

АКТЬОР: Нека поговорим за...

ПИСАТЕЛ: Не сметам, че във вдъхновението има нещо тайнствено, мистериозно. За мене вдъхновението е повишено творческо напрежение, повишено състояние на духа и телото. Ето един пример: когато писах „Илинден” и „Камбаните”, живеехме целото семейство в една неприветлива, студена селска стая. 

АКТЬОР: Тогава всъщност сте били изселени...

ПИСАТЕЛ: Та за вдъхновението... През цепнатината на пода се виждаше дворът. Върху печката вреше яденето. Децата вдигаха шум. Жена ми топлеше тухли на печката и ги слагаше под краката ми. Аз толкова съм потънал обаче в работата си, че не чувам и не виждам нищо около себе си, само машинално вдигам краката си, за да сменят тухлите.

ВИДЕО: Синът Владимир разказва за най-страшния период от живота на баща си. Защо, как, къде... арест, лагери, изселване.

АКТЬОР: Щяхте ли да пожънете такъв огромен успех, ако не бяхте минали през толкова тежки изпитания?

ПИСАТЕЛ: За мене книгата е вече откъснат плод. Веднъж завършена, не се връщам към нея. Приличам на кукувица, която снася яйцата си и отлита, но не така обаче е случаят с чуждите произведения, които чета многократно. Ето „Ана Каренина” например...

АКТЬОР: Защо предпочитате историческите сюжети?

ПИСАТЕЛ: Светът на отминалите люде е по-ясен, по-избистрен, осветен от чиста и постоянна светлина. Всичко е проверено и изпитано, по-трайно е. В миналото се корени настоящето. 

АКТЬОР: Какво е вашето отношение към метода на социалистическия реализъм?

ПИСАТЕЛ: Наистина нямам склонност към теорията...

АКТЬОР: Какво искате да завещаете на поколенията?

ПИСАТЕЛ: Никога не съм мислил за слава и безсмъртие... за децата си съм мислил. Мислех, като навърша шейсет, да напиша книга, есе, разсъждения за живота, какво съм видял, изпитал, да предам, един вид, моя житейски опит на синовете си... Да ги предпазя от някои илюзии...

АКТЬОР: Нека да поговорим за „ арестуваната” книга...

ПИСАТЕЛ: Нека да не...

АКТЬОР: Романът „ На завой” излиза през 40-те години, веднага след девети септември 1944, а на 18 октомври Димитър Талев се озовава в Дирекцията на милицията, после в Централния софийски затвор, оттам в лагерите „Бобов дол” и „Куциян”. По-късно е изселен със семейството си...

Етюд с книга и лампа, видеопроектор: книгата е „На завой” – арестуват книгата, оковават я, изтезават, късат лист по лист – хиперболизирана звукова картина

ПИСАТЕЛ: Една обикновена семейна история...

АКТЬОР: След дълго отсъствие Крум Кошеров се завръща в родния си дом, където след смъртта на баща му всичко е променено. В къщата има наематели, присъстват чужди хора на семейната трапеза. Инженер, представящ се за годеник на сестра му Дафина, идеалистът Стефанов, в когото е влюбена по-голямата му сестра, болнавата Милка, богатата наследница Бойка – студентка в Консерваторията, комунистът, а иначе кариерист Никодимов... Но нека да почетем... Бойка Въжарова свиреше на пианото си някакъв нов танц.

ПИСАТЕЛ: В началото всички слушаха от приличие. Ала скоро мълчанието беше нарушено. Първа почна госпожа Кошерова:

АКТЬОР: „Крумчо, ти сигурно си уморен, ей сега ще се качим с Кула да ти наредим стаята. Горе, твоята стая. Ние и сега така си я наричаме Крумовата стая. Ей сега, докато си изпиеш кафето.”

