Уди Алън на 85 г.: Адът, това е вкусът на другите

Уди Алън на 85 г.: Адът, това е вкусът на другите
"Да, има филми… А има велики филми, като “Трамвай “Желание”. Но какво е един филм? Моментен оазис, пейзаж, удоволствие, симфония, временно разсейване от неумолимия и студен факт, че целият живот е лишен от смисъл и ще стигне до края си, каквото и да натрупате… Ван Гог e създал прекрасни картини и това не го е спасило, все пак си е тръгнал". Под карантина у дома си в Манхатън, култовият режисьор, който се превърна в парий в Холивуд, даде интервю за “Поан” по повод публикуването на мемоарите му (A Propos of Nothing). Те излязоха в САЩ в края на март 2020 г. На 1 декември Уди Алън навършва 85 години. По този повод публикуваме отново това интервю.

 

Снимка: Фейсбук

 

- Как върви карантината ви?

 

- Между четири стени… Което между другото не е коренно различно от предишния ми живот. Ставам сутрин и работя по сценарий за филм или за театрална пиеса. Истинската разлика - и, нека го кажем, пропаст! - е, че жена ми и аз в края на деня вместо да излезем, няма какво друго да правим, освен да гледаме телевизия, да четем или да се упражняваме на бягащата пътека. Да, бягаща пътека. Да речем, че това е малко сюрреалистичен кошмар. 

 

- Може ли да ви вдъхнови за филм?

 

- О, не! Това е обратното на вдъхновяващ сюжет. Дори е напълно обезсърчително. Не спирам да се питам какви ще бъдат последствията върху социалния живот, театрите и кината… Ще отворят ли някога пак?

 

- На английски мемоарите ви са озаглавени “По повод на нищо”. Какво е това “нищо”?

 

- Животът ми. Живот без значение, в който нямаше нищо страшно сензационно. Живеех от шоубизнеса, в шоубизнеса, животът на човек от шоубизнеса… Нищо от живота на Айнщайн или Достоевски. Разбира се, имам много забавни истории, които да разкажа, разказвам ги и ако някой е гледал филмите ми, тогава това ще му бъде интересно… Но не мисля, че съм направил неща, които са променили смисъла на историята. Книгата впрочем се роди лесно: не беше като филм, който трябва да напиша, нямаше нужда да си измислям, всички материали ми бяха под ръка, имах възможност, така че се впуснах. Това не е точно като домашните, които трябва да направиш. Дори беше приятно. Знаете ли, винаги съм гледал на живота си от комичен ъгъл. Ако хората също го почувстват, ще бъда доволен. Мисля, че те също.

 

- Как реагирахте на отказа на Grand Central Publishing да издаде книгата ви, изоставяйки я като радиоактивен отпадък?

 

- Първото издателство? Не беше кой знае какво. Знаех, че хората биха искали да прочетат тази книга и ако тези издатели не им позволят, други ще го направят. Никога не съм се съмнявал, че когато новината се разнесе, ще ми се обадят, за да ми кажат, че са заинтересовани. Така и стана. Те взеха грешно решение. Беше малко неприятен момент, но се разделихме с най-добри отношения. 

 

- Как си обяснявате, че киносредата в по-голямата си част повярва на версията на Мия Фароу, а не на вашата?

 

- Това е най-интересният въпрос. Не спирам да се питам. Всички факти би трябвало да накарат хората да бъдат на моя страна, но заради атмосферата, общото чувство, това не е така. Мислех си, да, наистина, хората ще разгледат ситуацията, нелогичния характер на слуховете, но не би. Понякога нещата се подреждат странно в живота и ние нищо не можем да направим. Как да го обясня? Има психологически механизми, на които човек не може да се съпротивлява, усет към театъра, апетит към зрелищното, невероятното… Освен това е изключително трудно хората да бъдат извадени от заблуда, изглежда, че фактите нямат значение, защото аз се позовавам на фактите, логиката… Но това няма никаква тежест срещу емоцията. Не исках цялата книга да се върти около това, но държах хората да имат ясни отговори на въпросите, които си задават.

 

- Все пак цитирате думите на актрисата и драматург Лилиан Хелман, жертва на маккартизма заради връзките си с писателя Дашиел Хамет, която говори за “ерата на негодниците”.