ПИСАТЕЛ: Отсечени, причудливо подскачащи звуци пълнеха стаята. Инженер Христов стана и като се поклони церемониално, покани годеницата си да танцуват. Дафина стана бързо и едва ли не се хвърли в обятията му.

АКТЬОР: „Тия пък и на Марс да ги хвърлиш с топ, веднага ще се уловят да танцуват” – каза Никодимов.

ПИСАТЕЛ: Дафина се притисна още по-плътно към годеника си. Те се въртяха и клатушкаха безсрамно притиснати и не обръщаха никакво внимание на околните. Крум ги гледа известно време, после извърна поглед намръщен.

АКТЬОР: „Борисе – протегна той ръка към брат си, – дай една от твоите цигари.”

ПИСАТЕЛ: Борис веднага му поднесе цигарите и му остави цялата кутия: „Аз имам други”. Между Милка и Никодимов избухна спор. Те непрестанно се дебнеха и при най-малък повод се впущаха в словесен двубой.

АКТЬОР: „Ти си се повлякла по легендите за положението на жената в Съветска Русия, че там жената била обществена вещ. В тия легенди вече никой не вярва. Освен боголюбивите бабички и наплашените от болшевизма стари моми” – додаде жлъчно Никодимов.

ПИСАТЕЛ: „Не, аз не вярвам в тези легенди и никога не съм вярвала – отговори сдържано Милка, но веднага пламна. – Във вашето другарство спрямо жената има твърде много високомерие и обидна снизходителност. Това е великодушието на „по-силния”, на „по-умния”. И ви е особено драго, че сте така великодушни. Кирил Стефанов, пък и всички подобни на него отиват в друга крайност със своето отчайващо чистосърдечие и почтеност са досадно, нетърпимо груби.”

АКТЬОР: „За мене жената е човек както всички други хора” – отсече с басовия си глас Кирил Стефанов, без да повдигне очи.

ПИСАТЕЛ: „Хайде де – смигна към него Никодимов. – Все има една, която не прилича съвсем на другите жени...” Стефанов нищо не отговори.

АКТЬОР: „Там е грешката – каза Милка, – там е основната грешка на горделивите като тебе, Никодимов, и на наивниците като тебе, Стефанов: вие забравяте, че мъжът си е мъж, а жената си е жена. Това не бива да се забравя.”

ПИСАТЕЛ: „Знаем това, знаем – поклати високомерно глава Никодимов и продължи с наставнически тон, който искаше да бъде примирителен. – Знаем. Но тая разлика в пола и прочее, това никак не интересува колектива. Всеки да заеме своето място, а туй, че ти си била от друг пол, аз от друг – това е лична работа и засяга съвсем други отношения между мъжа и жената. Разбрахме ли се!?” – усмихна се Никодимов самодоволно.

АКТЬОР: „Не сме се разбрали – отговори рязко Милка. – Разликата между мъжа и жената не е само в това отношение, за което си мислиш ти, другарю Никодимов. Това са две души, различни души, и то в много отношения. Но вие – да! Вие искате да ни стегнете всички в един общ калъп, да преобърнете всички хора в еднакво големи тухли, за да изградите вашата донкихотова сграда.”

ПИСАТЕЛ: Двамата годеници престанаха да танцуват и Дафина махна ръка с досада: „Вие пак ли почнахте!? Ух, само вас да слуша човек!”. На прага се показа Бойка Въжарова:

АКТЬОР: „Изпълних ли си тази вечер номера? Доволни ли сте?...” „Даа – проточи глас инженер Христов. – Благодаря ви от името на цялата компания, макар че пак само аз и Дафина използвахме случая. Ще свирите ли още?”

ПИСАТЕЛ: „Е, да, малко за себе си и за Академията... изпити ме чакат...” „Вие сте много трудолюбиво момиче. Ние ще ви послушаме с удоволствие...” „Глупак!” – изръмжа глухо Стефанов... „Часът е девет без пет” – каза му Никодимов... Той веднага стана... „ Ще вървя” – промърмори Стефанов и се отправи към вратата, без да се сбогува.