 

- Да, маккартизмът… Епоха, в която човек можеше да издаде съседа си с обвинение, неподкрепено с абсолютно нищо, и нямаше никакъв смисъл да се доказва неистинността му. Днес не сме стигнали дотам, но има елементи, които напомнят за него. Спомням си малко, защото когато бях дете, понякога научавахме, че някой, отивайки на работа, разбира, че губи работата си, преди да може дори да се защити от това, в което е обвинен. Обвинението водеше до виновност и присъда. Това е несправедливо, случва се във всички епохи и пак повтарям, слава Богу, все още не сме стигнали до маккартизма. Не бях хвърлен в затвора, като толкова артисти или учени, но го споменавам, защото има лек аромат от него. Много актьори ми казаха, че са били ужасени от видимо несправедливата репутация, която ми бе създадена, че са били на моя страна, но когато ги питах защо не го кажат открито, те ми признаваха, че се страхуват от последствията за кариерата си. Наистина изглеждаха притеснени… Както казвам в книгата, не липсваше ирония: точно това беше причината, която изтъкваха жените, които са били тормозени, за да обяснят защо не са издали онзи, който ги тормози: кариерата им щяла да пострада.

 

- Обяснявате също, че отказът да се снима с Уди Алън бил последното модно нещо, донякъде “като нова диета на основата на къдраво зеле”… Това влиянието на клана Фароу ли е? На движението #MeToo?

 

- Движението #MeToo има своите фанатици, както всички движения, но не това е проблемът. Проблемът е използването на едно легитимно движение за разпространяването на фалшиви обвинения, които експлоатират положението на жените, които наистина са били малтретирани. За петдесет години в киното съм работил със стотици актриси и никога не съм бил обвиняван в неуместно поведение. Всички жени имаха същото заплащане като мъжете. Това, че хората никога не се усъмниха спонтанно, никога не си казаха “но това е абсолютно смахнато обвинение”, е нещо, което ме порази. Историята се появи във време, в което e прието да се вярва на думите на жените и по-малко на гледната точка на мъжете. Може би това изигра роля в тази клевета. 

 

- Знаете ли дали Мия Фароу е прочела книгата ви?

 

- Не, не знам. Книгата излезе и не я следя. Същото важи и за филмите ми. С годините научих, че да проследяваш това, което си направил, е безумна загуба на време, за да са измъчваш и съжаляваш, че не си имал повече време, пари… Не, не знам, продължих с други неща.

 

- Но не продължава ли да хвърля сянка тази афера върху вашата кариера, върху наследството ви като режисьор?

 

- Не вярвам в отвъдното и не виждам никаква разлика дали хората ще ме помнят като режисьор или като педофил. Уверявам ви, че пет пари не давам за всичко, което може да прилича на форма на наследство. След като умреш, си тръгваш завинаги. Хората ще мислят каквото си искат за филмите ми, могат да кажа, че съм бил сериен убиец, банков обирджия или ще ме честват всяка година като Шекспир, или дори всеки ден от годината, това няма да има абсолютно никаква стойност. Светлината ще угасне за мен, както за всички останали, и само това има значение. 

 

- Мислите ли често за смъртта?

 

- Това ще се случи рано или късно, но е безсмислено да мислим за нея. Не искам да съм обсебен от нея, затова се забавлявам със семейството си, работата, бейзбола и телевизията. Посвещавам се на такива важни неща, като да стигна навреме на дадено място, да направа така, че филмите ми да излязат добре и накрая, както за всички, ще бъде като пускането на водата в казанчето. 

 

- Но все пак има филми, изкуство…

 

- Да, има филми… А има велики филми, като “Трамвай “Желание”. Но какво е един филм? Моментен оазис, пейзаж, удоволствие, симфония, временно разсейване от неумолимия и студен факт, че целият живот е лишен от смисъл и ще стигне до края си, каквото и да натрупате… Ван Гог e създал прекрасни картини и това не го е спасило, все пак си е тръгнал.

 

- В книгата си обяснявате, че в киното “художествената коректност” трябва да надделява над “политическата коректност”. Значи позитивната дискриминация не е за вас?

 

- О, не съм експерт в тази сфера, но наистина ме упрекнаха, че не използвам афроамерикански актьори. Няма нищо преднамерено и не означава, че мерките на позитивната дискриминация не са полезни в много области. Впрочем аз съм демонстрирал с Мартин Лутър Кинг, правил съм дарения за асоциации, избрах за децата си имената на моите афроамерикански герои и публично заявих, че афроамериканците трябва да постигнат целта си с всички необходими средства. Но, съжалявам, следването на политическа линия, вместо художествена, не работи, когато правиш кастинг, например. Винаги избирам актьор, който според мен отговаря най-добре на ролята и това е въпрос на въображение. 

 

- “Трюфо, Рене, Антониони, Де Сика, Казан (…). Всички хора, които исках да впечатля, когато бях по-млад, попаднаха в бездната, която изглежда се открива пред нас”, пишете вие. Каква е тази бездна?

 

- Културна бездна. Когато бях млад, имаше велики майстори на смислено и процъфтяващо кино. Филмите бяха големи събития в живота ни, говорехме за тях, коментирахме ги. И малко по малко кината в САЩ, които прожектираха тези филми, затвориха в полза на посредствени филми, направени само за да печелят пари и които не се интересуват от смисъла, от киното като изкуство. Днес културата на блокбастърите са разпространява много бързо. Що се отнася до платформите, те много искат да финансират киното, но не за да бъде показвано в киносалоните, а режисьорите са принудени да се борят, за да получат няколко месеца в салон, ако не и няколко седмици… Така че, да, притеснявам се и се опасявам, че с вируса и хората, които си стоят вкъще пред екрана, заобиколени от последните технологични разработки, тази културна бездна още повече ще се задълбочи и светът на авторското кино - особено европейското с автори като Трюфо, Антониони, които повлияха на толкова много американски режисьори, Скорсезе, Копола - ще изчезнат в тази бездна. Сартр е казал: “Адът, това са другите”. Мисля, че адът, това е вкусът на другите.

 

- Значи смятате, че е отминало времето на онези млади момичета, които са ви очаровали като гимназист, момичетата “с дълги прави коси, които не носеха червило на устните и се гримираха много малко, неизменно избираха поло, пола и черни чорапи, екземпляр на “Метаморфозата” в големите си кожени чанти, анотирани от тях в полето с “Да, да, много точно”.

 

- О, не! Надявам се, че това не е вярно, би било ужасно! От гледна точка на еволюцията на човешкия род, имам предвид! Не, това не може да е вярно и ми се иска да вярвам, че ако днес бях в гимназията, щях да се натъкна на млади момичета или млади мъже, по-привлечени от дълбоки, интелектуални, деликатни теми, отколкото от екрана си. Иска ми се да вярвам, че винаги ще има малцинство от хора, които ще ценят изисканото.

 

- Но вие не сте били интелектуалец и ако сте чели Киркегор или Джойс, това е било само за да съблазнявате тези момичета.

 

- О, не! Това беше, за да не ми се подиграват. Дори не бях на ръба да ги съблазня… Не, наистина, аз израснах като не-читател и просто се опитвах да не остана глупак, въпреки че е вярно, че благодарение на тези млади момичета, които желаех в училище - толкова елегантни, културни, секси, чийто съвършен външен вид и дълбока интелигентност обожавах -,  трябваше да работа, за което се поздравявам! 

 

- “Най-голямото ми съжаление? Просто, че ми бяха дадени милиони, за да правя кино, абсолютен контрол върху моето изкуство и че никога не направих нито един велик филм”. Признайте, че това е фалшива скромност!

 

- Не, просто реалността. Достатъчно ми е да гледам филмите на Трюфо, Годар, Бергман, Куросава или Фелини и да гледам моите. Някои са добри, но нямат нищо общо с “Великата илюзия”, “Рашомон” или “Крадци на велосипеди”. Някои може би са забавни, но със сигурност не моите идеи ще направят революцията.

 

- Как бихте обобщили живота си?

 

- Бях късметлия.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Непротивобайхуйствателствайте

    15 Май 2020 16:07ч.

    Любимият ми епизод е финала на "Манхатън".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Egnjol

    02 Юни 2022 19:25ч.

    furosemide 40mg oral - <a href="https://doxycyclinet.com/">order generic doxycycline 100mg</a> oral ivermectin cost

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Bcrkka

    04 Юни 2022 11:36ч.

    buy hydroxychloroquine 400mg for sale - <a href="https://plaquepll.com/">buy hydroxychloroquine 200mg pills</a> order baricitinib 2mg generic

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Pvpyub

    21 Юни 2022 15:57ч.

    oral provigil - <a href="https://rbudesonide.com/">budesonide price</a> rhinocort price

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Qvlsyn

    25 Юни 2022 1:01ч.

    buy flexeril - <a href="https://rketorolac.com/">order toradol 10mg generic</a> cheap propranolol

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Mevvhb

    19 Юли 2022 12:16ч.

    pay for dissertation <a href="https://deslorat.com/">cheap clarinex</a> clarinex 5mg price

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Kxnypy

    07 Авг 2022 8:47ч.

    buy cialis 5mg pill <a href="https://provipill.com/">modafinil canada</a> sildenafil 200mg for sale

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • фи и пси

    15 Май 2020 16:35ч.