АКТЬОР: „Е, Милка – започна укорно Никодимов. – Ти много ме мразиш наистина... Но защо пък толкова, нищо лошо не съм ти направил. Приказваме си, а ти винаги се озлобяваш против мене. Най-сетне убеждения, всеки има право да...”

ПИСАТЕЛ: „Не те мразя – поклати глава Милка. – Не те мразя, но обичам истината. Да, всеки има право да има свои убеждения. Стига човек да е почтен. Но когато ти, другарю Никодимов, утре станеш комисар тук, в София, ще признаеш ли това право на ония, които не мислят като тебе!? Съмнявам се. А истинският човек ще се роди в свобода!”

АКТЬОР: Влезе госпожа Кошерова и каза на Крума: „Стаята ти е готова, ще си лягаш ли?”. „Да, мамо, лека нощ” – кимна той на останалите и последва майка си. 

ПИСАТЕЛ: Той се сгуши в чистото и меко легло с отдавна неизпитана наслада. Притвори клепки със страх, че може би жадуваният сън няма да дойде, но в следващия миг стори му се, че леглото увисва във въздуха и започна бавно да се люлее. В ушите му ехтеше далечен шум на пътуващ влак...

Писателят затваря книгата си.

АКТЬОР: Нека да продължим. Главният герой Крум Кошеров дълго се лута, търси своя път. Случайно на улицата среща свой бивш другар...

ПИСАТЕЛ: „Не можах да те позная веднага” – каза Крум и с бърз поглед огледа бояджийската му работна дреха. Кочо се озърна неспокоен и бледо се усмихна: „Готвих се за художник, станах бояджия”.

АКТЬОР: „Нищо, Кочо – сложи ръка на рамото му Крум. – Добре ли ти върви работата? Нищо! Не си могъл да станеш художник, станал си бояджия. Стига да ти е добре.”

ПИСАТЕЛ: Кочо се съживи: „Добре съм, не мога глава да вдигна от работа. Имам и трима работници... помощници. Дойде ми акълът най-сетне!...” „Разбирам – каза Крум. – Ти си стъпил вече на земята.”

АКТЬОР: „Спомняш ли си какви луди глави бяхме!?”

ПИСАТЕЛ: „Спомням си, Кочо. Млади бяхме, големи мечтатели бяхме...” „И тебе ти е дошъл акълът значи...” „Не зная, Кочо...”

АКТЬОР: „Ама аз не съм се отказал съвсем от убежденията си, но всичко се промени, Круме. Ожених се, имам деца. Всичко се промени. Дойдоха някакви нови хора. Ние бяхме идеалисти. Уж и те са, пък все ни съдят, присмиват ни се. Много са горделиви новите, все заповеди дават, все заповеди изпълняват. Аз си гледам работата, че време и за почивка не остава. Плащам добре на работниците, отнасям се човешки, другарски... Хайде довиждане, че бързам...”

ПИСАТЕЛ: Крум се отправи към министерството. Никога преди той не беше търсил чиновническа служба, никога не бе имал работа с министерства и канцеларии. „Господин Главният секретар е в комисия” – каза му разсилният пред вратата на секретаря... „Дали ще дойде скоро?” „Не зная.” Влезе народният представител Стоянов, придружен от още двама: „Тук ли е секретарят?” „Тук е, заповядайте! – побърза разсилният да му отвори... „Значи за едни секретарят е тук, а за други не е тук” – каза Крум. „Е па” – повдигна рамене разсилният. Крум веднага напусна министерството. Колкото и да се чувстваше унижен и огорчен сред тълпата от просители и службогонци, той няколко дена обикаля министерства, дирекции и управления, вися пред разни врати, разбра, че никога няма да си намери работа по този начин. Отиде при стария си познат Икономов:

АКТЬОР: „Ти като че ли от небето си паднал, драги! Има само два начина да си намериш работа – ще проучиш къде има вакантни места, ще подадеш заявление, ще намериш някой влиятелен човек, който да те подкрепи... Вторият начин е пак да намериш влиятелен човек, който да поиска от министъра да те назначи и без да има вакантна служба... Нали ти казах, с хиляди търсят служби като тебе, хиляди искат преместване, повишение, увеличение на заплатата и прочее. Държавата е нещо като благотворително дружество. Днес всеки търси леснина. Всеки гледа да върже диплома, да се присламчи към някоя партия и да се настани на държавната трапеза. Това е пътят на днешната младеж, по тоя път я тласкат и родители, и учители, и управници... Леснина търси днешният ненаситен свят, драги мой. И да имаш връзки. Няма другарство, няма приятелство, има само връзки. Няма да прокопсаш, ако не схванеш науката на днешния живот.”

ПИСАТЕЛ: „Не мога аз така” – отвърна Крум.

АКТЬОР: „Тогава, драги, ще чакаш за работа до второ пришествие!”

ПИСАТЕЛ: Крум среща своя приятел Божилов, зает с нововъведения в Министерството на земеделието. Неохотно му признава неудачите си. „Работа ли, каква работа търсиш?” – попита Божилов... „Каквото и да е чиновническо място, бих се задоволил и с най-скромна служба.”

АКТЬОР: „Чиновник!? Вие нали имахте чифлик някакъв? Каква работа си тръгнал да търсиш, като работата ти е в ръцете, заеми се веднага с чифлика!”

ПИСАТЕЛ: Имаме, но след смъртта на баща ми е обременен с дългове, няма кой да се грижи за него, аз не мога да стана чифликчия, не разбирам нищо от земеделие. Освен това чифликът е под запор, не е само мой.”

АКТЬОР: „Искаш да станеш чиновник: убийствено еднообразие в работата години наред, вечен страх дали някой няма да те измести, унизително подчинение, мизерна заплата, никакъв простор за самостоятелна дейност, едно колелце в огромната държавна машина... ако решиш да напредваш, ще трябва да ближеш петите на силните, да крадеш държавата, да вземаш рушвети. Някои успяват, но ти, Кошеров, си стар бунтар, няма да издържиш. Аз съм щастлив, че минавам за специалист и имам какво да променям, иначе бих прогнил като обикновена канцеларска вещ. Но ако имах едно късче моя земя, ех! Кошеров, не се погубвай сам! Земя имаш, земя! Можеш да бъдеш независим, можеш да бъдеш истински творец!”

ПИСАТЕЛ: Щом остана сам, Крум се опита да обмисли възможността да се заеме с чифлика, но стигна там, откъдето започна. Дългът беше голям, трябваше да осигури сестрите си, как би могъл да се заема с работа, от която нищо не разбираше!? „За мене няма друг изход, ще се задоволя със скромното съществуване на обикновен чиновник и ще бъда почтен, добросъвестен, нима това не е достатъчно днес, според моите сили!?”

АКТЬОР: Ето кратък преразказ на това, което се случва натам в романа: любимата сестра на Крум Милка се разболява, по-късно умира, така и не признала любовта си. Божилов му намира чиновническа работа, но в последния момент Никодимов е назначен на негово място, малкият му брат Борис влиза в затвора, заловен в нелегална революционна дейност, инженерът годеник отказва да се ожени за Дафина, другата му сестра го притиска да продадат чифлика и да си разделят парите, майката не е съгласна... Но пренебрегвайки всички ухажори и съпротивата на семейството си, Бойка Въжарова се влюбва в него. Крум поема живота си в свои ръце. Убеждава банката, че ще спечели повече, ако му отпусне кредит, за да съживи чифлика. Банкер от „старата школа” поема този риск. Крум наема млад агроном, отдаден на работата си новатор. Чифликът потръгва. Изплаща дяловете на сестрите си, инженерът се омъжва за бременната Дафина. 

ПИСАТЕЛ: Изминали бяха три години, откакто Крум Кошеров се бе настанил в чифлика заедно с младата си жена и с майка си. Макар да беше неделя днес, Крум по навик стана от леглото си преди изгрев слънце. Стана и Бойка. Крум се уми, облече се и застана до отворените прозорци в трема. Тъкмо в тоя момент Бойка излизаше от кокошарника, който беше на отсрещния край в двора, и двете й ръце бяха пълни с пресни яйца, едри и бели като снежни топки: „Днес осем, почнаха и новите италианки!”. Закусиха заедно и после Крум излезе, следван от кучето. Обиколи целия си имот; тая година нямаше в чифлика нито педя необработена земя. И всеки корен, всяко стръкче беше по една надежда за стопанина си. Той познаваше всяко стъбло и стрък по нивите си, като че ли със собствените си пръсти бе го изтеглил от топлите недра на земята. Беше още рано, утринният ветрец не беше секнал, житата се вълнуваха на сребристо-зеленикави вълни, царевиците тихо шушнеха, слънчогледите поклащаха тежките си глави, опулили очи срещу слънцето. Днес можеше да поскита на воля сред тая благодат. Днес бе празник и полето беше оставено под грижата на Господа. 

АКТЬОР: Крум погледна часовника си: денят бе напреднал. Кучето бе приклекнало под сянката на една шипка и дишаше с изплезен език. Стопанинът му се усмихна: „Да се връщаме вече, а?”. Той се бе отдалечил доста от чифлика. Най-сетне пред очите му блеснаха белите стени на неговия дом. Ускори стъпки. Там го чакаха, чакаше го Бойка, малкият му син, който се беше родил преди няколко месеца, и старата му майка. Откъм къщата долетяха звуци на пиано, които отекваха ясно в тишината наоколо. Бойка свиреше една простичка песен, която Крум обичаше да слуша и сякаш тя го зовеше с нея. Под сянката на клонестото дърво бе изнесен кошът-люлка на малкия му син, а до него старата госпожа Кошерова бе задрямала блажено. Тихо Крум се изкачи по стълбата и влезе при Бойка.

ПИСАТЕЛ: Тя продължаваше да свири и той мълчаливо застана до нея. Най-сетне тя удари още два пъти клавишите, обърна се на столчето и се изправи съвсем близо до него... „Върна ли се?” – погали тя лицето му... „Да. Върнах се... при тебе...” „Ела, ела, имам писмо от мама. Искат да дойдат да ни видят. И татко също. Прощавал ми и искал да ме види. И тебе искал да види...” „Пиши им да дойдат, пиши им!”

АКТЬОР: Другото писмо беше от Борис. Щом излезе от затвора, Крум го изпрати да се учи в чужбина. От една година следваше медицина и сега пишеше, че би желал да прекара ваканцията заедно с тях. Крум се усмихна: „Домиляло му е за България”.

ПИСАТЕЛ: След като прочете писмото на брат си, Крум посегна към вестниците, но Бойка спря ръката му: „Остави ги сега. След обяд. Те винаги те разтревожват...”. Крум се замисли за миг и рече: „Да, тревожат ме. – сетне додаде. – Каква е хубава земята ни, Бойка, и плодородна... И защо нашият български народ не е по-щастлив?”. Бойка стисна ръката му: 

„Ще бъде, мили, ще бъде”.

МУЗИКА. 

 

 

Използвани са спомени от и за Димитър Талев, както и интервю на Ганка Найденова. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

6 коментар/a

Не съм робот/ _ № 13 _ на 21.10.2016 в 14:46
"Каква е хубава земята ни, Бойка, и плодородна... И защо нашият български народ не е по-щастлив?”"
Като мантра на 24.10.2016 в 08:05
такива като тази госпожа продължават да си вярват,че изповядваният антикомунизм ще им помогне в тяхната обществена кариера. Те даже не си правят труда да разберат поне за себе си, че тогавашния модел на социализма е изчерпан и безвъзвратно затворен в историческите архиви, за да помогне "на тях, на бъдещите хора" какво ново общество да строят..... А защо тази госпожа премълчава колко и как е пребивавал този Човек в Скопските задандани и защо след това пише "Гласовете ви чувам"??? Или защо до ден днешен е забранен писател в Македония, Сърбия, Гърция, а издаването на неговите книги мълчаливо е ограничен и неговата България..... Много претенции могат да се предявят към това, което ни предлагат , но моето заключение е, че такива "автори" нямат право да се докосват до такива Великани на българското слово и българщината!!! Политиканстването никога не е донесло нищо хубаво и снобизмът винаги е осъдителен.
Пази,боже на 01.09.2017 в 09:11
Сноб да ти втълпява своите мантри! Лъжа, късогледство и пълна безотговорност за бъдещето от такива "автори", спонсорирани от разни Сороси!!! Д.Талев никога не е участвал в такива мръсни пропагандни игри и винаги е бил на високото равнище на истински патриот! Ще цитирам само една от втълпяваните глупости: "АКТЬОР: „Ти като че ли от небето си паднал, драги! Има само два начина да си намериш работа – ще проучиш къде има вакантни места, ще подадеш заявление, ще намериш някой влиятелен човек, който да те подкрепи... Вторият начин е пак да намериш влиятелен човек, който да поиска от министъра да те назначи и без да има вакантна служба... Нали ти казах, с хиляди търсят служби като тебе, хиляди искат преместване, повишение, увеличение на заплатата и прочее. Държавата е нещо като благотворително дружество. Днес всеки търси леснина. Всеки гледа да върже диплома, да се присламчи към някоя партия и да се настани на държавната трапеза. Това е пътят на днешната младеж, по тоя път я тласкат и родители, и учители, и управници... Леснина търси днешният ненаситен свят, драги мой. И да имаш връзки. Няма другарство, няма приятелство, има само връзки. Няма да прокопсаш, ако не схванеш науката на днешния живот.” Тенденциозност и да се използва авторитетът на Големия Българин от Прилеп, това е нахално кощунство и пълна подигравка с читателите на този пасквил. С такава "актьорска"политика България никога нямаше да може да заеме това място в света, което имаше като икономика, образование, здравеопазване, култура, жизнен стандарт на своето население в онези години "на връзки", които се опитва да изопъчи соросоидната авторка!!! Вече повече от 25 години грабят, изнасят,прахосват изтраданото от тези от онези години, а народът беднее, тъпее, хукна на гурбет по цял свят и какво остана тук... Този Българин не се нуждае от нейните приумици! Неговите произведения го защитават най-сигурно! Четете ги и ще се убедите!
"Мастити" интелектуалци на 01.09.2017 в 09:22
Нима няма кой от вас да публикува нещо достойно за Д.Талев? Или такива патриоти никому не са нужни!
Румяна Близнакова на 05.09.2017 в 14:44
Още като дете много обичах да дружа с момичета. Изпитвах особено чувство. Атмосферата им ми беше приятна. Привличаше ме зараждащата се хубост в тех. Ането Жежковска например имаше много хубав цвет на лицето – нежен, бел. Чудно ми беше как момчетата можеха да бъдат груби към тех!? Интересни ми беха гласовете на момичетата. Заслушвах се в разговорите им. В тех имаше нещо меко и мелодично. Жената внася топлота, внася сърдечност в живота. Аз сметам, че жената и мъжът са еднакво необходими един на друг като части от една голема хармония, и затуй онова, което се нарича любов, е толкова големо, едва ли не обхващащо целия живот. Затуй то ражда живота.
Чезаре Ламброзо на 05.09.2017 в 21:17
Впечатлен съм!

Напиши коментар