    В това е трагедията на творчеството, и особено на творчеството чрез изкуство - изкуството е палиатив, както впрочем и науката (и всяка една друга очевидно творческа дейност), която се върши в работно време, или трупайки точки в трудовата биография за пенсия. Разбира се, в творческите професии ефектът на палиативност не е толкова силен, защото свободата на контрол върху пресъздаденото под формата на цялостност и всякакъв вид развихряне в афективен и когнитивен аспекти, е много голяма. Но все пак, така е с всякаква активност, дори и творческа, ако приема ролята на участ и се практикува като социално типична. Затова наистина големите творци (обикновено самотници) уважават изкуството, но се опитват да го надмогнат, защото то засилва илюзионизма спрямо творческите постижения изобщо. Нещо повече, изкуството е символ на илюзията като такава. Големият творец се опитва да избягва участ, респ. съучастничества, в публичен смисъл. Геният напряга всичките си сили и перманентно, за да избягва съдбата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • кантиана

    15 Май 2020 16:46ч.

    Цитат на коментар на водещия интервюто: "Но вие не сте били интелектуалец и ако сте чели Киркегор или Джойс, това е било само за да съблазнявате тези момичета". Много типично. Дори и да е съблазнен от знанието, в публично-профанния смисъл винаги трябва да излиза така, че е съблазнен от момичетата и затова чете. Накрая винаги трябва да приключим с тотално падение (иначе казано - пропадане нейде надълбоко, влажно, меко и надолу) чрез оправдано грехопадение. Това един американски либерален (псевдо)философ на историята даже го нарече "край на историята". И е имало защо.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    15 Май 2020 18:05ч.

    кантиана, по-скоро е профанация. Така се стига до съзнанието на средния човек. За когото Уди Алун е само персонаж от жълтата преса.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Зип

    15 Май 2020 18:49ч.

    Брутално самокритичен. Не съм му фен, филмите му наистина не са нещо кой знае какво, едно нонстоп приказване, но това интервю е зашеметяващо . Все пак "Мачпойнт" ми хареса. Единствения му филм който ми допадна....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Заглавието

    15 Май 2020 18:52ч.

    е мото на форума!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Виктор

    16 Май 2020 8:05ч.

    Опитаха да се ебават с грешния учител- Уди Царскивръх или равуни Алън Кйонигсбърг... Уди е Великан не по ниско от Чарли Чаплин творчески. Преди години си дадох сметка, че в момента в който човек почне да разбира и харесва филмите на Уди Алън преживява интелектуална бар-мицва и горе долу разбира къде се намира, и любовта става много по ценна. Прекалено е важен за бъде толкова черноглед, но и доста му се изсипа на главата, да е жив и здрав :)

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Уилт

    17 Май 2020 21:32ч.

    Мда-а-а, сравнението с Чарли Чаплин ми харесва.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • елиас

    18 Май 2020 11:58ч.

    Да, доста откровено интервю на стария Маестро. Обаче, за едно нещо премълчава. Смъртта е нещо, което го терзае от ранните му години. ("Не искам да съм безсмъртен в душите на моите читатели, искам да съм безсмъртен в апартамента си в Манхатън!"). В това отношение прилича на Цицерон. Тормози го това, че смъртта ще го лиши от bonum vitae. Късметлия е и иска да си остане вечно такъв. Ех, Уди, Господ ( в Когото не вярваш) си знае работата. Не се терзай толкова - смъртта е илюзия...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • хамалин

    19 Май 2020 15:03ч.

    "Брутално самокритичен." (дъ се хи-хи-къли човек "бруталну" нъ интиликтуалниъ новоселски bg речник или дъ тегли една дългъ );дотукъ ни чух нешто зъ хирурзите

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • rego

    21 Май 2020 0:49ч.

    "Светлината ще угасне за мен, както за всички останали, и само това има значение."

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • пишман псевдоинтелектуалец

    13 Дек 2020 17:23ч.

    В едно интервю преди доста години го попитаха какво мисли за смъртта. Той отговори: "Силно съм против нея" (I am strongly against it). А на въпроса какво мисли за остаряването отговори: "Не го одобрявам. Препоръчвам на всеки да го избягва, доколкото може". Голяма скица. Харесват ми много негови филми, особено от последните 10-12 години: "Каквото дойде", "Полунощ в Париж", "Вики, Кристина, Барселона", "Магия в полунощ", и др.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи